Иво Прокопиев - добрият олигарх

Роберт Михелс е германски социолог, който изследва политическото поведение на интелектуалните елити. Именно Михелс създава понятието „железен закон на олигархията“, според който всяка форма на социална организация, независимо от нейната първоначална демократичност или автократичност, неизбежно се изражда във власт на няколко избрани - „олигархия“. Причина за това Михелс вижда в обективната необходимост от лидерство, но по-важното - в стремежа на лидерите да защитят своите собствени интереси, а не тези на обществото.

В България обикновено всяка теория си има своето местно тълкуване, но що се отнася до олигархията, съществува една фигура, която не само, че напълно отговаря на това понятие, но на практика се е превърнала в символ на завладяната държава.

Тази фигура несъмнено е Иво Прокопиев. Доброто момче от Разград, отличникът от математическата гимназия в Габрово, „честният“ и „независим“ издател, „визионерът“ и „успешният“ бизнесмен. Но всъщност олигархът, завладял държавата със своите неолиберални мантри и пуснал пипала във всяка власт в последните 12 години. И ако Михелс впоследствие започва да изповядва идеите на италианския фашизъм, то макар Прокопиев да тръгва от комунизма и да минава поне на книга през „демокрацията“, той също трудно може да се разграничи от своята истинска природа - от стремежа му към пълната власт, към задушаване на чуждото мнение и унищожаване на опонентите си.

Комунистически генезис

Като всяка история, и тази си има начало. В случая комунистическо. Започва в Разград на 10-ти юли 1970 година, когато в семейството на Георги и Венета Прокопиеви се ражда малкият Иво. И двамата му родители са убедени комунисти, служители на УБО (Пето управление на Държавна сигурност). Такива, членове на БКП, са и целият му род. Бащата достига до чин капитан и е директор на ловно стопанство „Воден“, любимото на Тодор Живков, братът на Прокопиев - Александър е в служба „Сигурност“ на МВР. През 1984 г. Георги Прокопиев е назначен за директор на ловното стопанство „Мазалат“ край Габрово, а Иво завършва тамошната математическа гимназия с отличен успех. През 1991 г. бъдещият олигарх пристига в София като студент по специалността „Банково дело и финанси“ в УНСС.

Медийна машина за манипулации

Междувременно, заедно с приятеля си Филип Харманджиев започват работа във вестник „Пари“, обслужващ по това време интересите на Илия Павлов, а после и на Емил Кюлев. През 92-ра двамата напускат и са назначени във вестник „Отечествен фронт“, под името „Отечествен вестник“. Проектът им не просъществува дълго, като още същата година отиват в седмичника „Банкер“, а впоследствие, през 1993 г. се ражда и вестник „Капитал“, който в годините ще стане нарицателно име на кръг, обхванал в пипалата си почти цялата държава. През 1994-та вестникът сключва договор с Ройтерс, а малко по-късно и с Ханделсблат и започва да се самоналага като официоз в икономическата сфера. Политиката му разбира се е ясна - „слава на СДС“ и критикуване на БКП. Нищо, че генезисът на Прокопиев предполага обратното. Няма да е първият пребоядисал се, важни са протекциите, които „новите“ демократи ще му дадат. А те идват с правителството на Иван Костов и важната роля на Никола Николов в приватизацията. Тогава се оформя и фамозният кръг „Агнешките главички“, който дърпа конците в бандитското раздържавяване. По времето на Костов от държавни стават частни над 3000 предприятия, а по думите на бившият главен прокурор Никола Филчев, щетата от тази дейност е за около 27 млрд. лева.

Няколко години след „Капитал“ Прокопиев започва да издава и вестник „Дневник“. Така началото е сложено - медиите са първото и задължително условие за стъпката към олигархията.

Прокопиев обаче не се задоволява с тези издания, а започва да отглежда цял идеологическо-журналистически кръг, представители на който са инсталирани във водещите телевизии (емблематичен пример е бившият директор на „Новини“ в бТВ Венелин Петков, превърнал по негово време телевизията в рупор на „Капитал“), както и в други медии, които споделят сходни с бизнесмена „ценности“, а впоследствие и финансиране през чужди фондации, основно такива на Джордж Сорос и „Америка за България“.

Така, макар формално да се води собственик само на два вестника, Прокопиев всъщност контролира много голям процент от медиите в страната, в които успява да прокарва своите тези, представяйки ги като „независима журналистика“, а всъщност изцяло съобразяваща се с него, като собственик, ментор и създател на тезите и опорките. Така „Капитал“, „Дневник“, „Медиапул“, „Клуб З“, „Фрогнюз“, „Биволъ“, вестник „Сега“, телевизиите бТВ и Нова, и още десетки съпридружни вестници и сайтове създават през годините мощна структура за манипулиране на общественото мнение и за саморазправа с опонентите на разградския си ментор.

Опорките се спускат обикновено през „Капитал“ или „Дневник“, завъртат се през другите сайтове и се качват в новините и публицистичните предавания на големите телевизии. По този начин мишената на медийния отстрел на Прокопиев попада в центрофугата на добре смазана машина за компрометиране, от която измъкване няма. На фона на тази картина повтаряната от Прокопиев мантра за „медийния монопол на Пеевски“ има за цел единствено да скрие създаденото от самия Прокопиев медийно чудовище.

Прокопиев, разбира се, с комсомолски плам би се помъчил да опровергае тази истина, както го е правил многократно. Само че, когато фактите говорят, добре е да се мълчи. Така през 2014 г. публичност доби негов имейл до подчинените му журналисти, в който Прокопиев ги инструктира как да мислят и как да задействат пропагандната машина в полза на ЕРП-тата. По-специално собственикът на „Капитал“ пише: „направете нужната организация за утре или най-късно в другиден да осветим предварително този сценарий... търсете посланици от ЕС за срещата с Бобева. Калина Трифонова от ЕВН е на разположение за неофициален коментар. Търсете и другите ЕРП.... Красен Станчев... ще говори със сигурност..... Пригответе серия статии за Дейли (б. ред - „Капитал“) през седмицата и нещо обобщаващо за седмичния“ и т. н.

Намесва и „Медиапул“, който сайт е съществена част от пропагандната машина, издава се от бившата говорителка на Иван Костов и също получава финансови грантове. А през 2016 г. в стенограмите „Арго“, най-накрая стана видна цялата уродлива действителност, оплетена от „Капитал“ - заедно, на една маса, политици, инфлуенсъри, журналисти, говорители, НПО активисти и бизнесмени си говорят задушевно с дни. Всички слушат Прокопиев, а той, „чистият“ бизнесмен, задава дневния ред. Директно признава, че контролира мейнстрийма и определя насоките на медийната пропаганда.

Задкулисие ли? Не, според него това е просто обмен на мисли между съмишленици. Така съмишлениците в бизнеса и политиката издигали кандидат за президент, така обсъждали съдебната система и техните хора в нея (като Лозан Панов), така създавали партия. Това било „демокрация“, „доброто“ задкулисие, а другото, на политическите им и бизнес противници, било истинското задкулисие, „лошото“...

Забогатяването

Как младежът Иво Прокопиев, скромен журналист и издател, става милионер в размирните години на прехода
Както всички като него по това време - с връзки. Близък е с разградчанина Никола Николов, шеф на икономическата комисия в тогавашния парламент, видна фигура в СДС и дясна ръка на Иван Костов. Малка, но важна подробност е, че дядото на Николов е собственик преди 9-ти септември на фабриката „Каолин“. Именно това предприятие е предназначено за Прокопиев, а за съдружникът му Филип Харманджиев - Винпром „Дамяница“. Тонове мастило е изписано и за двете рейдърски схеми, включително и от „Труд“, които схеми слагат началото на милионерстването на сегашния „добър“ олигарх.

Общото е, че средства за „приватизацията“ на „Винпром Дамяница“ и „Каолин“ не са нужни, защото идеята съвсем не е да постъпят средства от продажбата им в държавния бюджет, нито пък да се инвестира в тях. Целта е повече от прозрачна - с минимални средства (т. е. почти без пари) да се усвоят активите, производствените мощности и пазарите им, като действията показват, че именно това правят новоизлюпените приватизатори.

Само пет дни след като поема управлението на държавата, на 26 май 1997 г., Костов обръща поглед към Винпром „Дамяница“ и открива процедура по приватизацията му. Набързо е създадено работническо-мениджърско дружество (РМД), или както сполучливо е наречена от народа тази форма на раздържавяване, „разбойническо-мениджърско дружество“, в случая РМД „Изба Дамяница“ АД. В него обаче изненадващо за работниците от винпрома влиза като акционер и член на съвета на директорите и Филип Харманджиев - дясна ръка и съдружник на Иво Прокопиев. Нищо че не е стъпвал в предприятието и въобще не разбира от винопроизводство.

През декември 1997 г. продажбата вече е факт, като 78% от акциите са придобити от Харманджиев и компания. Цената е направо смешна - 3 млн. долара, от които веднага трябва да се внесат само 10% - тоест 300 000 долара. Купувачът обаче внася едва 60 000 долара, а остатъкът е платен много след това, и то с дългосрочни държавни облигации. 90-те процента от цената е предвидено да се платят не с пари, а с компенсаторки.

Доста „изгоден“ договор, съвсем прилягащ на крилатата фраза на Александър Божков: „Няма заплата, по-голяма от подкуп“... Още при подписването на този договор, извън изключително занижената цена, скандалът се крие и в това, че към 1997 г. в складовете на Винпром „Дамяница“ има цели 2,4 милиона бутилки готова продукция на стойност над 4 милиона долара. Така само срещу 60 000 долара, платени в брой, през 1997 г. Харманджиев и Прокопиев се събуждат за един ден вече милионери. И това обаче не се е сторило достатъчно за „приватизаторите“, защото след две години, през 1999 г. цената за „Дамяница“ е намалена наполовина - от 3 млн. на 1,5 млн. долара.

През ноември 1997 г. „Каолин“ също е определено за раздържавяване от Агенцията за приватизация, като първоначалната идея е била купувач да бъде белгийското дружество „Сибелко“, което има готовност да инвестира 20 млн. долара в развитието на предприятието. Това намерение обаче бързо е изоставено, преговорите са прекратени и през 1999 г. на сцената се появява работническо-мениджърското дружество „Каолин 98“ АД с член на съвета на директорите Даниела Шишкова, която е съпруга на Петко Шишков, директор на „Булброкърс“ - дружество, собственост на Иво Прокопиев. Също по това време в „Каолин“ е назначен на работа братът на Прокопиев - Александър, което после ще му даде формалното основание да стане изпълнителен директор на „Каолин“, както и да придобие през 1999 г. акции от РМД, макар да няма изискуемия по закон двегодишен стаж.

Никой в предприятието не познава Шишкова и Прокопиев, но това няма значение. Така още през 1999 г. почвата е подготвена, остава само да се финализира приватизационният договор. Тук обаче се появява проблем. Първоначалната оценка на „Каолин“ е за цели 31 млн. лева и тя съвсем не устройва групичката „приватизатори“. Това налага бързо да се изготви нова оценка, като цената услужливо е коригирана от 31 на 7,5 млн. лева. Изключително скандално е, че оценката е изготвена не от друг, а от...“Булброкърс“ на Иво Прокопиев.

По този начин пътят за „придобиването“ на „Каолин“ е окончателно разчистен и договорът може да се сключи. Същият е подписан на 10.01.2000 г., като от предложената от РМД цена от 7,2 млн. лева (за 75% от акциите на предприятието) реално са платени само 10%. Остатъкът е разсрочен и впоследствие е заплатен с компенсаторни бонове. Със сключването на приватизационния договор обаче схемата с „Каолин“ не приключва. Както и при „Винпром Дамяница“, капиталът на дружеството още същата година е увеличен, а мажоритарен собственик, записал новите акции, става основното дружество на Иво Прокопиев - „Алфа финанс холдинг“. Така работническо-мениджърското дружество губи окончателно контрола върху „Каолин“, а оттук нататък Прокопиев започва да гребе с пълни шепи от новата си „златна“, в случая каолинова мина.

Разбира се, подобно отклоняване на държавно имущество изисква и съответното разследване. Както и в случая с „Винпром Дамяница“, при който след падането на Костов от власт Филип Харманджиев и Александър Божков - тогавашен министър на икономиката, получиха обвинения от прокуратурата, но бяха оправдани от съда, така и братята Прокопиеви стават клиенти на обвинението за далаверата около „Каолин“.

Освен тях двамата на подсъдимата скамейка за извършеното престъпление по служба са изправени и членовете на борда на директорите на „Каолин“ - Константин Ненов, Георги Димов, Иван Сливов, Станимир Кръстев и Филип Калоянов. На всички е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“, ограничени са и пътуванията им в чужбина. Обвинителният акт е изготвен, събрани са достатъчно доказателства за вината им и делото е внесено за разглеждане от Разградския окръжен съд.

Изненадващо обаче, лично окръжната прокурорка на Разград по това време Хаджидимитрова в заключителната си пледоария заявява, че прокуратурата не поддържа обвинението. Скандален прецедент, без никакво логично и до момента обяснение (освен това, че вероятно е „помолена“ от някого да го стори), който обаче позволява на Прокопиев и компания да се измъкнат сухи от мръсотията около приватизацията на „Каолин“. Впоследствие Хаджидимитрова е уволнена, макар и за други прегрешения.

Така, сдобивайки се в рамките на две години с предприятия, носещи милиони приходи, Прокопиев изведнъж става крупен „бизнесмен“ и спокойно може да инвестира спечеленото на гърба на ощетената държава в други проекти. Медии, соларни паркове, недвижими имоти, каквото си пожелае. От „момче за всичко“ и подставено лице на „Агнешките главички“ и Иван Костов, днес Прокопиев, макар да е също толкова зависим от тях, вече е „добрият“ олигарх, опитващ се да бъде морален цензор и ментор, който не желае да му се припомня тъмното минало.

Власт

Медиите и парите неизменно водят и до третото задължително условие, при което се създава класическият олигарх - властта. След падането на Костов през 2001 г. кръгът „Капитал“ спешно се нуждае от нова легитимация. В правителството на НДСВ и на Тройната коалиция множество публикации свързват Прокопиев с Лидия Шулева и Румен Овчаров. И действително, „Булброкърс“ на вече забогатялото момче от Разград, става посредник в няколко големи приватизационни сделки при Симеон Сакскобургготски, а лицензът на „Вивид пауър“ за търговия с ток, Прокопиев получава от кабинета на Сергей Станишев. Това обаче не му е достатъчно, олигархът иска истинска власт и я получава през 2009-та в първия кабинет на Бойко Борисов.

Цели шестима министри са на Прокопиев, а думите на Борисов, с които осветява четирима от тях през 2016-та, стават емблематични. Симеон Дянков, Трайчо Трайков, Нона Караджова и Росен Плевнелиев са били вкарани от издателя на „Капитал“ Иво Прокопиев в кабинета му - „Кръгът „Капитал“ реално участва във властта, докато им видя акъла и ги изгоня. Приех ги, защото бяха добри експерти. Които не ставаха, ги изгоних“. Във второто правителство Прокопиев също има министри - Румяна Бъчварова - тъща на журналиста от „Капитал“ Росен Босев и майка на друга Прокопиева журналистка - Лора Филева. Тя инсталира, пак по думите на премиера, Христо Иванов като министър на правосъдието.

Задкулисие ли? Не, ако питате Прокопиев, ще ви каже, че това са просто добри негови познати, експерти, с които изповядва общи ценности... Какво лошо има тук?

Политика и съдебна система

Прокопиев обаче иска цялата власт, както подобава на истински олигарх. Това желание минава през политически проект и самостоятелно негово управление, както и през овладяване на съдебната система, за да се гарантира недосегаемостта му.

През 2016-та Прокопиев, заедно със съмишленици, решават да направят собствена партия, под името „Да, България“, обединяваща верните на Костов остатъци от едновремешното му управлението, заедно с отгледаните през годините грантово зависими персони като Христо Иванов и Антоанета Цонева. Финансира се с дарения, а дарители са все знакови имена от кръга „Капитал“ - Георги Пулев, финансов директор на „Алфа Финанс Холдинг“ на Прокопиев - 9100 лв., Десислава Катанова, съпруга на Юри Катанов, изпълнителен директор на „Алфа Финанс Холдинг“ на Прокопиев - 9880 лв., Ивайло Пенчев - основател на „Уолтопия“, с богато портфолио от имиджови публикации в медиите бухалки на Прокопиев - 10 000 лв., Ангел Гяуров, участващ в редица бизнес интереси на тандема Иво Прокопиев - Росен Плевнелиев - 5 000 лв., Иво Коларов, името му излиза като автор в „Капитал“ - 9 200 лв., и още и още... Ако попитате обаче Прокопиев, той ще ви каже, че това са хора, които нямат нищо общо с него, просто изповядват сходни ценности...

2.96% е слаб резултат на парламентарните избори през 2017-та за новата (стара) партия на Прокопиев-Костов, при положение, че цялата пропагандна машина на „Капитал“ работи на пълни обороти. Но 4 години по-късно нещата стоят по съвсем различен начин, процентите вече са 12.64, а Атанас Атанасов, Христо Иванов и Прокопиев чувстват, че скоро могат напълно да задават дневния ред. И защо не - „Капитал“ е положил усилия Борисов да бъде дискредитиран, превръщайки се в трибуна за всякакви хибридни мероприятия, измислени от сайтовете за фалшиви новини - къщи в Барселона, острови в Гърция, кюлчета, чекмеджета и Мата Хари, както за словоизлиянията на обвиняеми и подсъдими олигарси, избягали в Дубай или в Сърбия. А отслабена ГЕРБ означава свободни гласове в десния сектор, в който „кърлежите“ на Прокопиев, както ги определи и самият Борисов, нямат алтернатива.

Прокопиев не успява да се справи само с едно нещо - да овладее прокуратурата, което му изигра лоша шега по времето на Сотир Цацаров, а сега и при Иван Гешев. Защото темата „Каолин“ беше отворена отново, а държавните обвинители надушиха и по-скорошните му прегрешения, като например приватизацията на остатъчния дял от ЕРП-тата, заради което се сдоби с обвинение, заедно с Трайчо Трайков и със запор от КПКОНПИ за 200 млн. лв.

Но пък със съда нещата не стоят по този начин. Съюзът на съдиите в България, в който членуват все съдии, „нямащи“ нищо общо с Прокопиев, но, о изненада, изповядващи общи ценности с него, с успех щурмува съдилищата. Там и досега се вихри Лозан Панов, шефът на ВКС, за когото „Капитал“ и „Дневник“ са се превърнали в лични медии-защитници. Но ако попитате Прокопиев, в това няма нищо лошо. Забравихте ли - просто ценностите им са общи, така е в демокрацията. Общи са и враговете им - като Цацаров и Гешев. И разбира се Пеевски, чиито медии по това време не спираха да разкриват политическите пристрастия на Панов, да тръбят за имотите му, да показват активните му мероприятия във Висшия съдебен съвет или да пишат за съпругата му, станала причина Панов да не бъде номиниран от кръжеца „Арго“ за президент през 2016-та...

„Добрият“ и „Лошият“ олигарх

Пошлото в цялата история е, че Прокопиев и неговите следовници вече десетилетия наред експлоатират безогледно тази клета България, впили се като кърлежи в снагата ù, а през цялото време лицемерно се представят пред обществото като нейните спасители, като последната инстанция в морала и истината. Висша форма на манипулация и лицемерие.

Прокопиев и неговите политически, икономически и журналистически сподвижници са „добри“, а всички останали инакомислещи или не на хранилката на чужди фондации, са „лошите“. Те, а не Прокопиев, са завладели държавата и съдебната система. Те, а не Прокопиев, са „медийни монополисти“ и олигарси. Те, а не Прокопиев, са демоните. Пеевски е лошият, Прокопиев е добрият. Пеевски е корумпираният, Прокопиев е забогателият честно и почтено. Пеевски е медийният монополист, Прокопиев е независимият издател... Каквото Пеевски е, Прокопиев не е. Единият беше „лош“, другият „добър“. „Капитал“ и „Дневник“ публикуваха сигурно над 1000 статии за Пеевски и „далаверите“ му, а социалните мрежи и контролираните от Прокопиев инфлуенсъри, НПО активисти и телевизии, също наливаха вода в тази мелница години наред. Без доказателства, само манипулации, инсинуации, говорене и наслагване, а накрая и откровени подигравки.

Е, дойде времето, „другите“ да не са на арената. Пеевски вече няма медии, не е и депутат, фирмите му са с фактически блокирани активи и банкови сметки, защото е „токсичен“ - санкциониран е по „Магнитски“, а Прокопиев със сигурност е допринесъл за това, създавайки му образа на демон, завладял държавата. Сега обаче Пеевски го няма, остана само Прокопиев.

А „добрият“ олигарх, ако се погледне в огледалото, ще установи, че отдавна се е превърнал в „лошия“ (а може би и винаги е бил такъв) и в символа на завладяната държава.

TRUD_VERSION_AMP:6//
Публикувано от Труд

Този уебсайт използва "бисквитки"