Имаме просветени личности, но нямаме колективно просвещение
Тези дни проф. Динко Динев от БАН написа в една социална платформа за българската наука: „Здравейте, колеги!Награждаването на двама унгарски учени тази година с Нобелова награда: Katalin Kariko (1955), унгарски биохимик, работещ в Германия и Ferenc Kraucz (1962), унгарски физик, работещ в Германия, показва, че и в малка страна може да се случват важни неща в науката“.
Отговорих му: „Да, може, с 13 нобелиста унгарците са на върха от така наречените "малки страни". На върха има и други големи "малки": Румъния е с 4 нобелиста, Сърбия – 2, Хърватия – 2, Гърция – 2, Босна и Херцеговина – 2, Беларус – 2, Люксембург – 2, Албания – 1. Българите все още сме на базовия лагер, но след няколко години младите учени-физици в САЩ Златко Минев, Тодор Станев, Димитър Съселов, Сергей Петков и Владимир Кефалов (медицина) и в България-Германия-Япония Антон Тончев (медицина) могат да се изкачат на връх „Нобел“.
Ето пример за „рецепта за правене на Нобелист“, предписана от проф. Бисер Банчев, включил се в дискусията: „Още преди 8 години мои приятели, които са професори в Мюнхен, ме информираха, че са част от голям екип, работещ за Ferenc Krausz да получи Нобелова награда. През цялото време досега на Krausz е осигурена административната и институционална подкрепа на двата мюнхенски университета. На Krausz е осигурено ръководството на няколко проекта (всеки по 50-100 млн. евро) от федералната програма за развитие на изследователските университети в Германия“.
От „Обичай ближния си както себе си.“ (Матей 22:39) до „Уважавай таланта на ближния си както своя“. През 1912 г. Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда от шведския учен, поет и преводач акад. Алфред Йенсен. Но никой българин не написва мотивирано изложение до литературната комисия на Шведската кралска академия, поради неразбирателство кой българин да бъде предложен. През 1917 г. Иван Вазов е предложен от проф. Иван Шишманов от Софийския университет, подкрепен от акад. Алфред Йенсен, който по този повод идва в София. Обаче, хора от литературния кръг „Мисъл“ на д-р Кръстьо Кръстев „често му говорили против Вазова“, както пише проф. Шишманов. Всичко това се случва 30 години след като Константин Иречек изрича – през декември 1881 г. – прословутото: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата”. Така, на мястото на великия Вазов, Нобеловият комитет дава наградата на двама датски писатели, сега - на норвежкия писател и драматург Юн Фосе.
Все пак, на българска земя нобелист е проходил и живял като дете - на 25 юли 1905 г. в Русе, тогава Русчук, се ражда Елиас Канети, който - като австрийски писател – получава Нобелова награда за литература през 1981 г.
В България Йордан Радичков, подобно на Габриел Гарсия Маркес - Нобелист за 1982 г., имаше своя магически реализъм и беше два пъти номиниран, но не бе удостоен с Нобелова награда. През 2005 г. Антон Дончев отстъпи само с един глас на английския драматург и поет Харолд Пинтър, а през 2006 г. го изпревари турският писател Орхан Памук. Несправедливости има не само в Брюксел, Вашингтон и Москва, има ги и в Стокхолм и Осло. Румънците имат три несправедливо неприсъдени Нобелови награди за медицина – за Виктор Бабеш през 1901 г. за ваксини, за Николае Паулеску през 1923 г. за инсулин, за Георге Бенга през 2003 г. за аквапорини (протеини, изграждащи водните канали на клетките). През 1998 г. бе дадена Нобелова награда за медицина за биоактивността на азотния оксид (nitric oxide, NO), но Нобел не достигна до хондураско-британския фармаколог Салвадор Монкада, който е с евристични приноси в тези проучвания. През 2019 г. големият британско-австралийски учен Джофри Бърнсток – откривател на мултифункционалната пуринергична невротрансмисия – пак не бе уважен от Нобеловия комитет. Има и други примери за нобелови несправедливости в Стокхолм и Осло.
Сега, след получаването на престижната награда International Booker Award, Георги Господинов може да стане Нобелист – има хубави романи и хубави лобисти. Докато Стефан Цанев освен хубави романи, има хубава драматургия и хубава поезия, но няма хубави лобисти. Сетете се за ближния си, номинирайте го за Нобелова награда. Стефан Цанев е величина не по-малка от Харолд Пинтър, Орхан Памук, Юн Фосе и Георги Господинов. В нашата Родина това, обаче, е задача с особено голяма трудност. Имаме просветени личности, но нямаме колективно Просвещение. Имаме хора с високи стойности на IQ, но стойностите на колективната ни интелигентност (CIQ – collective intelligence quotient) са много ниски. Освен това, „в България има литературна мафия“ – току що чух един писател да го казва в интервю. Като не се сещат интелектуалците, как и кога да се сетят политиците да пропагандират българските постижения и да създават лобита за избирането на българи за Нобелова, Крафурдова и други престижни награди.
Елегантно и с откровена тъга голямата опера Гена Димитрова посочи причините за тази отвратителна ситуация: „Правих с Павароти „Джоконда”. На шансове в живота не съм по-долу от него, но той има по-голяма реклама, въобще неговата кариера беше устроена, грижена кариера, докато моята я констатирам като една негрижена. Като една градина. Просто един богат глас, посяваш, работиш, но не правиш реклама. Отиваш, обираш плодовете, но идват другите, купуват от моите плодове, но реклама - не, аз се състезавах само с таланта си”.