Обсъжданите аргументи и контра-аргументи ще провокират интереса на чуждестранните медии
Понятие Македония често се мести, но винаги е част от историческото българско землище
Повод за настоящия текст ми дава публикуваното преди дни предложение на представители на режима в Киев да се промени името на държавата им в „Рус-Украйна“ или нещо подобно. Стана известно, че Алексей Арестович – един от съветниците на украинския президент, заявил: „Русия сме ние – русите, русините. Бих сменил държавното име, бих ни нарекъл Рус-Украйна, бих направил названието двойно. Работим по това. Това би сложило точка по въпроса.”
Къде е тая точка и какъв е въпросът – не е съвсем ясно. Защото знаем от историята, че Малая Русь или Малороссия (калка от гръцкото Μικρὰ Ῥωσία, на латински Russia/Ruthenia minor, на френски la Petite Russie, на немски Kleinrussland) е географско наименование на историческите руски земи, които са част от територията на днешна Украйна. Наименованието се утвърждава в началото на XIV век във византийското църковно администриране на православните Турово-Пинско и Галицийско-Волинско княжества. С нарастване мощта на Полската Реч Посполита (Rzeczpospolita) през XVI век, малоруските земи стават владение на полската корона.
През 1654 г. обаче, съборът на запорожките казаци начело с хетман Богдан Хмелницки в Переяслав решава територията на Запорожката сеч да се слее с Руското царство и запорожката войска полага клетва за вярност към руския цар Алексей Романов. До революцията през 1917 г. тези земи са известни като Малорусия.
С образуването на СССР съветската власт започва да провежда политика на украинизация в рамките на новата национална концепция. Виждаме докъде доведе този процес: мнозинството от населението на Украйна днес говори руски език, а официален Киев се опитва да му налага малоруския (украински) диалект, който през годините на съветската власт бе трансформиран в официален език.
Но не за това иде реч. Идеята на представители на официален Киев за преименуване на държавата ми припомни епизод от средата на 70-те години на миналия век. Бяхме свидетели на поредната серия от медийни манипулации на скопските историчари. Ние, сътрудниците и специалистите от Института за съвременни социални теории, трябваше да подготвим предложения за аргументиран отпор на антибългарските провокации и нападки. Уж на шега подхвърлих защо да не „посъветваме“ група депутати да предложат на Народното събрание да промени наименованието на държавата ни от Народна република България в Народна република Македония или – дори по-точно, – в Народна република Българомакедония.
Аргументите ми бяха почерпени от историята: и в античността, и в средновековието, географското понятие Македония често се мести, но винаги е част от историческото българско землище. По време на византийското господство (XI-XII век) административната област (тема) Македония обхваща днешна Горна Тракия – от Пловдив до Одрин. В средновековните хроники за богомилството се сочи, че родината му е „българска Македония при Филиповия град.“ От средновековието до Балканските войни (1912-1913) населението на Македония има изявен български етнокултурен облик. Едни от най-активните дейци на българското Възраждане са родом от Македония. Доколкото до Освобождението няма канонизирана норма на официален български език, тези дейци говорят и пишат на югозападния регионален български диалект.
Жестокото потушаване на Априлското въстание и отзвука за турските зверства в Европа става повод за провеждане на посланическата Цариградска конференция. Решенията ѝ са първото признание на Великите сили на правото на българите да имат своя държава в етническите си граници. Тези граници вече са очертани в борбата за църковна независимост, принудила султан Абдул Азис да издаде фермана от 27 февруари 1870 година за учредяване на българската Екзархия. В окончателния план на Цариградската конференция от декември 1876 -януари 1877 г. се възприема британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София, която включва по-голямата част от македонските райони (от Скопие, Охрид, Битоля, Костур до Горна Джумая и Неврокоп). Аргументът на британските представители – специалният пълномощен посланик лорд Солсбъри и посланикът в Цариград сър Хенри Елиът, за вертикалното разделяне на българските земи е, че в Източната област живеят значителен брой турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно, докато в Западната област преобладават българите. На заседанието на 8 януари 1877 г. лорд Солсбъри потвърждава, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население...“
Допълнително посочих (към средата на 70-те години), че докато населението на югославска Македония е към 2 милиона, две трети от които са „македонци“, тоест българи, на територията на Народна република България корените на половината от българското население са в македонските земи. Тоест, ние имаме по-голямо право да се наричаме "македонци" отколкото тези във Вардарска Македония!
Защо тогава да не предложим на Народното събрание да обсъди преименуване на страната ни на Българомакедония? Дебатът ще върви в продължение на години от сесия в сесия. Обсъжданите аргументи и контра-аргументи ще провокират интереса на чуждестранните медии. На обществеността на Запад, а и в СССР и социалистическите страни, ще бъде поднесена информация за истината по несправедливото разпокъсване на българското национално землище от страните-победителки в Първата световна война и т.н. Освен това, в хода на тези „дебати“ ще се разкрие истината как в годините след Втората световна война западнобългарският диалект се подлага на насилствена сърбизация и се трансформира в официален „македонски“ език...
Естествено, не хранех илюзии, че подобна идея въобще може да бъде подложена на обсъждане.
Международната обстановка не позволяваше това, а и Големият брат – СССР, вероятно решително би възпрял подобна „инициатива“. Конфликт на Живкова България с Титова Югославия не влизаше в плановете на съветското ръководство. А идеята я подхвърлих уж на шега, макар аргументите да бяха „железни“, почерпени от академични изследвания на историци. Единствено един от сътрудниците на института, родом от Петрич, разбра „шегата“. Останалите като че бяха ошашавени. Не са очаквали такава дързост. Последва дълго мълчание и със сигурност доноси по мой адрес...
Сега, след като прочетох какво предлагат „украинците“ от официален Киев, в съзнанието ми отново изплува „старата“ идея за Българомакедония. Та си мисля, как ли би се отразил на българската дипломация подобен дебат в българския парламент през 2021 година?