Защо изобщо е нужно да се издават контролни разписки от машините за гласуване, ако те няма да се броят и не са официален документ?
Грози ли ни върховна административна заблуда?
Във времена на световна ковид-катастрофа у нас се случва и съдебна инфекция. Един въпрос - да се броят ли разписките от машинното гласуване - предизвиква политическо възпаление. Ако то прерасне в гангрена на общественото доверието, това заплашва да доведе избирателния процес до разлом.
Отвъд него легитимността на направения избор ще се подлага на съмнение, при това с достатъчно основание. Обществото ще се дели на вярващи и невярващи в честността на изборите, по подобие на сегашното разделение между хората, които вярват на ваксините и от друга страна - антиваксерите.
Във висша степен наложително е да се предотврати антагонизмът и по двете теми. Но това не може да стане с „решения“ от типа: и тия са прави, ама и ония са прави... Не е решение да се постанови, че разписките нямало да се броят, но пък можело контролно да се броят, ама това нямало да има никакво значение за официалните резултати. Логиката тук ни убягва, затова ще прибягна до следните аналогии.
Представете си, че ви канят на състезание, в което е възможно конкурентите ви да вземат допинг. Само че съдиите заявяват: допинг-контрол няма да има! И дори някакви проби да бъдат получени, те няма да се вземат предвид при класирането на победителите. Как ви се струва подобна ситуация? Ще приемете ли, че състезанието е честно (и „почтено“, както напоследък е модно да се говори пред медиите)?
А сега друга ситуация: плащате на каса в магазина, дават ви касова бележка и веднага след това я прибират в кутия, до която повече нямате достъп. Вие и други като вас искате да проверите дали не са ви излъгали при покупките. Само че „кодексът на магазина“, одобрен от най-висока съдебна инстанция, не приема касовите бележки за официален документ и ви лишава от правото да ги използвате за разобличаване на евентуална измама... Как ви харесва такава практика? Смятате ли, че е справедлива?
Сега обратно към интригата на изборите. Защо изобщо е нужно да се издават контролни разписки от машините за гласуване, ако те няма да се броят и не са официален документ? Псевдо-контрол без отрицателна обратна връзка -защо, по дяволите, е било необходимо да се изобразява такава функция без функция?! Ами ако все пак има някакво предназначение и то не е просто „за парлама“? Дали пък не е част от преднамерена заблуда, и то такава, която скоро след това ще доведе до върховноадминистративно заблуждение?
Кой има интерес да се вкараме в такова заблуждение? Едва ли са любители на теорията на конспирациите. По-вероятно това са професионалисти по „контролиран хаос“ - състояние, което лесно се създава, но трудно се управлява. Защото винаги е в сила един велик кибернетичен закон - Законът за неочакваните последици. Той е в състояние да провали и най-засукания замисъл за изборни измами, на какъвто ставаме свидетели във връзка с разписките от машините за гласуване.
Ще повторя въпроса си, който съвсем не е риторичен. Защо е било необходимо машините да издават контролни разписки, щом те изобщо няма да се броят?... Отговорът на този въпрос ни връща към следните факти.
1. Никъде в Европейския съюз, (освен в град Брюксел), не се практикува машинно гласуване.
2. Германският конституционен съд обяви, че машинното гласуване противоречи на немската конституция.
В този контекст българският конституционен съд трябваше да се произнесе за допустимостта на машинното гласуване у нас. Той го направи добросъвестно въз основа на едно важно обстоятелство. Има разлика между машините, визирани от немския конституционен съд и тези, които се употребяват у нас. Машините в Германия не издават контролни разписки и конституционният съд там с право отбелязва, че няма верификация на вота. Българският конституционен съд легитимира машинното гласуване у нас с това, че има контролни разписки, т. е. нещо, което подлежи на материална проверка.
Предполага се, че наличието на разписки дава възможност да се верифицира вотът чрез взаимно потвърждаване на автентичността. Сравняват се на двата потока данни: от една страна са тези върху електронен носител, а от друга - записаните на материален носител (контролните разписки). Съвпадението им значи, че всичко е наред. Но ако се разминават съществено, това е сигнал за измама.
Истеричната реакция на известни политически сили срещу броенето на контролните разписки е акт на самоизобличение. Такова поведение подобава на „състезатели“, заплашени от неочаквана проба за допинг. И то след като дълго са били на финансови стероиди и са им обещавали победи в уговорени мачове... Тези реакции са политическа гротеска, макар че преиграващите актьори се вземат на сериозно.
А сега за нещо по-важно от комфорта на изнежените протежета, свикнали автоматично да им се отварят дверите на политиката. Става въпрос за тъжната реалност на „аутсорсван суверенитет“. Изборите би трябвало да са сърцевина на просветената демокрация, за каквато се борим още от 1988 година, още от времето на Русенския комитет.
Но как да приемем, че суверенът ще се откаже да контролира собствения си демократичен избор и ще го преотстъпи („аутсорсва“) на външно управление. Тук машините са само технически посредник между волята на избирателите и интереса на онези, които държат ключа към кодовете. Как да разбираме ожесточението на политици, които възразяват срещу броенето на разписки като процедура, която гарантира базова честност на изборите?
И накрая, още една аналогия. „Аутсорсване“ на човешка любов към машина напомня за нещо, което се нарича вибратор. Едва ли ще е трудно да си представим какво би означавало да се преотстъпи, (т. е. да се аутсорсва) народната любов към машините за гласуване.