Европа днес е пред изпитание, светът се тресе от конфликти, а в България омразата и разделението не спират. Защо отново Русия и Путин продължават да са основният дразнител, а историческите уроци се забравят за кой ли път. Защо европредседателството ни, което започва само след месец, се превърна в толкова обсъждана тема, а власт и народ са разединени. По тези въпроси разговаряме с професор Андрей Пантев.
- Умората между власт и народ е налице и тя, както личи, е взаимна. Защо се стигна дотук, професор Пантев?
- Това е агония, но взаимна. Разнопосочният гняв, който е повече като преобладаващ жанр в съвременната публицистика, не е умора, а безпомощност. Търси се виновен, но ние не сме. Кой ли не се опита да спасява Отечеството? Тези месиански втурвания обаче са насочени към другите. Ралф Емерсън пише: „Не ми посочвай цитати - кажи какво мислиш ти!” Това е допълнение към фразата от встъпителната реч на Кенеди. Още рядко срещаме интелектуалец, който да не набляга на местоимението „Аз”, като отличие от другите. Или културен деец, който да не говори за пари и родолюбиви излияния, без те да са обяснени с чужди и злонамерени към нас сили. Заплатата става основен индикатор за достойнство. А достойната работа? Причините са си повечето вътре в нас, отколкото отвън. Както някога е поучавал Лев Николаевич Толстой: „Преди да променим света, следва да се променим ние”.
- Хаосът в минимални размери може би понякога е лекарство, но да се живее от 28 години (откакто започнаха промените) в постоянен хаос не изглежда нормално. Каква е причината да се лутаме толкова време и да не можем да излезем от този лабиринт, в който сами влязохме? Може би и историята дава отговор на този въпрос...
- При вселенското сътворение редът се раждал от хаоса. Човечеството няма да си посипе главата с пепел, ако ние изчезнем, но страдаме за нашите деца. Идеализацията на миналото често е знак за съвременна безпомощност. Дори и в историята не сме били толкова и винаги велики. В нея има много блясък, но знаем и за мерзост, за жестокости, за отблъскващо натегачество спрямо силните. Това знание е потребно за отрезвяване, а не като омаловажаване на миналото. Препирните заради нашата история, са породени от невежеството да я възприемаме само положително или само негативно. В нея има стомана и сгурия. Ние страдаме от невротичния комплекс „антибългарско”. От шега до кино. Ние се гневяхме на слабия филм „Трето полувреме”. Но продължаваме да се възхищаваме на супермена Джеймс Бонд, където отдавна видяхме космат българин, който убива за удоволствие. Да кажеш, че България е съюзник на Тристранния пакт през войната - не е антибългарско. Да напомниш, че България е най-верният сателит на СССР - не е антибългарско. Да напомниш за „престъпното безумие”, когато воювахме с всичките си съседи, дори и с Черна гора, не е антибългарско. Да поставяш европейското законодателство над местното вече може да бъде антибългарско. Ако има уроци на историята, то те се свеждат до това да обясниш причините и смисъла на поражения. За тях не само враговете са виновни.
- Българите като че ли боледуваме от нереализираното либерално съвършенство и сме тормозени от един идеал, наречен европейски. Това изглежда доста стресиращо на фона на другите близки нам народи по съдба. Прекалено много искаме, или просто не знаем какво да правим?
- Европа не е топография, а дух. Тя не е континент, а полуостров. Възрожденецът Йоаким Груев и европеецът Гео Милев са се питали в писмената си „Що е Европа”. Това, което наричаме Европа като традиция и мислене, го има и в Австралия. Тя е по „европейска”, отколкото някои балкански села, въпреки че в началото е заселвана от каторжници. А идеалът не може да „тормози”. Когато е свързан и с идеи, това облагородява. Но когато идеалът е деформиран, може да произведе и продължителен мрак.
- Сега всички говорят за това европредседателство като чудо невиждано, едва ли не. Защо така сме се вторачили в него – като комплекс да не се изложим пред чужденците или сме в очакване на златната рибка?
- Това председателство е процедура, а не заслуга. Но тя ни предоставя възможност да покажем пред очите на света, че сме равни с другите. Папагалското пъчене има малко общо с вековни стойности. Ние сме народ на книгата и не само архитектурни, екскурзоводски и банкетни поклони. Но и това ще бъде забравено… Дано не е като поредната врява.
- Мото на българското председателство на Евросъюза е „Съединението прави силата” - сполучлив ли е той според вас на фона на това, че ЕС в последните няколко години не е много „съединен”?
- Европейският съюз е в явна беда, изпълнена в съмнения. Дали от неговата символика няма да падне още една звезда? Силният скептицизъм обаче не следва да доведе до неговата корозия. Защото пак ще се започне нещо подобно и пак не се знае как ще се получи. Няма равноправни и вечни съюзи, но има разумно съобразяване с въжделенията на всички, а не само на силните.
- Омразата продължава да ни разяжда - това е от много време, а темите са все едни и същи: комунисти срещу антикомунисти, фили срещу фоби... Защо не му се вижда края на това противопоставяне?
- Битовата омраза е най-страшна. Колко усмихнати лица срещаме на улицата и в магазина? Такава неадресирана ненавист лесно може да бъде превърната в сляпо насилие, което да донесе катаклизми и на невинни хора. Можете ли да ми посочите една сфера от нашия обществен живот, за която да не е валидна безутешната фраза: „Навсякъде е така!”.
- Русия и Путин са основният дразнител не само у нас, но и в света. Дори Тереза Мей произнесе гневна реч срещу руската намеса в какво ли не, а в ЕС ще налагат заглушаване на руски медии. Не правеше ли същото преди тоталитарната държава срещу „Свободна Европа” и други? С какво сегашната ситуация се различава от преди?
- Голям смях пада с тази Русия. Та нали беше Горна Волта с ракети. Нали се разпадаше на няколко части по идеите и стратегията на Хитлер. Какъв е този руски технологически интелект, който успешно се намесва във всичко. Нали били невежи. Дали няма сега да изберат някой министър в Исландия? Кой не се упражнява с шегички и омраза за тяхна сметка. Това заболяване не е от вчера. А Русия си стои. Московска Рус, императорска Русия, болшевишка, путиновска – все с нещо допринася за гибелни кроежи. Не беше ли така и с комунизма? Злото е в Кремъл. Иначе, ако го нямаше - какъв рай! Явно, любимата на Запада Русия, е тази на Горбачов и Елцин.
- Светът не може без конфликти, това е част от човешката природа, но докъде може да стигне това противопоставяне между САЩ и Русия, между Запада и Изтока?
- Нека напомня, че поне досега, САЩ и Русия в световните конфликти са били заедно, а ние на другата страна. Само в Студената война ние се престаравахме, гузни бяхме заради Втората световна. В познатия размер вече не може да има световна война. Но ще има локални войни с чужди ръце, което не променя тяхната противна същност. Нали знаете, че всичките членове на Съвета за сигурност са и най-крупните износители на оръжия? Майтап и недоумение.
- Европа премина през толкова много изпитания като Първата и Втората световни войни, уроците от историята като че ли се прескачат. Появяват се откровени лъжи, правят се опити за пренаписване на събития. Защо, кой се плаши от истината и на кого пречи тя?
- Исус не отговаря на въпроса на Пилат Понтийски какво е истина. Тя се чувства. Но повечето истини плашат. Защото за различните хора те са различни. Хитлер е казвал, че всички войни са му натрапени. Мнозина са приемали това за истина.
- Светът отбеляза този месец 100 години от събитието, което го разтърси – Октомврийската революция. У нас обаче като че ли се говори приглушено, с вина или пък с насмешка за него. Какъв е вашият прочит на Червения октомври, професоре?
- Ами онези от идеологическите катедри сега са върли антикомунисти - темата е банална. Нека напомня, че и нашето национално-освободително движение бе представяно като подстрекавано отвън. Колкото и да се говори за парите на Германия през капсулирания влак на Ленин, не може те да са достигнали до Омск и Иркутск, до Харков и Мурманск. Държава, общество, семейство не се развалят отвън - те вече са уязвими от намеса, което е вътрешна болест. Руската потомствена аристокрация има също голяма вина за последвалата трагедия. Убийството на царското семейство е дивашко варварство, но и разстрелът на мирни демонстранти пред двореца в Петербург преди години, не е благотворителна акция. Защо ли английският кралски двор не спаси Императора още преди болшевиките? Защото се страхуваше от прозвището му.
- Днес имаме ли нужда от революция, има ли условия и предпоставки за нея или това е невъзможно да се случи?
- Цял свят днес оплю революцията (по Ботев за Парижката комуна), без да обяснява как се стига до там. Повечето от почитаните ни герои са революционери. А все пак, най-демократичните страни днес са преживели най-кръвопролитните революции, и то не само една.
- Кошмарът с емигрантите не е престанал, но още по-страшни са опитите на мултикултуралистите да посягат на историята, манипулира се историческата истина, което е в пълен унисон с новата политика на Западна Европа. Колко опасно е това?
- Ако емигрантите са заплаха - някой да се е досетил, че чрез тях Европа се разплаща за векове жесток колониализъм? Все пак още не мога да си представя, че жена, гушнала спящото си дете от лодката, носи бомби и ислямска заплаха.
- Още се помни скандалът с изтритите кръстове на гръцки православни храмове върху опаковките в една търговска верига. Това вече не посяга ли на ценностите, за които Европа толкова бленуваше доскоро?
- Ценности, които са истински, не могат да бъдат заплашени от търговска верига. Ако църковни добродетили са комерсиализирани, това вече е общ проблем.
- Би Би Си пусна наскоро едно образователно филмче за деца, в което типичното британско семейство от римско време - за потрес на родители, деца, историци и антрополози, бе визуализирано с чернокож римски легионер, бяла жена и деца от смесена раса. Тези опити за подмяна не са ли опасни?
- Опасно е обратното. Помня какъв гняв беше, че Орфей и Хамлет бяха играни от чернокожи артисти. Нека не забравяме, че Човекът е мярка за всичко – това е мъдрост не от Аристотел, а на индийския княз Ашока. Къде е тук Изток или Запад? В тези полюси стои общата човечност!
- Загива ли християнска Европа? Има ли шанс Европа да излъчи нови лидери, които да спрат това безумие и самоунищожение?
- Ако Европа загива, това показва, че не може да съществува без прилив на богатство и работна ръка от вън. Не е много християнско… Канада също е християнска, но не загива. Една привилегия следва да се доказва, а не да се приема като вечна даденост. Европа не загива - загива манията за превъзходство.
- У нас откровената лъжа с тънка манипулация вече е част от учебниците по история най-вече. Като нищо утре могат да учат децата, че да обичаш родината си е престъпление, а Левски и Ботев са престъпници! Как може да се спре това или сме закъснели?
- Е, чак дотам не сме стигнали. Но продължението следва. Има много парвенюта, които смятат, че да принизяваш миналото си е начало на европейско поведение. Тези грантаджии са презирани, дори и когато са използвани.
- Ще бъде ли запомнено с нещо времето, в което живеем, има ли то ярки събития и ярки личности?
- Много времена са определяни като безлични. Горчивото оплакване: „О, времена, о, нрави !” е произнесено в разцвета на античната култура. Но ярки събития не може да има при толкова еднакъв и скучен свят. Това е световно явление. Колко са еднотипни днес политиците - дори и протоколните им усмивки. А предишните, дори и като злодеи, бяха ярки. Посочете ми днес един културен авторитет в света след смъртта на Маркес и Умерто Еко. Е, сега няма. Но ще има!
Нашият гост
Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 г. в село Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при БАН. От 1975 г. преподава в СУ “Св. Климент Охридски”. Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ век. Проф. Пантев е бил три мандата депутат от гражданската квота на Коалиция за България. Автор на повече от 40 книги и на стотици статии.