Красавецът на италианското кино, който очарова света
„Другото Аз“ на Италия винаги е бил влюбен в красиви жени, но никога не е бил плейбой
С романтиката и меланхолията в очите, внезапно пресечени от проблясъци на радост
Той остава вечно живо присъствие, за нас и за тези после
Марчело Мастрояни е Италия, както и Италия е Марчело Мастрояни. Същото може да се каже за София Лорен, Джина Лолобриджида и Клаудия Кардинале, но за никой друг мъж от Апенините. Защото Марчело е единственият италианец, който, сякаш без да иска, накара милиони из света, без значение на пол, възраст и цвят, да бленуват неистово неговата страна. И стана нещатен посланик на хубостта ѝ, на артистичността и духовитостта ѝ, на тържествуващата открай време по нейната земя жажда за радост, за обич и елементарно човешко щастие. Няма начин, след като вече десетилетия лицето му и самата идея за Италия се припокриват, както в страната, така и в чужбина. Това е Марчело Мастрояни от сума ти време, а точно днес, на 28 септември, актьорът-мит на Италия и на планетата щеше да навърши 100 години.
С ироничното си и някак разочаровано изражение, с дискретния си, но никога вулгарен чар, с романтиката и меланхолията в очите, внезапно пресечени от проблясъци на радост, той се вписва прекрасно и в нашето опошляло откъм искрени и силни чувства време. Спомняме си го, не само защото беше една от най-ярките звезди на италианското и световното кино, но защото изтръгнат от миналото, той остава вечно живо присъствие, за нас и за тези после. Може би, защото извади късмета да съществува и твори в златен период, в който киното, това на големия екран и с големите страсти, беше в центъра на света. И в който великият италианец успя да представи образа и културата на цял народ по различни, но винаги заслужаващи адмирации начини. Отвъд всякаква носталгия по нещо невъзможно и с нечовешка енергия, която пулсира и сега в екранните изяви на големия актьор.
Творческата история на Марчело Мастрояни е уникална и удивителна, от самото ѝ начало след Втората световна война на една неугледна римска сцена, до последния изигран трогателен герой в неаполитанския театър „Диана“ малко преди смъртта му на 19 декември 1996 г. Между двете изяви се вбива един необикновен, вълнуващ, неповторим живот, който дори момчето, родено в намиращото се източно от Рим и в бедния район Чочария селце Фонтана Лири, със сигурност като малко не си е представяло. Защото баща му Оторино е бил съвсем обикновен дърводелец към военна фабрика, а майка му перяла за някоя и друга лира чужди дрехи. Значи семейството, ако не е било много бедно, със сигурност не е било за завист и възхита, жигосано сякаш от съдбата да си тъне в провинциалната сивота. Но се случва така, че когато Марчело е на пет годинки, таткото решава да напусне черупката на мизерното битуване, залага на златните си ръце и тръгва да търси късмета на всички първо в индустриалния вече град Торино, а после в столицата Рим. Хоризонтите пред сина са открити, оставало е само да полети към тях и след като се дипломира по молба на родителите си като строителен техник, той се отправя без да се колебае към артистичния.
С Анита Екберг в „Сладък живот“
Естествено първите стъпки в кариерата на Мастрояни са си чиста проба уморително начало в един следвоенен Рим, белязан от бедност и престъпност, но и разбунен от напъни да се създава и твори. И след като изкарва местната актьорска школа, едва прехвърлилият двайсетте години младеж започва да обикаля никнещите като гъби в италианската столица театрални сцени. Така е до срещата му през 1948 г. с Федерико Фелини – другият мечтател за светло бъдеще на италианското кино, който не само му дава единствено главни роли във филмите си и го прославя по целия свят, но и го прави най-желания актьор за цялата плеяда големи италиански режисьори от петдесетте и шестдесетте години на миналия век - Еторе Скола, Марко Ферери, Марио Моничели и т.н.
Помага му, разбира се, в полета към звездния небосклон на киното и „Марчело Мастрояни в пола“, разбирай неговият двойник сред нежния пол – божествената София Лорен, която преди седмица чукна 90 лазарника. Дали е имало тръпка между тях, дали са били влюбени, дали са спали заедно – няма значение, защото важното е, че двамата създават в поредица от ленти такъв творчески, приятелски и съвсем човешки тандем, който ги прави филмовата двойка на всички времена. Иначе още през 1962 г., когато актьорът е едва 38 годишен, американският седмичник „Time“ го обявява за най-обичаната в САЩ чуждестранна кино-звезда.
А колкото до донжуановските приключения на Марчело Мастрояни, за които продължават да се носят легенди, просто защото всички жени по света са били влюбени в него, без да се досажда, ще бъде написано нещо лично. През пролетта на 1989 г. авторът на тези редове бе кореспондент на БТА в Рим, но намираше време да сътрудничи на всички тогавашни български вестници, на радиото и телевизията. И един ден талантливият главен редактор на славния седмичник „Поглед“ Евгений Станчев, ме помоли за интервю, ама само за неговия вестник, с велик италиански актьор, с който още да не съм се срещал. Ексклузивно да стане, така да се каже, сетих се за Марчело Мастрояни, свързах се с асистентката му и тя ми уговори среща в един безгрижен неделен следобед след няма и месец.
Единственото условие бе да не го питам за жени, мечти и политически идеали. Но едва преодолял вцепенението след появата на актьора в кафенето на централната римска улица „Дела Мерчеде“, изразих нещо като учудване от изискването на помощничката му. Малко понатежал от годините – тогава беше на 65, с торбички под очите, но с познатата поразяваща усмивка, Марчело подхвърли, че никой не обича да разказва за съкровените си неща. Съкровени? - недоумявах. „Да, защото аз винаги съм обичал жените в живота ми, влюбен съм бил в тях за дълго, така е с политическите идеали, с мечтите. А това, че съм влюбчива натура, а не плейбой, можеш спокойно да го напишеш!“ – каза великият Мастрояни през смях. Интервюто излезе в „Поглед“ и според Евгений Станчев било четено и препрочитано.
Днес на централния площад на село Фонтана Лири митът Марчело Мастрояни е почетен подобаващо с артистична инсталация, а всяка вечер замечтаното лице на актьора е проектирано върху разпръскващите се нависоко струи на местния шадраван.