Крайната цел на сърбо-македонизма е да потвърди, че населението на Македония не е българско
Югославизмът на Тито е параван за сръбския шовинизъм
Неизвестните нови борби на Македония
В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.
„Мултиперспективността“ съвсем не е нов елемент в сърбо-македонистката политика за денационализация на македонските българи. Освен това нейното проявление е на различни нива, но като правило се допуска единствено там, където нейното действие е еднопосочно - в услуга на дебългаризацията.
От тази гледна точка сърбо-македонистката пропаганда също е „мултиперспективна“. За официална вътрешнодържавна употреба в условията на тотален информационен контрол се създават, утвърждават и внимателно надграждат едни клишета, но където възможност за такъв контрол липсва, не само се допуска, но се инициира друг тип пропаганда, чиято крайна цел обаче е да потвърди основната цел на сърбо-македонизма - че населението на Македония не е българско. За постигането на тази цел се използва целия денационализаторски арсенал на старата сръбска шовинистична школа.
През декември 1964 г. по време на oсмия конгрес на Югославската комунистическа партия, диктаторът Тито заявява, че лозунгът за „братство и единство“ на югославските народи започва да се изражда и заменя разбирането за „единство на народа с ликвидацията на нациите и създаването на нещо ново, изкуствено, т. е. една единствена югославска нация“. Подобен югославизъм обаче е параван, зад който се прикрива сръбският шовинизъм. Самият Тито признава, че неговото „проявление се наблюдава понякога във всички сфери на обществения живот, в областта на стопанството и неговото развитие, в културата, изкуството и науката, специално в историографията“. Особено важна е констатацията, че този сърбо-комунистически национализъм постепенно се свързва с „с класическия буржоазен национализъм и си служи с неговия идеен арсенал“.
Конкретното проявление на подобен югославски подход по македонския въпрос е, че зад граница, най-вече на територията на Америка, се допуска отстъпление от официалния постулат за многовековната обособеност и специфичност на „македонската нация“, който за нуждите на пропагандата е заменен с довода, че след като „англичаните в Америка могат да се обявяват като американска народност“, защо „българите в Македония да не могат да бъдат смятани като македонска народност“? След като подобна югославска пропаганда започва да набира скорост, през 1972 г. Македонските патриотични организации в САЩ и Канада са принудени да излязат с официална позиция защо „македонската нация“ не се формира по естествен начин. На 28 септември във в. „Македонска трибуна“ е публикувана на български език статията „Смешно сравнение с американската народност“, а на 5 октомври същият материал е отпечатан на английски.
Основният аргумент на МПО е, че за разлика от географската отдалеченост от около 5 хиляди километра на някогашните английски колонисти от метрополията, в резултат на което възниква процес на обособяване, то българите в Македония „са в неразривна териториална връзка с цялата останала българщина, която се простира на север до Дунава и на изток до Черно море“. Поради тази причина липсва географски фактор, който да действа за формирането на нова народност.
На второ място МПО смята, че сама по себе си, „политическата граница, прокарана върху тялото на монолитната българска народност..., не би могла да промени етнографските черти, езика и името на македонските българи“. На тази основа е направен важният извод, че „докато нямаше държавни насилия за денационализация..., тия българи спокойно продължаваха своето народностно съществуване в течение на петстотин години. А от когато (в 1912 г.) въпросната област попадна под споменатите християнски власти, виждаме тамошните българи насилствено да бъдат обявявани ту за сърби, ту за южносърбиянци, ту за югославяни, ту за македонци“. Поради тази причина насилствената дебългаризация, провеждана от Югославия в Македония, е основната причина за промяна на народностното самосъзнание на тази част от населението. Тук е потърсена аналогия и с други разделени по подобен начин народи. МПО изтъква, че „албанците в областта Косово (завладяна от Югославия чрез сила) са в непрекъсната териториална връзка с братята им в държавата Албания. Големи страдания са преживявали и те под югославска (сръбска) власт. Но националната им принадлежност (етнографски, езиково и пр.) не е отречена. Не бидоха наречени „косовска народност““.
Като трети аргумент македонските българи в САЩ и Канада изтъкват, че докато английските колонисти отиват в Америка доброволно и не се противят на трансформирането им в американска народност, то „македонските българи попаднаха под властта на Сърбия (Югославия)... изцяло против собствената им воля“. На тази база възникват и останалите различия. Така например „в Америка властта не е затваряла черквите и училищата, не е налагала промяна на личните имена на хората насила, никого не е убивала, защото се е наричал англичанин. И никоя друга етническа група, като е стигала в Америка, не е била подлагана на такива насилия“. Точно обратните процеси са протичали в Македония. „Такива и още по-тежки безправия са стоварвани преизобилно върху македонските българи под югославска... власт“.
Особено интересно е направеното от МПО съпоставяне на лингвистичните процеси. „В Америка никой не отрича, че езикът на стигналите там англичани е наистина английски. Даже в цяла Америка се знае, че там се говори английски език.
Обратното е във въпросната македонска област. Там езикът на местните българи, както и народностното им име, които Византия и Турция признаваха в течение на девет столетия, бяха забранени от югославските (и сръбски) власти... Езикът произволно е преименуван като „македонски“ и постепенно сърбизиран, за да може един ден да загуби българския си образ“.
Внимание е отделено и на етническите взаимоотношения. „В Америка всички пристигащи там етнографски групи минават под името американци. А в казаната македонска област само на българите се прикачва названието „македонци“ по географското име на страната, защото държавата има за цел тях да денационализира. Останалите народностни групи там - турци, албанци, гърци - изрично са признавани като национални малцинства, макар и те - турците, гърците, албанците - да казват също, че са македонци, за да означат от къде са. Но нито те, нито македонските българи, не са смесвали народностното си име с географското значение на думата македонец“.
В резултат на всички изтъкнати аргументи, МПО заявява, че „съвършенно неуместно, нелогично е сравнението на американската народност с декретирането на „македонска народност“ в Югославия“, както прави югославската пропаганда. Поради тази причина „случаят с македонската област в границите на Югославия е флагрантен пример за насилие и фалшификации“.
Най-важният извод обаче е, че „самото прибягване до примера, че англичани са станали американци, говори, че въпросните македонски българи не са били „македонци“ (и то още от древността, както пишат югославските пропагандисти), а са били всякога българи и едва сега трябва да стават „македонци“. Такива денационализации могат да докарват само омрази, размирици и войни“.
Разгледаният документ от 1972 г. е важен, защото негови автори са македонски българи, живеещи в САЩ и Канада. По този начин югославското пропагандно твърдение за възникването на македонска нация е оспорено не от България, а от организираното македонско освободително движение. Това е класически пример за вътрешен македонски конфликт, който показва необосноваността на съвременното твърдение на някои среди в Скопие, че оспорването на историческите измерения на македонската идентичност е двустранен проблем с България.
Северна Македония рано или късно ще трябва да извърви своя път към националното помирение.