През кратките шест месеца между падането на Кабул и нахлуването в Украйна триумфът на една идея беше засенчена от появата на друга. Войните, последвали 11 септември, приключиха за американците на 31 август 2021 г. Те завършиха с облекчение и с огорчение и с усещането, че САЩ сега ще трябва да се научат на сдържаност и че ни липсват способността, волята и средствата за участие в делата на другите държави. Pax Americana приключи, както и 20-годишната война, и сега беше време да се обърнем навътре и да се справим със собствените си значителни проблеми. В края на краищата, кои бяхме ние, с нашето политическо гниене, нашите социални конфликти и нашето Covid бедствие, за да действаме като лидер на каквото и да било за всеки?
Това мнение беше широко разпространено на политическия небосклон. Прогресивната версия беше пацифистка, реакционната беше националистическа, а в центъра надделя новият „реализъм“ – един махмурлук на съзнанието за нашите граници. Този реализъм напомни на поучуканите, изтощени американци, че нашите национални интереси трябва да бъдат тясно дефинирани и че другите велики сили, включително и Русия, имат свои собствени интереси, които трябва да бъдат уважавани.
Администрацията на Байдън прегърна този реализъм, преди Америка да приключи своето изтегляне от Афганистан. Тя изглежда че вярваше, че САЩ няма да оставят нищо след себе си, освен отломките от две десетилетия на провал и затова пренебрегнаха да гарантират, че афганистанците, които се съюзиха с американския проект в своята страна, ще имат някакво бъдеще навсякъде. Сравнително отвореното, насочено навън общество, израснало по време на американската война сред по-младите афганистанци в градовете, с неговата оживена преса и граждански активизъм и новите свободи за жените и момичетата, беше изоставено след кратко замисляне.
Провалът в Кабул показа, че новите реалисти не разбират какви всъщност са нашите национални интереси, та трябваше Владимир Путин да ни ги обясни.
Давайки заповед за нахлуването в Украйна, Путин направи куп глупости за апологетите, които до последния час продължаваха да вярват, че Русия може да се задоволи с отстъпките, че ще действа от „законните си опасения за сигурността“. Путин не започна тази война заради разширяването на НАТО, или заради американския империализъм, или от слабостта на Запада, или заради защитата на християнската цивилизация, или за каквато и да е друга кауза, която насочва вината далеч от извършителя. През 2014 г. украинците организираха това, което нарекоха „Революция на достойнството“ в Киев и оттогава се борят да създадат една достойна държава, управлявана от закони, а не от крадците, и да се освободи от хватката на Русия. Но тази страна беше толкова непоносима за Путин, че той реши да я унищожи.
През 2016 г., в интервю за Джефри Голдбърг от Atlantic, президентът Барак Обама възприе реалистичния поглед върху конфликта в Украйна: „Факт е, че Украйна, която не е член на НАТО, ще бъде уязвима от военното господство на Русия без значение какво ние правим”. Той добави: „Това е пример за това, когато трябва да сме много ясни какви са нашите основни интереси и за какво сме готови да воюваме”. Обама беше прав, че не влезе във война с Русия през 2014 г., когато Путин анексира Крим и нахлу в Източна Украйна; и би било също толкова пагубно за САЩ да влязат в пряк военен конфликт с Русия днес. Но ако линията на фронта между демокрацията и автокрацията е основен интерес за САЩ, Обама трябваше да заключи, че оцеляването на украинското правителство си струва да се защитава с американските оръжия, суровите санкции и международната изолация на управляващите в Русия.
Наследникът на Обама зае руската страна в този конфликт. Президентът Доналд Тръмп искаше да види проруските клептократи да се върнат на власт в Украйна, защото обслужват корупционните му политически цели и защото той и неговите последователи презират либералната демокрация и се възхищават на голата „сила“, особено когато тя се упражнява за сметка на разрушаването на правилата. Не случайно първият импийчмънт на Тръмп води началото си от Украйна с опита му да изнудва президента Володимир Зеленски, за да получи политически услуги. Двете страни се бяха оплели не само заради войната с Русия, но и защото Украйна е мястото, където битката за оцеляване на демокрацията е най-неотложна. Съдбата на демокрацията тук се оказва свързана с нейната съдба там. Путин разбираше това далеч по-добре от нас, което обяснява упоритите му усилия да използва фрактурите в американското общество и да продължи институционалния разпад, както и използването му на подкрепяната от Русия корупция в Украйна за корумпирането на политиката в Америка. Дългогодишното подценяване от страна на Запада за неговите намерения и залозите в Украйна показа провал на разбирането и отслабване на либералните ценности.
Сега Путин, заедно със своя покровител и помощник, Си Дзинпин от Китай, вкара в американските и европейските лица истината, която не искахме да видим: че нашите основни интереси са в защитата на тези ценности. Да бъдеш реалист в нашата епоха не означава да дефинираш американските интереси толкова тясно, че Украйна да стане за еднократна употреба, а да разбереш, че светът се е разпаднал на демократични и автократични сфери; и че това разделение оформя всичко - от веригите за доставки и конкуренцията за ресурси до държавната корупция и влиянието на технологиите върху човешките умове и общества и че автократите са взели надмощие и го знаят. Нахлуването на Русия в Украйна, след предишните й усилия да задуши независимостта и демокрацията там, както и в Грузия и в Беларус, е най-драматичната, но е далеч от последната точка на конфликта между двете сфери.
Ако този конфликт е нова студената война, автокрациите я преследват енергично, а демокрациите мразят да приемат тази реалност. До последните няколко дни Западът изглеждаше не желаещ да се изправи срещу Путин по начина, който би го наранил достатъчно, за да го накара да съжалява за агресията си. Докато руските войски се трупаха по границите на Украйна, европейските лидери показаха малък ентусиазъм за каквито и да било санкции срещу Русия, които биха стрували на техните народи качване в цените на суровините и финансови смущения, а самите те можеха да загубят подкрепата на народите си.
Великобритания не желаеше да разобличи руски олигарси, които перяха престъпното си богатство в нейните банки. Италия искаше да защити стойността на своите луксозни стоки, а Белгия да защити своите диаманти. Германия се позоваваше на своята ужасна история от войната, като пледираше за мир, който да поддържа доставките на газ и петрол непрекъснати.
От миналия четвъртък украинската съпротива срещу руските нашественици засрами и вдъхнови голяма част от света. Протести, които липсваха по време на трупането на руските войски през февруари, сега изпълват улиците в градовете от Сидни и Токио до Берлин и Берн и дори в Санкт Петербург и в Минск. През уикенда ЕС наложи опустошителни банкови санкции на Русия. Най-забележителното е, че Германия сложи край на своята десетилетна ненамеса и обяви, че ще изпрати военно оборудване в Украйна. Дори вечно неутралната Швеция ще изпрати въоръжение на украинците. Това внезапно, енергично единство на демокрациите показва резервите на властта, които могат да бъдат използвани срещу автокрациите, без да се води каквато и да е война.
Докато вътрешните политически опоненти на Джо Байдън търсят каквато и да е причина да го критикуват, президентът се справя с кризата с умение и с въображение. За разлика от Афганистан, Европа и НАТО имат особено значение за него поради дългогодишния му опит от Студената война и нейните последствия. За първи път от десетилетия един американски президент показва, че той и само той може да ръководи свободния свят, включително като позволява на европейците да дадат своя публичен глас за политиките, които американците провеждаха сами. Байдън е прав, като изключва изпращането на войски, особено след две десетилетия на безплодна смърт и унищожение, а някои уроци по сдържаност си струва да се научат, преди всичко да премине в конфликт с друга ядрена сила. Но той трябва да даде ясно послание на украинския народ, който се бие сам, че може да разчита на всяка друга форма на американска подкрепа като оръжия, обучение, хуманитарна помощ, разузнаване и санкции, които да задушават руската икономика и да откъснат руския елит от всички страни и от ползите на богатия Запад. Байдън трябва да каже на собствения си народ, че ще трябва да направи жертви и защо си струва те да бъдат направени.
Путин все още може да спечели залога си заради упадъка и безразличието на Запада. Америка е по-изолирана от Европа от последствията, които ще дойдат след наказанието на Русия, но нищо не може да ни защити от самите нас. Ако тази страна не успее да упорства и да подкрепя Украйна, причините за това ще бъдат в циничният опортюнизъм на нашите политически елити и самовглъбеното разделение на нашия народ. Нападението на Путин срещу украинската демокрация ще изпита и американската демокрация.
Докато пиша това, руските войски атакуват Киев и Харков. Младите украинци, журналисти, студенти без военно обучение и колеги на онези афганистанци, които загубиха всичко миналото лято в опита си да избягат от Кабул напускат своите семейства и се включват доброволно в Силите за териториална отбрана, за да се бият срещу много по-превъзходащ ги враг. Дори ако руснаците обезглавят правителството на Зеленски и го заменят с марионетен режим, войната ще продължи може би с месеци, може би с години. Украинците се борят с ожесточението на хора, които знаят точно какво могат да загубят. Докато продължават, ние им дължим всички шансове те да оцелеят и в крайна сметка да успеят. Те се бият и за нас и от наше име.
(Превод за "Труд" - Павел Павлов)