Анализ как различните възгледи за Русия в рамките на НАТО се появяват отново в кризата с Украйна
Може ли западният алианс срещу Русия заради намиращите нейни войски на украинската граница да се задържи заедно? Това е въпрос, с който политици и дипломати все повече се борят на фона на опасенията, че Германия и в по-малка степен Франция могат да не споделят със САЩ и с Обединеното кралство, не само за това как да отговорят на всеки бъдещ акт на руска агресия в Украйна, но и в оценката им за непосредствената заплаха.
Полагат се всички усилия за минимизирането на различията в рамките на НАТО, включително чрез редовни разговори като този, воден от Джо Байдън в понеделник, но може тези разминавания да е невъзможно да се избегнат, тъй като те отразяват не само различните краткосрочни оценки на разузнаването, но и дълбока пукнатина, която от десетилетия назад стои за това, което Германия и Франция, за разлика от англосферата, смятат за най-добрия начин за справяне с Русия.
Франция, разглеждаща същите разузнавателни данни, предоставени от ЦРУ, не вижда предстояща инвазия или събирането на войски, оборудвани за нахлуване през следващите 3 седмици, оценка, която се споделя и от най-добрите украински анализатори на отбраната.
Във Великобритания външният министър Лиз Тръс открито критикува Германия, че е останала толкова зависима от Русия в енергетиката, и заради неотдавнашния отказ на Берлин да позволи на Естония да изпраща оръжия, произведени в Германия, в Украйна. Идеята Германия да предостави оръжия, които да бъдат използвани срещу Русия за първи път след Втората световна война, е анатема за тази страна. Изказвайки се в Берлин във вторник, канцлерът на Германия Олаф Шолц защити решението си, заявявайки, че то се корени „в цялото развитие през последните години и десетилетия“.
Полският премиер Матеуш Моравецки в публикация във Фейсбук, каза че остава загрижен за Естония.
В САЩ поведението на Германия все повече дразни републиканците, което доведе до коментар в Wall Street Journal със заглавие „Надежден американски съюзник ли е Германия? Не“.
Напрежението отразява двете различни интерпретации за това как дори и сега Русия може да бъде спряна да се превърне в сила, враждебна на Запада, с интерпретации, които доминираха в политиката след Студената война.
Различните оценки в Берлин, Вашингтон, Париж и Лондон за това как да се изгради нещо стабилно от развалините на постсъветска Русия винаги са се променяли, като различните столици имат различни възгледи и различни гледни точки.
САЩ при президента Бил Клинтън не бяха склонни да допуснат четирите Вишеградски държави – Чехия, Полша, Унгария и Словакия – в НАТО и изложиха своето убеждение за рисковете абсолютно ясно на срещата на върха на организацията през януари 1994 г., като заявиха, че алианса не може да си „позволи да начертае нова линия между Изтока и Запада, която да създаде самоизпълняващото се пророчество за бъдещата конфронтация“.
Тони Блеър също трябваше да бъде разочарован, че Великобритания може да примами Путин в западния лагер и беше ентусиазиран поддръжник на присъединяването на Русия към G-8. Борис Джонсън посети Москва като външен министър през 2017 г., и въпреки отравянето в Солсбъри, беше изключително небрежен по отношение на руските пари в Лондон.
Франция също се колебаеше между горещо и студено след руската окупация на Крим през март 2014 г. Едва след продължителен американски натиск Франсоа Оланд анулира договора за £1 млрд., подписан от неговия предшественик за продажбата на Русия на кораби хеликоптероносачи от клас „Мистрал“.
Еманюел Макрон покани Путин във Версай по време на изложбата за Петър Велики през май 2017 г. Изправен пред изолационизма на Тръмп, Макрон в голяма реч през 2019 г. призова за прекратяването на „замразените конфликти“ с Русия. През юни миналата година, заедно с Ангела Меркел, той смая другите лидери на ЕС, като предложи на Путин среща на върха. Във вторник в Берлин френският президент каза, че все още планира да разговаря с руския лидер тази седмица, но само на тема деескалацията.
Но, централният играч в отношенията на Европа с Русия е Германия, каквато стана след обединението си.
Тъкмо защото Германия прилага този упорито прощаващ или оптимистичен подход към Путин, най-новото предложение, е озаглавено „Германо-руския проблем“, написано от Джон Лох, описва пълния обхват на мрежите – търговски, политически, културни и интелектуални – между немските и руските елити. Той също така обяснява как Путин си играе с вината на Германия за войната и отказва да приеме немската прошка.
Примерите, които Лох извежда, включват как след намесата на Русия в Грузия през лятото на 2008 г., тогавашният външен министър на немските социалдемократи Франк-Валтер Щайнмайер предупреди Европа срещу санкциите, които според него ще затворят „вратата на стаята, в които искате да влезете по-късно“.
Въпреки че, отговорът на Меркел на инвазията в Украйна през 2014 г. беше твърд, Щайнмайер, е сигурен, че немските социалдемократи разбират Русия по-добре от Християндемократически съюз на Меркел, и той отиде в Москва и предложи икономическо партньорство с Русия. В същото време трима бивши канцлери на Германия – Хелмут Шмид, Герхард Шрьодер и Хелмут Кол, предупредиха Меркел да не изолира Москва. В рамките на една седмица след инвазията главният изпълнителен директор на Siemens беше в Москва. След като се влоши дипломатическата ситуация, група от висши немски бивши служители и политици изпратиха емоционално писмо, и призоваваха за връщането към политиката на разведряване.
Тези германо-руски отношения, твърди неотдавнашен документ на Chatham House, са били оформени от два фактора. Първо, Ospolitik (източната политика), която се отнася до стратегията на външната политика „промяна чрез сближаване“ със Съветския съюз и неговите сателитни държави, която се преследваше от 1970-те години от канцлера на социалдемократите Вили Бранд и която се опитваше да преодолее твърдите линии, като се фокусира върху общи интереси. Политиката все още се смята от мнозина за пътя напред.
Второ, споразумението за взаимна зависимост между двете страни, което датира от 1970-те години, когато Съветският съюз и Германия се споразумяха да обменят природен газ от СССР срещу немските тръби и стомана. Той се основава на вярата, изразена от Шмид, че „тези, които търгуват помежду си, не воюват помежду си“. До 2018 г. на Германия се падат 37% от продажбите на „Газпром“ и беше договорен газопровода „Северен поток -2“. Износът на Германия за Русия се увеличи 5 пъти между 2000 и 2011 г.
Това остава доминиращото мислене в партията на социалдемократите. Настоящият министър на икономиката Робърт Хабек, чието министерство отговаря за санкциите, се противопоставя на прекратяването на достъпа на Русия до платежната система Swift. Той каза пред Spiegel: „Трябва да помислим за нови области на бизнеса, които могат да помогнат да се изведат двете страни от положението на конфронтация“.
Макар че, компромисите, присъщи на Ostpolitik през последните седмици, бяха подложени на предизвикателство от по-младото поколение. Майкъл Рот, председателят на комисията по външни работи на социалдемократите, твърди, че неговата партия трябва да излезе от сянката на Вили Бранд, и добави, че „не можем да мечтаем светът да е по-добър, отколкото е“. Другите министри настояха, че енергията, включително бъдещето на "Северен поток -2", не може да бъде премахната от списъка с потенциалните санкции, както беше през 2014 г.
Всичко това оставя Шолц в различна позиция пред неговите партньори в САЩ, и нищо в това не се улеснява от съюза му със зеления външен министър Аналена Бербок, която иска да вкара нови ценности в немската външна политика. Социалдемократите, за да избегнат публично разцепление, сега ще проведат официален партиен дебат за подхода си към Русия.
Един дипломат посочи колко уместна е забележката на Александър Солженицин точно когато Съветският съюз се разпадна, който предупреди колко опасно може да се окаже да се управлява разпадането на империята. „Часовникът на комунизма спря да бие. Но бетонната му сграда все още не се е срината“, написа той. Поради тази причина предстоящата задача все още не е „да се освободим“, а вместо това е „да се опитаме да се спасим да не бъдем смазани от нейните развалини“.
(Превод за "Труд" - Павел Павлов)