Обявяването на Кирил Пейчинович за „македонски светец“, още повече при неговата канонизация, граничи с богохулство
Имената на културните клубове „Иван Михайлов“ в Битоля и „Цар Борис III“ в Охрид са дадени от местните македонски българи
След отпадането на т.нар. „българско вето“ за започването на преговори за присъединяването на Република Северна Македония към Европейския съюз – проблем, при чието решаване България прояви изключителна добронамереност – антибългарската, а и антиевропейска истерия в западната ни съседка не само не престана, но придоби още по-абсурдни форми и мащаби. В първите редица са кресливите „антифашисти“ и поклонници на комунистическия диктатор Тито, футболни „ултраси“, политически коментатори, дори „поп-звезда“ подпалвач и „възмутен“ гражданин с брадва в ръка! Картината е толкова жалка, че буди не съжаление, а отвращение.
Истеричният вой против „бугарите“ („татари“, „фашисти“ и какво ли не още) е дирижиран от ВМРО-ДПМНЕ – партия, която опозорява свещеното име на Вътрешната Македонска революционна организация, и която кой знае защо продължава да е член на Европейската Народна партия (ЕНП) – политическото семейство, в което са ГЕРБ, СДС и ДСБ… Управляващите от СДСМ се стараят да не изостанат в охулването на България и българите, а примерите са пред очите ни. Във връзка с най-новите прояви на тази политика „на добросъседство“ неволно се превърнах в „герой“ за скопските медии – отрицателен, разбира се.
Предишния път беше през юни, когато заедно с проф. Николай Овчаров, проф. Ана Кочева, доц. Спас Ташев и Владимир Митов посетихме Европейския парламент, за да изложим позицията на неформалния кръг „За Македония“. Тогава медиите в Северна Македония нададоха вик: „Бугария изпраща полк историчари во Страсбург!“ Какво предизвика новият изблик на „македонски“ гняв, в който за кой ли път истината е възприемана като нещо изключително опасно?
На 15 и 16 октомври 2022 г. Светият синод на Македонската православна църква (МПЦ), нарекла се и Охридска архиепископия (близо осем века по дефиниция „… на цяла България…“), канонизира Кирил Пейчинович. Заслужилият духовник и просветител, вече „свети преподобен Кирил Лешочки“, беше обявен за "нов македонски светител" (светец). Потърсен за коментар от агенция БГНЕС, казах в общи линии следното: „Македония канонизира български възрожденец като свой, а това е кощунство /…/, но не е нещо необичайно. По същия начин в Скопие се отнасят към Гоце Делчев, Даме Груев, цар Самуил и цяла плеяда наши общи национални герои. В случая с Кирил Пейчинович, а и с Йоаким Кърчовски (също канонизиран от МПЦ), отново става дума за кражба на история, за кощунствено отношение към самите личности… Когато става дума за християнски ценности, не са ли сред основните Божии заповеди "Не кради!" и "Не лъжи!"? Интересно как би се почувствал Кирил Пейчинович, ако някой му каже, че не е българин и дори че е антибългарин?!" Съвременният македонизъм преди всичко е антибългаризъм, а обявяването на български просветител за „македонски“, особено при неговата канонизация, граничи с богохулство.
Моето кратко интервю беше отразено от поне двадесет скопски електронни медии, агенции и вестници, а дори и от няколко телевизии! Скромната ми личност се превърна в обект на ехидни коментари от звани и незвани „капацитети“. Бях удостоен с внимание и от министър-председателя Димитър Ковачевски, който категорично окачестви моите думи като „провокация“! Най-непримиримият мой критик обаче се оказа владиката Пимен, митрополит на западноевропейската епархия на МПЦ.
Негово Високопреосвещенство реши да ми „удържи лекция“: „Когато се канонизира някой човек за светител на Църквата Божия, той се прогласява за жител на Небесата, а не на някоя земя земна. И това го знае всеки човек, който барем грам вяра има повече, отколкото национална слепота…“ Съгласен съм за небесните застъпници, но защо тогава северно-македонския Свети синод в официалния си акт нарича новоогласения светец „македонски светител“? Питам и, както се казва, отговор не чакам.
Нека припомним накратко кой е Кирил Пейчинович. Роден е около 1771 г. в с. Теарце/Техарци (от името „Теохар“, буквално „Теохаровци“), на десетина километра северно от Тетово. Впрочем, до заграбването на тези изконни български земи от Сърбия в хода на Балканската война (1912 г.) селото признава духовната власт на Българската Екзархия. Има и свое българско училище – какво по-ясно свидетелство какви са били по самосъзнание съселяните на светия отец Кирил?
Съответно, през 1912 г. осем младежи от Теарце участват в Македоно-Одринско опълчение в състава на българската армия.
Отец Кирил учи в манастирското училище в близкото село Лешок, което в края на XIX в. също е крепост на Екзархията в борбата ѝ с Цариградската патриаршия и сръбската пропаганда. След това Кирил Пейчинович продължава образованието си в известния Бигорски манастир „Св. Йоан Предтеча“ при Дебър – друга твърдина на българщината през вековете, след което прима монашеството в Хилендарския манастир на Света гора – по дефиниция „сръбска“ обител, чието монашество в онази епоха е изцяло българско. Връща се в Македония – отначало в манастира „Света Богородица Пречиста” край Кичево, а през 1801-1817 г. е игумен на Марковия манастир „Св. Димитър” край Скопие. Преди години проф. Николай Овчаров откри нови данни за отец Кирил и неговите ученици в манастирите около Скопие.
Воден от синовен дълг, монахът Кирил напуска Марковия манастир и обновява Лешочкия „Св. Атанасий” край Тетово, близо до родното му Теарце. В манастира създава килийно училище, което през онези години се превръща в просветно средище за Западна Македония. Нещо повече, отец Кирил помага за възстановяването на българската печатница на Теодосий Синаитски в Солун, а според някои свидетелства е имал малка печатница и в самия Лешочки манастир. Най-яркият принос на Кирил Пейчинович за нашата култура безспорно са неговите съчинения „Книга сия зовомая Огледало” (1816) и „Книга глаголемая утешение грешным” (1840). Умира на 12 март 1845 г. в Лешочкия манастир, където се пазят и неговите свети мощи. Както отбелязва Стефан Каракостов, отец Кирил е и един от първите български стихотворци, свидетелство за което е написаната приживе собствена епитафия в стихове. През целия си живот, по-точно „земен живот“, за да не разсърдим отново митрополит Пимен, св. Кирил Лешочки се изявява като българин. И неслучайно в предисловието на най-известната си книга е написал: "Книга сия зовомая Огледало описася ради потребы и ползованія препростейшим и некнижним язиком Болгарским долния Миссии…“ Нещо повече, нарича Македония „Долна Мизия“ в хармония със средновековната представа за „Горната земя Търновска“ и „Долната земя Охридска“.
Няколко думи за поредната демонстрация на враждебност към България и българската общност в Северна Македония – приемането на т.нар. закон за фондациите, с който на българските клубове в Битоля и Охрид бе даден ултиматум в тримесечен срок да сменят „скандалните“ си имена, съответно „Иван Михайлов“ и „Цар Борис III“. Потърсен за мнение, изразих своето категорично несъгласие – както с очернянето на две видни исторически личности, така и с отношението на властите към клубовете на македонските българи. Разбира се, отново последваха реакции в северно-македонските медии. И все пак, какво е скандалното при Иван Михайлов, отдал целия си живот за свободата на Македония? Или пък при цар Борис III, наричан Обединител, и една от най-популярните личности в Македония през онези години? При това имената на двата клуба не са дадени от България, а от самите им членове, които явно не споделят тезата за „бугарските фашисти“, а имат родова памет за свободата, донесена от българската власт през 1941-1944 г. Власт, която официалните „фактори“ в Скопие продължават да заклеймяват като „окупация“.
Дали ако бъдат дадени нови, „приемливи“ имена на културните клубове, няма да се намерят други поводи за натиск върху незасегнатите от отровата на македонизма македонски българи? Имената са просто предлог за прекъсване на духовната връзка с България. Но ако някой си прави илюзии, че ще изличи българите и българската памет в Македония, не е познал...