Смесването на политическата отговорност с парламентарния контрол направи служебното правителство безотговорно пред държавен орган
„И все пак тя се върти!“ (на итал.: Eppur si muove!) е фраза, която традиционно се приписва на астронома, философ, физик, изобретател от Средновековието Галилео Галилей (1564- 1642). В средата на 16-ти век се смятало, че Земята е център на вселената. Било прието, че планетите обикалят по съвършени кръгови орбити. Макар че не били проверени с научни методи, тези идеи били приети на вяра като установен факт. Науката със своите „мистични идеи“ била неразделима от християнската религия. Примери за това има в различни библейски текстове. Един от тях е напр. Йов (38:6), където е казано, че земята има „основи“ и „крайъгълен камък“. Някои хора погрешно използвали това като доказателство, че Земята е фиксирана неподвижно. Но подобни изрази не са използвани като научно описание на Земята, а сравняват по поетичен начин сътворяването на Земята с издигането на една сграда, като Йехова (Бог) е майсторът строител.
„Библията учи как се отива на небето, а не как се движат небесата!“ казвал Галилео Галилей. Схващания като това го въвлекли в конфликт с Католическата църква. На 19 февруари 1616 г. пред католическите теолози били представени две негови твърдения: „Слънцето е център на вселената“ (1) и „Земята не е център на вселената“ (2). На 24 февруари те обявили тези идеи за безумни и еретически. На Галилео било заповядано да не се придържа към такива теории, нито да ги преподава. Редица негови книги, както и книги на други учени били забранени.
Години по-късно, през 1632 г. Галилей публикува съчинението си „Диалог за двете значителни системи на мирозданието“ („Dialogo sopra i due massimi sistemi del mondo“), в което фабулата е, че беседват трима философи. На заден план теорията е за строежа на Вселената (хелиоцентризъм), според която Слънцето се намира в центъра на Вселената, а Земята и другите планети обикалят около него (от гр. „Хелиос“ - Слънце и „кентрон“ - център). Съвременното разбиране за хелиоцентризма започва от Николай Коперник, който излага първоначален негов вариант в книгата си „За въртенето на небесните сфери“ (De Revolutionibus Orbium Coelestium). Джордано Бруно е осъден от Инквизицията да гори на клада за свои теологически възгледи, които се приемат за ерес, защото се основава на възгледите на Коперник при развитие на философската си система за безкрайната Вселена. (Повече от 100 г. по-късно, през 1757 г. папа Бенедикт XIV премахва забраната за произведения, отнасящи се до хелиоцентризма.)
През 1633 г. ученият Галилей бил принуден да се отрече пред Светата инквизиция от своето убеждение за това, че Земята се върти около Слънцето, а не обратно. По свидетелства на негови близки и писма на самия Галилей, неговите възгледи след показното покаяние не се изменили, както и по-рано бил убеден във въртенето на Земята около Слънцето. Няма обаче документирани доказателства затова, че Галилей е изрекъл популярната фраза. Биографът на Галилей Винченцо Вивиани, негов ученик и последовател, не споменава също за произнасянето на популярната фраза в своето животоописание (1655-1656).
В испанска картина-портрет от 17-ти в. (създадена през 1643, 1645 или 1646 г.) на Галилей в тъмница, се виждат популярната „еретична“ фраза. През 1911 г. изкуствоведи установяват, че широката рамка скрива „еретичната“ част от картината. на която е изобразен Галилей, фразата му се приписва веднага след неговата смърт. В печата за първи път тази фраза се приписва на Галилей през 1757 г. от италианския журналист Джузепе Барети в книгата му „Италианската библиотека“. Легендата се разпространява широко през 1761 г., след превода на книгата на Барети на френски, където е написано: „уверяват, че Галилей вече на свобода, с измъчена съвест, веднъж все пак казал: „И все пак тя се върти!“ (имайки предвид въртенето на Земята около Слънцето)“.
Подобно на разбирането, че Слънцето е център на познатата ни вселена, народните представители промениха Конституцията в края на миналата година в духа на политическия хелиоцентризъм. Още от 1991 г. политически и конституционен център на системата на държавно управление е Народното събрание. И вместо да рационализират конституционната система (напр. въвеждане на одобряване на програмата за управление на правителството като част от процедурата по формиране на Министерски съвет) и да възприемат традиционни елементи на парламентарното управление, станахме свидетели на засилване на политическия хелиоцентризъм на Народното събрание. Така вече българският парламент не се разпуска с указ от президента, а има определяем мандат, който се прекратява с клетвата на новоизбран състав на Народното събрание.
Това конституционно решение беше оправдалото с мантрата „защото сме парламентарна република“. Така макар Народното събрание да е неспособно да формира правителство, то ще продължи да съществува, защото сме парламентарна демокрация.
Формирането на служебното правителство също бе възложено в значителна степен на Народното събрание. Това се отнася както до провеждането на консултации на президента с парламентарни групи, които са неспособни да формират правителство (след три поредни неуспешни опита), така и до списъка с потенциални кандидати за служебен министър-председател, излъчени от Народното събрание (председателя на Народното събрание, управителя или подуправител на Българската народна банка, председателя или заместник-председател на Сметната палата и омбудсмана или негов заместник).
Промяната в чл. 99 от Конституцията повдига въпроса пред кого носи отговорност служебното правителство? Защото въпросите и питанията, които могат да бъдат оправени към служебните министри и министър-председател са форми на парламентарен контрол, но не са реализация на политическа отговорност (освобождаване от длъжност). Смесването на политическата отговорност с парламентарния контрол направи служебното правителство безотговорно пред държавен орган (президент или Народно събрание) и зависимо от неясни интереси, които стоят зад неизвестните министри. Такива примери са решението за откриване (неоткриване) на нова частна болница, кадрови промени в редица органи (Комисията за защита на потребителите, ДАНС, Държавната комисия по сигурността на информацията и др.), заявки за дългосрочни политики, които надхвърлят мандата и целите на служебното правителство.
Бързината, с която бяха осъществени конституционните промени, не даде възможност да се създаде съответстващ на политическия плурализъм модел за формиране на служебно (временно) правителство. В редакцията на разпоредбата на чл. 99 беше заложена идеята, че когато Народното събрание е неспособно да избере правителство, то тогава отговорността се прехвърля на президента. Промяната от края на 2023 г. оставя тежестта в назначаването на служебното правителство у президента като го лиши от възможност да има думата върху състава на правителството.
Политическият хелиоцентризъм би имал смисъл в система, в която парламентът е орган с ясно мнозинство, способен да взема решения и да подкрепя правителство, формирано по парламентарен път. Фрагментирано Народно събрание, неспособно да избере дори свой председател, нарочено за център на конституционната и политическата система, засилва усещането за политическа криза. 50-то Народно събрание не започва по обнадеждаващ начин, дано следващите му стъпки да опровергаят скептицизма на анализаторите, но е малко вероятно. Патовата безизходица може да продължи дълго. Частично подобряване на уредбата е обявяване на противоконституционност на чл. 99, ал. 5, изр. второ от Конституцията, където е изброен списъкът на потенциалните заподозрени за служебен министър-председател.
Галилео установил, че ходовете на махалото винаги изискват едно и също време независимо от неговата амплитуда. Стъпвайки на това разбиране следва да се запитаме от 2009 г. или от 2014 г. да изчисляваме времето?