Загадките на българското офицерство

Превратът на 9 септември 1944 г. не е комунистически, а на военния кръг „Звено“

Ньойският договор ги кара да се обединяват в съюзи и клубове, за да поставят социални и политически искания пред властите

Просветеният в историята читател веднага ще се запита: как е възможно българското офицерство да извърши три преврата в един период от само 20 години (1923 г., 1934 г. и 1944 г.) и да променя изцяло политическата ситуация в България? Задавайки й бъдещи неподозирани насоки, не винаги благоприятни за България.

Българската армия до 1904 г. е малка и броят на офицерите е не повече от 200-300 души. Офицерството се подготвя във Военното училище на Негово Величество, сега известно повече като Военна академия и никъде другаде. Разбира се, много от офицерите, след като завършат училището, специализират често на собствени разноски в най-големите военни училища в света – Санкт Петербург, Берлин, Виена и особено известната на времето военна академия в Торино, Италия. Кой да знае, че италианската армия ще се прояви толкова зле и в двете световни войни, че чак Чърчил да пусне вица, че италианската армия е създадена, за да може и най-слабата във военно отношения държава да има поне една военна победа в своята история.

През 1904 г. в България е взето решение да се създаде армия на принципа „въоръжен народ“ – т.е. всеки мъж навършил 18 години, да служи известен брой години в армията. И това налага броят на офицерите постепенно да се увеличава. Върхът достига през Първата световна война, когато България още на първия ден от влизането си мобилизира 983 000 души. По време на войната, с наборите от освободените територии, са мобилизирани още между 200 и 300 000 души. В резултат на което армията достига между 1915 г. и 1918 г. численост, която никога преди не е достигана. Естествено, офицерите не достигат и затова се създават краткосрочни офицерски курсове, от които най-известният е този в Скопие на подполковник Борис Дрангов. Но има и в Пловдив, в София, в Плевен, във Враца и колкото и странно да звучи - в Рилския манастир. Това довежда българското офицерство до 80 000 души.

Подборът е стриктен – кандидатът трябва да е завършил най-малко гимназия. Широко отворени са вратите не само за момчета от България, но и от поробените краища – Македония, Одринска Тракия, Западните покрайнини. Тези са завършили съответно Солунската, Битолската и Одринската български гимназии. А има и няколко, които са завършили американския „Робърт колеж“ в Истанбул. Резултатът е, че в началото на войната от 31 генерали, имаме 16, които са от Македония. Тоест повече от половината, като само от Охрид са петима. Примерно, генерал Климент Бояджиев има рядкото щастие начело на Първа армия да освободи родния си град Охрид през септември 1915 г.

Какъв е социалният състав на постъпващите във военното училище? Противно на общоприетото мнение, те не са синове на банкери или на бизнесмени. Бащите им нямат фабрики, заводи или банки. Това са момчета от средните социални слоеве, най-често деца на свещеници, чиновници със средни позиции в администрацията и т. н. Те си изграждат едно съсловие със строго определени правила – например понятието за офицерската чест е много силно развито и в това влизат разни дребни подробности като това, че офицер не може да бъде видян да ходи по улицата с пазарска чанта, нито да се ожени как да е.

Той ходи на сгляда с девойките в така наречените офицерски клубове – софийският е известен и до днес. Там се устройват балове, на които се канят гимназистки от последният курс - момичета които трябва да се омъжат, ако няма да стават студентки, което е много малка бройка в тази епоха. Там се харесват, но има една тънка подробност – първо той може да се ожени само след като бъде повишен в чин поручик, втория офицерски чин; но и девойката трябва да бъде проверена от военното разузнаване – какви са баща й, майка й и т. н. Най-куриозното е, че семейството трябва да има поне 70 000 лева зестра. С това неписано, но известно условие се „повишава“, така да се каже, социалното положение на офицера, ако е беден. Има още едно неписано условие, което един политик от онова време описва в мемомарите си: не можеш да отидеш да се ожениш, ако си бил командир на военно отделение в Македония. Защото тези, които са били, си показват с гордост раните, а тези които не са били ранявани, разказват на девойките истории какво точно са правели в Македония, украсявайки ги с любопитни подробности. И затова много офицери, дори да имат други планове за живота си, отиват да командват чети в Македония. За съжаление, не винаги се връщат. Малко хора знаят, че прекрасната песен „Кога зашумят буките“ не е македонска или тракийска, а е от родния ми Созопол и е посветена на капитан Костадин Попниколов, тракийски българин, който е отишъл с чета в Македония, може би по тази причина, но за съжаление, е загинал в сражение с турците.

В края на 1918 г. българският офицерски корпус се състои от 80 000 души. След Ньойския мирен договор войската от 1 200 000 души е намалена на 20 000 души. Тогава на служба остават само 1 500 офицери, всички други са освободени. Това ги кара да се обединяват в съюзи и клубове, за да поставят своите социални, а и политически искания пред властите. В един момент си казват: абе, защо ние да не командваме парада. И тогава те се включват в политиката. Създават професионални военни съюзи, които се занимават и с политика (кръгът „Звено“). Именно един от тези съюзи е влязъл в история под името „Военен съюз“, който прави преврата от 9 юни, а по-късно разгромява и Септемврийското въстание на комунистите през 1923 г. Политическият кръг „Звено“, в който основно влизат офицери, но и няколко интелектуалци, прави преврата от 12 май 1934 г. Който с известни условия, прави нещо положително, ликвидирайки партиите в България, и давайки възможност на царя да управлява през така наречените „професорски правителства“.

Веднага искам да направя уточнението, защото вече бях набеден, във връзка с партията „Кубрат“, която основавам, че ние не възнамеряваме да ликвидираме политическите партии в България. Може като Макрон във Франция да се управлява и чрез политически партии, но президентът да съставя правителство от професионалисти, които ние наричаме „професори“. Превратът на 9 септември 1944 г., ако си говорим честно, не е никакъв комунистически преврат, а преврат, извършен от военния кръг „Звено“ с помощта на офицерите, които са били на служба. Един от членовете на старото правителство, военният министър генерал Маринов, е измежду превратаджиите. Но веднага трябва да кажем, че офицерите в България, пенсионираните членове на офицерските клубове, влизат в полезрението на западните и съветските служби и много от тях са вербувани, за да доставят информация за Великите сили или дори да предприемат конкретни действия. В този случай ще дам за пример един непубликуван документ, който имахме в Националния исторически музей и мисля, че предадохме в Централно управление на архивите. В него един от министрите в Деветосептемврийското правителство - човек с известно чувство за хумор, пише за прословутото заседание в апартамента на ул. „Аксаков“ на известния актьор Кръстьо Сарафов.

Цола Драгойчева е събрала министрите, раздала им е задачи и на въпросния човек възлага да направи списъка с имената на хората, които трябва да бъдат ликвидирани без съд и присъда на 9 септември. Само министър-председателят го няма на заседанието – него го определят Великите сили и той ще дойде след 12 часа през нощта и ще позвъни три пъти дълго. И нашият човек сяда и пише: „на първо място турих Кимон Георгиев защото много ма би лично на 19 май 1934 година“, „бях стигнал до номер 53, когато на врата се позвъни три пъти и Цола Драгойчева каза: отвори вратата, който е най-близо; аз отидох със списъка в ръка и какво да видя – на вратата Кимон Георгиев, който каза: Добър ден, аз съм министър-председателят; пуснах го да влезе, тръгнах към тоалетната, смачках листа и почнах наново, вече без Кимон Георгиев“.

Българското офицерство изпълнява своя дълг към родината по бойните фронтове, където почти всички от тях проявяват завидна храброст. Превратът от 23 юни 1923 г. няма алтернатива, тъй като по това време Стамболийски вече е установил така наречената пълзяща диктатура. Този от 19 май 1934 г. също няма алтернатива по себе си. Превратът от 9 септември 1944 г. с всички ужасии, които причинява правителството на „Отечественият фронт“, трябва да кажем че това остава единственият начин, по който България е могла да опази границите си. Дори и с това, че Чърчил щедро ни предостави на Съветския съюз. А Съветският съюз и най-вече Йосиф Висарионович, както знаем, не обича да губи територия. А тогава Гърция иска граница над Пловдив по последните хълмове на Родопите на север, а Сърбия - иска линията Струма-Искър.

TRUD_VERSION_AMP:0//
Публикувано от Проф. Божидар Димитров

Този уебсайт използва "бисквитки"