В Нишкото въстание през 1841 г. вземат участие около 18-20 хиляди души, за съжаление слабо въоръжени и с разпокъсани сили
За българския характер на въстаналото население свидетелстват тогавашните френски, руски, австрийски и други дипломати
Преди 180 години избухва едно от най-масовите български въстания - ако не най-голямото, за съжаление, най-забравеното... Трябва непременно да подчертаем, че за първи път през „модерния“ XIX в. именно Нишкото въстание привлича вниманието на европейската дипломация. Изследвано от Стоян Романски, Бистра Цветкова, Стефан Дойнов, Игор Дамянов, Стоян Райчевски и други учени, това въстание на практика „отсъства“ почти напълно в обществен план. „Заслуга“ в тази посока явно има и криворазбраната „политкоректност“ към западната ни съседка...
През 30-те - 50-те години на XIX в. българският Северозапад е обхванат от недоволство заради нерешения аграрен въпрос. Местните хора са подтиквани към бунт и от съседна Сърбия, която се стреми да използва българските въстания в свой интерес. През 1835 г. въстават 16 села в Нишко, но не получават обещаната сръбска помощ. Така е и при т. нар. Манчова буна (1836 г.) в Берковско, както става и на следващата година в Пиротско - тогава разбитите въстаници дори не са допуснати в пределите на княжеството. При въстанието начело с Върбан Пенов от Бели мел през 1837 г. единствено войводата Кръстю Нешин с част от бунтовниците успява да намери убежище на сръбска територия.
Прокламираният в Османската империя Гюлхански Хатишериф (1839 г.) поне „на книга“ предоставя равни права на всички поданици на султана. В българския Северозапад обаче ситуацията не се променя, което създава почва за нови въстания. Подготовката е започната от местните първенци Милой Йованович от с. Каменица (8 км от центъра на Ниш, днес в чертите на градската община Пантелей), Никола Сръндак от Горни Душник (община Гаджин хан), Стоян Чавдар от Голям Кръчмир (дн. Велики Крчмир), Станко Атанаскович Бояджията от Власотинци (днес град Власотинце), поп Симон от Лесковец, Сава от Враня, поп Георги Янкович от близкото с. Поляница, Стаменко от Ястребец, Младен от Бела паланка, Еленич от Пирот и др. Повече от година преди самото въстание организаторите влизат във връзка със сръбския княз Михаил Обренович, с руски и френски дипломати в Белград, търсейки подкрепа, включително и военни инструктори.
Въстанието избухва предварително на Великден (6/18 април 1841 г.), когато племенникът на нишкия управител Сабри Мустафа паша нахлува с шайка мародери в църквата в Каменица, за да отвлече харесана от него девойка... Сблъсък прераства в клане, а църковната камбана призовава българите на бунт! Милой с около две хиляди души блокира Нишката крепост, а Станко Бояджията и другите ръководители водят към града хиляди българи от вдигналите се на оръжие села в Нишко, Пиротско, Лесковецко, Вранско. Скоро бунтът се разраства и към Знеполско, Берковско и Видинско. Във въстанието вземат участие около 18-20 хиляди селяни, за съжаление недостатъчно въоръжени и с разпокъсани сили. Примитивен човек и противник на реформите, нишкият паша пуска срещу тях не само военни части, но и башибозушки банди. Въстанието е потушено с големи жестокости, като са разорени 225 села. Сърбия за пореден път обявява неутралитет, но все пак допуска няколко хиляди бежанци на своя територия.
Както стана дума, въстанието от 1841 г. има международен отзвук. Външният министър Франсоа Гизо, на практика най-силната фигура в тогавашното френско правителство, възлага на авторитетния учен Жером - Адолф Бланки да извърши анкета в района на въстанието. За преводач при отговорната мисия френският пратеник взема полузабравения днес наш възрожденец Александър Екзарх, родом от Стара Загора, тогава студент в Париж. Резултатите от разследването са обнародвани в книга - безценен извор не само за Нишкото въстание, но и за българите в Поморавието в онази епоха. В своето изложение, базирано на лични впечатления и разговори със стотици хора, Бланки говори за българи, а не за някакви въображаеми „сърби“, а Ниш е наречен „столица на България“, в случая на областта Поморавие. Описвайки известната Челе кула в Ниш, Бланки отбелязва:
„Преди да влезем в града пред очите ни се разкри тъжната гледка на един отвратителен паметник - четириъгълна пресечена пирамида, инструктирана с три или четири хиляди черепа на сръбски християни... Милостивите българи бяха извадили вече няколко стотин черепа, за да ги погребат... Може би ще дойде ден, когато свободна България ще издигне храм в тяхна памет...“ Черепите в голямата си част са на сърби, пленени, доведени в Ниш и избити през 1809 г. Самият град обаче, както изрично отбелязва Бланки, е български. И още един показателен цитат: „Все още са пред очите ми оживените групи български селяни с дълги бели сетрета и овчи калпаци. Сбрали се около нас, те искаха новини, съвети, а след това и оръжие... „Пушки! Пушки! - викаха те. - Дайте ни пушки и ще прочистим горите от тези диви зверове!“
Книгата на проф. Игор Дамянов - „Нишкото въстание и европейската дипломация“.
За българския характер на въстаналото население категорично свидетелстват и тогавашните руски, австрийски и други дипломати, да не говорим за османо-турските документи. Егор Ковалевски, руски генерал, по-късно сенатор, дипломат в Черна гора, отбелязва: „На всички е известен нещастният опит на българите да въстанат през 1841 г. и неговите последици...“ Според официален Петербург турските жестокости „... ще дадат нов повод за размирици, за безредие и за недоволство, което ще увеличи още повече насилията и нещастията на българския народ...“
Както и при други събития от нашето минало, Нишкото въстание от 1841 г. е жертва на безсъвестна кражба на история. Както отбелязва проф. Иван Илчев, тогавашната българска интелигенция в Париж е разтревожена от опитите на гръцкия посланик Колетис да представи въстанието като... гръцко! „Днес пък за сръбската историография - продължава българският учен, - въстаналите в Нишко са сърби. За българи и дума не се споменава. Интересно как ще се преведе книгата на Бланки на сръбски...“ Не на последно място, ако сръбската пропаганда представя въстанието като „сръбско“, тогавашните сръбски вестници твърдят точно обратното! „Србске народне новине“ съобщава на своите читатели: „Въстанието в България взема все по-големи размери. Казват, че е стигнало вече близо до Ниш и се дошло до кръв, а българите са надвили турците и арнаутите...“
Нишкото въстание привлича вниманието на младите патриоти Георги Раковски и Иларион Михайловски (бъдещият епископ Макариополски и митрополит Търновски), създали през 1841 г. „Македонско дружество“ в Атина - една от първите български революционни организации. Раковски отива в Цариград, а после във Влашко, за да подготви чета, с която да подпомогне въстанието - става дума за т. нар. Втори Браилски бунт, за който вече сме разказвали в нашата поредица в „Труд“.
От своя страна, през лятото на 1841 г. Иларион посещава “... всичките по-главни градове на Северна България, като стигнал до Пирот...“
Един от най-дейните водачи на Нишкото въстание е Станко Бояджията от Власотинци, който след разгрома заедно с Никола Сръндак, Коста Чавката, Стоян Чавдар и други първенци бяга в Сърбия. За да бъдат успокоени българите, оцелелите водачи на въстанието получават амнистия от турската власт. През 1846 г. обаче е разкрито ново съзаклятие, в което участват 33-ма първенци от Поморавието, водени от Станко - „най-опасният бунтовник, който сега подстрекава и заблуждава...“ Наричат го „баш-капитан“ на „етерията“ и при подготовката на Видинското въстание през 1850 г. Властите разкриват заговора, а при разследването се оказва, че Станко Бояджията е разполагал с парични суми, дадени му от сръбското правителство. Очевидно Сърбия продължава да експлоатира доверието на българите, а тази лицемерната политика е залегнала в прословутото „Начертание“ на Илия Гарашанин (1844 г.) - „библията“ на великосръбския шовинизъм. За жалост, отношението към съдбата на българите е пропито от цинизъм - подбудителство и „братски обещания“ за помощ, следвани от съглашателство с империята и нови опити за привличане на българите - без да се подбират средствата при налагането на сръбската воля и користни интереси.