Пренебрежението на французите към някои безспорни олимпийски герои си е едно тихо мърсуване, макар и не толкова гадно, колкото циничната гавра с „Тайната вечеря“
От сериозна сила ние се превърнахме в бедняците на световния спорт
Истерията на Заличаването не подмина и олимпийските игри в Париж.
В един епизод от церемонията на откриването ни показаха кадри с герои от предишни олимпиади - но не видяхме нито един съветски спортист. А между тях имаше величави личности. Но и те очевидно са наказани заради Путин.
Във финалния етап от пренасянето на олимпийския огън бяха ангажирани Рафаел Надал, Карл Люис, Серена Уилямс, Тони Паркър и Надя Команечи - знаменитата гимнастичка, носителка на пет златни олимпийски медала, всичките спечелени за Румъния на комунистическия диктатор Николае Чаушеску. Той обаче бе пожален.
През 1952 година Сталин все още е жив, но Съветите получават право - за първи път - да участват на олимпиадата в Хелзинки. Тогава е възстановено и правото за участие на Германия. Героят на игрите е гимнастикът от съветския отбор Виктор Чукарин/украинец, който печели 7 медала, от които 4 златни. Той е лагерник от хитлеристкия „Бухенвалд“, закрит след краха на Германия. Сталинските лагери продължават да функционират.
На церемонията в Париж, в колажа от архивни кадри, специално внимание беше обърнато на Джеси Оуенс - носителят на четири златни медала от олимпиадата в Мюнхен/1936, с когото Хитлер отказва да се здрависа. Известни са думите на Джеси: „Имам четири златни олимпийски медала, но те не стават за ядене, нали? Не мога да ги сложа на масата на семейството ми“. И още: „В собствената ми държава не можех да се возя в предната част на автобуса, нито пък да живея там, където исках... Получавах писма от целия свят, от хора, за които бях спортен герой. А в Америка продължавах да бъда втора класа човек.“
Наскоро - Америка вече беше в Ерата на Заличаването - към тези думи на Оуенс беше добавено и твърдението, че в Германия на Хитлер той се чувствал по-добре, отколкото в родината си. Съмнявам се в достоверността на това признание, но то върши добра работа на либерал-ревизионистите. А става дума за същият Хитлер, който бе казал за феноменалния американски атлет, че „не е точно човек, понеже е черен“. Известен е и друг факт: президентът Рузвелт приема американските шампиони от мюнхенската олимпиада, но не кани Джеси.
Пренебрежението на французите към някои безспорни олимпийски герои си е едно тихо мърсуване, макар и не толкова гадно, колкото циничната гавра с „Тайната вечеря“.
В колажа не забелязах и кадри със Стефка Костадинова, а тя безспорно заслужаваше това внимание. Феноменалното u постижение цели 37 години бе един непревземаем Еверест в атлетиката. А и беше постигнато във време, когато спортът все още беше сравнително чисто поприще - и тогава имаше допинг-афери, но не ги прикриваха толкова успешно. Но днес вече несъмнено Игрите са в голяма степен състезания на фармацевтичните компании - и в това никой не се съмнява.
През 2004 година, по време на олимпиадата в Атина, разговарях с Томас Мъри - по онова време той беше член на Комисията по етика на Световната антидопингова агенция и президент на центъра „Хейстингс“ за изследвания в областта на биоетиката. Мъри беше убеден, че битката с допинга е загубена. Твърдеше, че забранените вещества вече така са създавани, че да бъдат елиминирани в организма на спортиста от самите контролни тестове. Имаше и смелостта да каже, че американските спортисти все по-трудно ще бъдат уличавани - смяташе, че феноменалната Марион Джоунс, например, която спечели пет медала в Сидни, три от които златни, ще бъде една от последните жертви. Спомена и друга голяма атлетка - Флорънс Грифит-Джойнър, която спечели в Сеул пет медала, но по-късно мистериозно почина само на 38 годишна възраст.
Изтръпвах всеки път, когато наричаха Фелпс „Водният Бог“ - защото се сещах за друг един „Бог“ - „Богът на колоезденето“ Армстронг, който се оказа един брутален измамник.
Американците обаче яростно се стремят да бъдат единствените властелини в спорта - остава само по някакъв начин да изхвърлят и китайците от Игрите и ще постигнат целта си. Вече е забравен един от най-срамните скандали в световния спорт изобщо - когато, на Олимпиадата в Рио, американската женска щафета на 4х100 метра бе дисквалифицирана, но сетне санкцията беше отменена. Подобна „доминация“ обаче не смущава никого.
Церемонията на Откриването на моменти изглеждаше прекалено възторжена, дори за френския вкус. Така беше и когато представяха „отборът на бежанците“. Сякаш не си даваха сметка, че Европа вече е уморена от такива фалшиви жестове. Нещо повече, объркана е и направо сломена. Останала е без усета си за мяра и това е причината да бъде опедерастена дори „Тайната вечеря“.
За една от предишните олимпиади бях писал, че и нашият отбор изглежда като съставен от бежанци - и то бежанци в собствената си страна, както, впрочем, се чувстват милиони хора у нас. Големият Разпад не подмина и спорта - и от сериозна сила ние се превърнахме в бедняците на световния спорт. Докарали сме се дотам, че седмици наред преживяваме мелодраматично 30-годишнината от „лятото на 94-а“, когато станахме четвърти на световното първенство по футбол. Това е един унизителен и инфантилен сериал, предназначен за безмозъчни хора.
Катастрофата в спорта трябва да бъде някак компенсирана - с празни приказки, както сме свикнали. Българите трябваше да забравят, че на олимпиадата в Сеул/1988 година спечелихме 35 медала, 10 от тях златни, които ни отредиха пето място в класирането по медали. „Империята на злото“/СССР спечели 132 медала/55 златни, Германската демократична република на Хонекер - 102, а САЩ - 94.
Бойкотите на олимпиадите - Москва 1980 и Лос Анжелис 1984 - не свършиха никаква работа.
Бойкотът през 1980-а бе заради съветската „инвазия“ в Афганистан - същият Афганистан, от който САЩ изгазиха едва през 1921 година, след най-дългата/20 годишна и безсмислена война в историята си.
Днешните спортисти, дори най-елитните измежду тях, също като Джеси, не са съвсем „човеци“ за бруталните магове-фармаколози.
За политиците пък изобщо не са човеци - а някакви бездушни манекени от витрината на вечната надпревара между двете империи.
Манекените ще продължават да бъдат наказвани заради греховете на държавите си.
Състезателка от женския квартет на САЩ в бягането на 4х400 метра благодари на съотборничките си и ги нарече „хора“.
Не момичета/жени - хора. Имаше защо.
А ние си имаме Хавиер Ибанес - чист българин от две години, а преди това още по-чист кубинец. Имаме си и кубински треньор на боксьорите ни - Жоел Арате, той пък разказваше, че Ибанес бил започнал да учи химна ни, говорел за красотата на България, за горда Стара планина, до ней Дунава синей, слънце Тракия огрява, над Пирина пламеней и пр. - абе, истински българин, дори повече от истински.
Работата е ясна - дори при нашенската слепота и доверчивост.
Нужен е рестарт - на всичко. И особено на държавата.
Няколко години след триумфа в Сеул, спортът ни вече изглеждаше окончателно загробен. И то от същите мизерници, които разсипаха всичко останало. Зловиждаше им се всичко читаво, което завариха - особено грамадата от медали в спорта - само момичетата на Нешка бяха спечелили около 300. И понеже устите им бяха мръсни, нарекоха шампионките „момичетата на Политбюро“. Така започнаха да управляват - главно със сквернословия. Такива си останаха и досега.
Загробиха спорта - и се заеха да строят, с милионите на Европа, стадиони в пусти села.
Тия могат да управляват само пустини.