Свободата, както и наказанието в България, изглежда е вкусен бизнес
Отговорът на литературния въпрос защо бягат затворниците у нас е много прост: Защото могат. Много по-сериозен и важен за анализиране е въпросът „Защо могат?“.
Това, което се случи преди дни в Централния софийски затвор е доста тревожно. Двама опасни престъпници изведнъж се оказват въоръжени с огнестрелно и хладно оръжие. Нападат охраната и напускат затвора. Отвън ги очаква кола, качват се и изчезват. Добре подготвено, добре организирано и абсолютно хладнокръвно изпълнено бягство.
Обратното. Охраната на затворите – очевидно неподготвена, бавна реакция, никаква реакция на полицията и свободата се оказва, че плава върху нескопосаната правосъдна система.
Защо се случва това ли? Защото има всички предпоставки престъпниците да бъдат нагли и да се чувстват неуязвими. От години е така и вината не е в престъпниците по това обществено обвинение.
През юли 2009-а година при акция на полицията за задържане на престъпници обрали дома и автомобила на семейство от гара Бов се завързва престрелка, при която тежко е ранен един полицай – Любомир Митов. По-късно той почива от раните си в болницата. МВР е на крака, цяла софийска област е блокирана в опит да бъдат заловени убийците.
Някъде по околовръстното шосе на София, доколкото си спомням, момчета от специалните сили виждат странна кола с полицейска лампа. Спират я и се започва онзи дружелюбен разговор от сорта „Колеги ли сте? Я покажете документите си!“ Вътре няколко души смутено дават някакви обяснения, от което става ясно, че: те са затворници, нямат никакви документи, колата е на Централния софийски затвор, няма джи пи ес, защото е дарение от бивш затворник, нямат надзирател, защото „им имат доверие“ и още достатъчно скандални неща. Това беше водеща новина на бТВ за деня. Случаят бързо беше заметен под килима и нищо не се чу повече – има ли наказани, как така пускаш затворници с полицейски отличителни знаци на автомобил. Не стана ясно дали са обикаляли, за да си приберат лептата от околовръстното, но стана ясно какви безумни неща могат да се случат при подобна „приятелско отношение“ към затворници. Те не отговарят за нищо, те могат да извършат дори убийство и ще имат перфектно алиби – в затвора са.
Години по-късно – през май 2014-а, престъпници превърнаха един опел астра в полицейска кола, влязоха в Централния затвор и необезпокоявано изведоха двама опасни престъпници на свобода.
Затворниците изглежда са най-силното доказателство за стремежа на българина към лична свобода. За последните години бягствата от затворите са десетки. Вярно, повечето биват заловени, но не в това е проблемът. Проблемът е, че затворите и изобщо системата за превъзпитаване на престъпниците е дъното на правосъдната система.
Само да сметнем – десетки осъдени и влезли в сила присъди са на свобода, защото никой не ги търси и те не напират много да стоят зад решетките. Десетки са тези, които са избягали през граница и си живеят спокойно на някоя топла държава. Няма смисъл да се дават конкретни примери, защото няма да има място за разсъждения по темата. Това са стотици престъпници през годините, които не получават възмездие.
Да влезнем сега в затворите, в преносния смисъл. През годините много от местата за лишени от свобода сключваха договори с всякакви фирми, при което осъдените дори живеят извън затворите, за да могат да работят. Говорим за десетки случаи, при които лишените от свобода на практика живеят на свобода.
Преди години надзиратели се опитаха да се оплачат, че затворник с тежка присъда реално работи с личните данни на униформените – има достъп до телефони, адреси, лични досиета. Оплакаха се от начина, по който се запълва личния състав с роднини и познати на шефовете. Надзирателите бяха уволнени.
Тези няколко щрихи само очертават една доста, доста нерадостна реалност в министерство на правосъдието, а аз мога да я опиша само в едно изречение: отказ да се реформира този сектор. Тотален отказ.
След всяко бягство се припомня, че затворите не са приведени в европейски норми. След всяко бягство се набелязват мерки и се казва, че този път няма да има милост – ще има реформи. Така до следващото бягство.
Истината е, че тези затвори трябва да бъдат съборени и да бъдат построени съвсем нови, модерни и отговарящи не само на изискванията за сигурност, но и на изискванията за хуманност и възможност наистина да се превъзпитават тези, които могат, а не да се превръщат в професори по престъпна дейност.
Истината е, че трябва изцяло да се преразгледа кадровата политика в затворите и да се изгради изцяло нова система за управление на местата за лишени от свобода.
Свободата, както и наказанието в България обаче изглежда е вкусен бизнес. През него не само се печелят пари, но се и управлява подземния свят. Това е залог по-голям от възможността след месец да видим поредния избягал затворник. Така че отговорът на следващия литературен въпрос: До кога ще бягат затворниците? е много прост: Докато е такова положението.
Кабинетът даде 15 млн. лв. отгоре за надзирателите
15 млн. лева от държавния бюджет ще бъдат отпуснати за главни дирекции „Изпълнение на наказанията“ и „Охрана“ към Министерството на правосъдието за увеличаване на основните месечни възнаграждения и изравняване на сумите, плащани за специфични служебни дейности с тези в МВР. Това бе съобщено преди около седмица от правосъдния министър Цецка Цачева. Така бе парирана ескалацията на протестите на надзирателите от затворите в цялата страна.
По ирония на съдбата те се оплакваха, че заплатите им били равни с тези на чистачките, а във вторник именно чистачка ги направи за смях по време на бягството на двамата рецидивисти.