Войната срещу терора по странен начин се преплита с войни, водени заради трафика на дрога
Тероризмът вече е толкова често явление, че едва ли не без него не може в съвременния свят. Проявите му са нещо като наркозависимост с непредвидими последици. С Христо Смоленов разговаряме за новите измерения на терора и на реакцията спрямо него от страна на обикновените хора, както и на държавните ръководства. Може ли да се говори за ново състояние на света и накъде върви той? Както и каква е връзката между Разпутин и Октомврийската революция. Приятно четене!
- Г-н Смоленов, нещо странно става непрекъснато пред очите и обективите ни. Ето, преди ден в Ню Йорк имаше пореден опит за терористичен акт. Накъде вървим, къде се е сбъркал светът?
- Без да омаловажавам проблемите около глобалното затопляне, мисля за нещо по-опасно на хоризонта на световните несгоди. Обезпокоен съм от глобалното „изперкване“, което се вихри пред очите ни. За съжаление малцина са тези, които надигат глас във всеобхватната суматоха от природни и не чак толкова природни бедствия. Редят се каузи като за пред реалити шоу, модни дефилета и политически приоритети, които създават и поддържат зависимости. И не просто в преносния, а в прекия смисъл на думата: както към наркотичните вещества, така и към насилническия екстремизъм.
- Смятате ли, че хората, обществото вече привикнаха на всекидневния тероризъм, на актовете на насилие буквално навсякъде по света?
- Имам чувството, че поредицата от атентати (и успешните, и неуспешните) ни подготвят за едно ново състояние на света. В него хората като че ли привикват към опасността да бъдат взривени, простреляни или взети за заложници. Така, както кротко и без масови протести привикнаха да живеят в условията на нарко-крация. Бях потресен от един смел документален филм по „History Channel“, озаглавен „Тайната война срещу наркотиците“. Във филма се твърди, че само за едно десетилетие - от 2001 до 2011 година, притокът на хероин в САЩ е нарастнал 3000 (три хиляди) процента. Войната срещу терора по странен начин се преплита с войни, водени във връзка с трафика на дрога. Войни, за които е трудно да се каже дали всъщност се водят срещу глобалния накрооборот...
- Не ставаме ли свидетели на нов конфликт. Такъв, в който ги няма традиционните противници, врагове. И няма ли една завоалирана търпимост към увеличаващите се прояви на насилие и тероризъм?
- Едни мафии губят, но други идват на тяхно място с още по-голям размах и жестокост. И далаверата продължава с трансконтинентален обхват, с нова стръв за пари и кръв, както и канали за международно изпиране на печалбите. Учудва ме реакцията на засегнатите общества - в тях цари вяло и едва ли не отегчено неодобрение, което сякаш няма сили дори да мечтае за промяна на статуквото. То граничи с равнодушие, прикриващо страх, че нещата само ще се влошават оттук нататък.
- Съвсем до неотдавна се приемаше, че наркотиците и зависимостта от тях са нещо като неотменима даденост. Сега не се ли получава същото с тероризма?
- Това не е истинско безразличие, а по-скоро израз на безсилие. Нещо като унил реализъм, че при това съотношение на силите (и чудовищните парични потоци) промяната към по-добро изглежда немислима. Но тук идва нов етап от глобалната криза със заложничеството. След като обществата бяха дресирани да приемат нарко-статуквото като даденост, сега ги приучават да приемат със същото овчедушие и перверзията на глобалния тероризъм.
- Къде в този случай е ролята на медиите? Ставаме свидетели на случаи, при които те дори и без да искат, ненарочно, стават приносители на посланията на лошите, на „тъмната“ сила, която пък е доста завладяваща не само в сагата „Междузвездни войни“?
- Дори медиите, които просто си вършат работата, се превръщат в дистрибутори на послания от другата страна на барикадата. Отразявайки ставащото, журналистите като че ли нямат избор - реверберират информация, която се оказва първично манипулирана на равнището на самите източници. Или по-точно на онези, които са планирали цялостната терористичниа стратегия - както оперативно, така и медийно. Маргарет Тачър казваше в тази връзка, че тероризмът вирее най-добре в кислорода на публичността.
- Всъщност, ако го нямаше публичното внимание, никой нямаше да разбере или да се интересува от проявите на тероризъм. Често след даден терористичен акт започват лавинообразни други събития, появяват се коментари и прогнози, които невинаги са свързани с конкретното явление. На какво се дължи това?
- Естествено тероризмът се ориентира към публичното внимание и го получава в нарастваща степен. При това се забелязва странна симбиоза: той като че ли дава аргументи на политическите противници, за да продължават публичните си дрязги и кавги. Така например, след опита за атентат на Автогарата в Манхатън противниците на президента Доналд Тръмп залпово го обвиниха, че с решението си за Ерусалим той бил предизвикал гнева на атентатора, а оттам и действията му през онзи злополучен ден. Направени бяха множество апокалиптични прогнози за предстояща вълна от подобни действия. Без да са неоснователни, те все пак не звучат професионално. Но по-лошото е, че могат да се изтълкуват и като самосбъдващи се прогнози...
- А кое, тогава, е най-лошото в днешната социално-психологическа ситуация?
Вече споменах, че ме озадачава липсата на борбено обществено мнение за превенция и противодействие на тероризма и нарко-крацията. Те са се превърнали в психо-икономически оръжия за масово поразяване... В резултат на действието им, както и на множество други пазарни фактори, здравият разум сякаш отстъпва цивилизационните си позиции. Отстъпва под напора на системно поощрявана алчност и култ към забавлението. Към алчността пристрастяването е още по-силно, а изградените на тази база зависимости са опустошителни. Това се отнася не само за отделни хора, а и за социални групи с решаваща роля в управлението на световните процеси. Такива групи по интереси могат да деформират развитието на човешките общества – и са го правили много пъти чрез войните и т.нар. революции.
- Има ли в наши дни вероятност да настъпят подобни събития.
- Точно това ме безпокои. Въпреки всички декларации за мир, има нова деструктивна енергия в международното политическо пространство. Сякаш се повтарят схеми и сценарии за провокации, които са печално известни от историята. Безпокои ме незрялостта на общественото мнение, което някак си неглижира опасността. Възприема противопоставянето между блокове от държави едва ли не като сблъсък на футболни фенове. Запалянковските страсти може да са отдушник за натрупана агресия най-вече в спортната им проява. Но когато обществата се превръщат в политически запалянковци – тогава светът заприличва на луд за връзване. Саморазрушителната нагласа на корпоративното маймунство взема връх над човешкия фактор в самото човечество. И дремещият вулкан на войната се събужда за пореден път...
- Няма ли все пак фактор, личности, които да могат да се противопоставят на, както го нарекохте, „корпоративно маймунство“?
- Ако това се случи, онези, които с мисъл и дела са се опитвали да предотвратят катастрофата, изглеждат трагично слаби. Колкото и силни да са били като живи хора, те оставят немощна, макар и героична следа. Победителите – тези, които са успели да разпалят война и да се възползват всячески от нея, се гаврят с паметта на наивниците, дръзнали да им противоречат. Спомнете си образа на Разпутин, достигнал до нас в гротескна форма след убийството му преди повече от столетие. Всъщност Разпутин е бил необикновено силен физически, както и прозорлив политически. Той е бил ярък и дързък противник на включването на Русия в Първата световна война. Не е приемал идеите за влизане във войната и се е опитвал с мистичния си авторитет да отклони огромната страна от тази авантюра. Ако това беше станало, то едва ли би се случила преди 100 години и Октомврийската революция. Милиони хора биха останали живи, щеше да оцелее и интелигенцията на страната. Но в историята няма условно наклонение... Обаче има заговори и терор, като в случая с убийството на Разпутин. За да бъде отстранен този легендарен противник на войната, той е последователно отровен, разсрелян и удавен... Отровата не го поваля, куршумите не го убиват, така че заговорниците от партията на войната са принудени вкупом да му се нахвърлят, за да го душат и накрая да го удавят.
- Явно да заставаш срещу мераците за нова война не е здравословно. Не е и работа за сам човек – пък бил той и невъобразимо силен като онзи феномен Разпутин. Вероятно има сили, които са неподвластни на здравия човешки разум. Така ли е?
- Когато нещо толкова грозно като война с последваща революция има да се случва, то подготовката задвижва мракобесни сили с чудовищна мощ и също такова финансиране. Освен пари, обаче, тук играят роля и други психо-икономически средства за масово поразяване. Терорът винаги е бил едно от тях. Но днес, във функцията на глобален тероризъм, той води до пристрастяване на необозрими маси хора към насилническия екстремизъм. Това пристрастяване е като наркозависимост. Но се предава от поколение на поколение, увличайки млади хора да следват моделите на поведение, характерни за отминали времена и архаични общества. Светът се срива и губи цивилизационните си ориентири. Вместо тях от миналото към днешния ден се прокрадва уродливата хипотеза, че някой някого би могъл да победи в световна война и при това в общи линии да оцелее... Днес това е опасна антиутопия – прикритие за онази лудост, която визирах преди малко в разговора ни. Нека не я пускаме в мислите си – за да не я допуснем като съдбоносна грешка!
Нашият гост
Христо Смоленов е експерт по антитероризъм. Инициатор е за създаването на „Екогласност“ и на Русенския комитет през 1988 година. Бил е парламентарен секретар на Министерството на отбраната през 1995-1997 г. и народен представител в 38-ото Народно събрание. Специалист е по логика и евристика. Доцент, доктор в Института по металознание, съоръжения и технологии към БАН. Завършил е Московски държавен университет „Ломоносов“. През 1991 г. е стипендиант на фондация „Александър фон Хумболт“ в Германия, а преди това гост-професор в Университета на Монреал (Канада) и в Католическия университет на Америка във Вашингтон. Бил е треньор по карате на първите групи за борба с тероризма.