Старите използват умело грешките на новите лидери, за да разклатят допълнително нестабилната социална опора на конкурентите си
Всяка една формация е завладяна от вождисткия синдром
Абсурдите на българския преход към демокрация след 89 година заложиха поредица от нетрадиционни тенденции в развитието на обществото. Благодарение на тях в страната възникна една уникална многопартийна система.
На първо място беше подменена класическата процедура, свързана с първоначалното натрупване на капитала. (Да се купи една ябълка на пазара, тя да се продаде на цената на две, а след това със спечеленото да се купят нови пет и т. н. - както американците обясняват появата на състоянието). Вместо това у нас се извърши едно безразборно разграбване на държавни активи, голяма част от които бяха продадени за скраб.
На второ място, през последния четвърт век в България възникна новата, дребно собственическа промишленост, в която работят малки групи от хора. В резултат нито дясното се сдоби с авторитетни лидери на имотната класа, нито лявото се опря на собствена база - солидно работническо движение. Прибави се и кризата и изчерпването на идеологиите след края на Студената война. Предвид на тези обстоятелства, основните партии на прехода не стъпиха върху своя, класическа социално класова основа. У нас те бяха принудени да търсят подкрепата на новообособили се, сравнително трайни реалности, които най-общо могат да се нарекат „съсловия“.
Най-старата съсловна партия, чиито разклонения съществуват и днес, е БЗНС. Тя обединява едри земевладелци, средни собственици и селска беднота, които имат различен манталитет, стандарт на живот и цели, но следват една обща политическа идея.
ДПС обсеби съсловието на българските граждани с мюсолманско вероизповедание. И там е налице богато разнообразие на социални реалности.
При ГЕРБ съсловието се формира от хора в бизнеса, които се наложиха през последните 15 -20 години, плюс държавни служители, общински кметове и чиновници в местната администрация. Така че и там социалната картина е твърде шарена.
„Демократична България“ гравитира около т. нар. „градски общности“. Там са предимно спечелилите от реституцията, наследници на старата интелигенция както и хора с антикомунистически убеждения, формирани по някакви причини. И сред това съсловие семейните авоари също не са еднакви.
Партията „Възраждане“ привлече националистически настроеното съсловие от хора с различен стандарт, овакантено, след кризата обхванала ВМРО, заради неефективната политика спрямо РС Македония и т. н.
Наличието на разнородна социална база - сходна по структура при всяко едно от тези значими съсловия, предопределя и мисленето, и официално афишираните управленски идеи от техните основни политически представители в нашето съвремие. Затова всички партии на прехода говорят, че са загрижени за възрастните хора и преди избори подкрепят „ан блок“ увеличението на техните пенсии. Всички обсъждат със сродни коментари работната заплата за хората в производствения процес. Предлагат се почти едни и същи програми за подпомагане на бизнеса и пр. Не може да е друго! Защото всяка една от тези политически сили трябва да задоволи потребностите на всяка една структурна прослойка, която е налице, при всяко съсловие, опора на съответната партия. Колкото и парадоксално да е, от там обаче възникват причините и за острата конфронтация и несговорчивостта между партиите през последните години. Защото всяка една от активните партии смята, че предлага „всичко необходимо за всички в съсловията“!? Поради това всяка една - без значение дали се именува „лява“ или „дясна“, се вижда като „идеалния изразител“ на интересите в българската национална общност.
Ето защо всяка партия днес се стреми индивидуално да направи най-голямо впечатление, с надеждата сходните по стандарта си парчета, от подструктурите на съседните съсловия да видят полза за себе си, ако се прелеят към съсловието на саморекламиращия се субект. В мисленето на ръководните партийни екипи няма съмнение, че с онова, което те изповядват в областта на вътрешната политика, не само че никой в България не е подценен, но че на всекиго се обещава най-важното!?
Следователно всяка една от активните днес партии е завладяна от вождисткия синдром, тъй като смята, че изразява най-добре всичко, което интересува всички! Разбира се, между съвременните български партии има и известни различия, но те се отнасят предимно до външната политика. Тези разлики само допълват комплекса от причини, поради който партиите не могат да изградят една трайна коалиция. Защото съществува страх, че в нейните рамки, някоя от сходно мислещите партии може да бъде засенчена от друга и така тя да се обезцени, а възможно и да загине.
В тази уникална вътрешнообществена среда се появяват партии на нови хора, решили да се занимават с политика. На обществения хоризонт изгряха „Изправи се, ние идваме“, „Има такъв народ“, „Продължаваме промяната“ и „Български възход“. Те обявиха, че искат да „изчегъртват“ партии „на статуквото“. Така новите се въвличат в двубой, когото не могат да спечелят. Защото старите, първо - стоят по-здраво на краката си, а на второ място - те не знаят докога, (а и до къде и с кого) ще приключи обявеното елиминиране на старите опоненти.
Старите партии използват умело грешките на новите лидери, за да разклатят допълнително нестабилната социална опора на новите си конкуренти. Защото новите формирования се опитват да привлекат на своя страна граждани, които не са обхванати от вече мобилизираните съсловия: главно млади хора, студенти, както и лица около средната възраст, все още не реализирани напълно в професионален план. Тези среди обаче нямат трайно формирани общи интереси и са „силно подвижен“ обществен сегмент. Щом един нов политически субект, не ги удовлетвори, те прелитат към следващия. Този процес подпомага поредната нова партия, но отслабва нейния малко преди това появил се предшественик.
В резултат новите партии, не могат да реализират цивилизовано една наистина демократична алтернатива. Така е понеже новите политически партии в България най-напред не могат да се опрат върху трайно, собствено съсловие, и въпреки това те се сблъскват доста наивно и напълно неподготвени със старите партии на прехода. А последните, къде индивидуално, кога с общи усилия, успяват да задушат новородения си опонент. Така че каквито и усилия да полагат лидерите на новите партии, те трудно могат да се задържат трайно на политическия терен, със сегашния си наивистичен стил. Поне докато не се промени сегашният естаблишмънт, от трайно оформилите се съсловия, по време на прехода след 89 година и обслужващите ги стари партии.
За съществена промяна в България може да се мисли, само ако се появят политици, способни да спечелят по цивилизован начин и активизират онези над 40% от българите, които не гласуват и по този начин не подкрепят нито една от партиите. За това обаче се изисква много политическа мъдрост, не малко кураж и най-важното - държавническо мислене!