Понякога - не много често но все пак - се случва обикновените избиратели да правят история. Не политиците, не лидерите, а всички, които с гласа си (а и с негласуването си) преначертават бъдещето и променят историята. Е, тези избори бяха точно такива. Може да звучи надценено, преувеличено и пресилено, но фактите са налице.
На тези избори българите не избираха просто партии и политици, правейки избора си по оста ляво-дясно, консерватизъм-либерализъм, национализъм-глобализъм и прочее базови политически разделения. Не.
Изборът този път беше цивилизационен и дори ако при други резултати не ни очакваше непременен катаклизъм и сриване на всички базови устои на сегашното ни общество, този избор ясно показа какви са предпочитанията на мнозинството от българските граждани.
До какво обаче доведе така направеният избор във вътрешнополитически план?
На първо място - поредното опровергаване на сините шамани, предвиждащи за кой ли път края на Бойко Борисов и ГЕРБ. Стратегията на ГЕРБ позиционира партията като основната и безспорна проевропейска десница в България, като гарант за политическата и макроикономическата стабилност на страната, като гарант за икономически растеж и плавен но сигурен всеобщ просперитет и (въпреки всичките си слабости и недостатъци) като единствен вариант за спиране на похода на социалистите към властта.
Мнозинството на ГЕРБ и Обединените патриоти прави чисто математическата „мисия“ по съставяне на новото правителство далеч по-лесна от досегашната, при която формалната коалиция всъщност бе двупартийна, състояща се от общо 107 народни представители, и то преди разцепването на групата на реформаторите. Подкрепата на патриотите и АБВ беше външна, програмна и в случая на АБВ - провалена и оттеглена заради елементарен (и неприет от Борисов) блъф. Това прави сегашното предизвикателство далеч по-лесно при наличието на повече от 121 народни представители на двете управлявали доскоро формации - разбира се, с уговорката че преговорите тепърва предстоят, и като се вземе предвид цялата сложност на политическата среда във и около България.
Завърналата се на нивата от 2013 г. БСП с голямата си парламентарна група дава силна заявка за мощна и шумна опозиция. В случай че реши да заложи на качеството, а не на шоуто, такава опозиция може качествено да повиши нивото на политическия и законодателния живот, стига да не затъне във вътрешни битки и в циркове за пред телевизионните камери.
ДПС преодоля предизвикателството ДОСТ и с предвидимата си в икономическо отношение законодателна дейност може отново да се окаже решаващ партньор на десницата при гласуването на знакови икономически политики. Предизвикателствата пред тази партия обаче остават и като че ли напредъкът по пътя към превръщането на ДПС в приемлив и желан партньор за управляващите партии не върви с особено забележими темпове.
Политическата „цена“ на Веселин Марешки рязко спадна при така получените резултати от изборите. Златният ключ не се намира във Варна и не е заключен в каса във вилата на Марешки на плажа.
Тъгата под чертата
Много се изписа и още повече ще се изпише и изговори тепърва. 300 000 избиратели останали непредставени. Извинявайте, но това е техен съзнателен избор. Социологията беше ясна и подкрепата за партиите от бившата автентична десница - също. Както и за проекта на Христо Иванов, незнайно защо причисляван към тях. Така че няма как съзнателният избор на един образован и политически грамотен българин да подкрепи даден политически проект въпреки (а може би и поради) ясното съзнание, че този проект няма да прескочи 4-процентовата бариера, да бъде нечий проблем. Със сигурност не е мой, а и не виждам защо да бъде на останалите партии - влизащите в парламента, които са подкрепени от милиони от същите тези образовани и политически грамотни българи.
Няма нищо сензационно и в това че електорат, достигнал таван от 8,9%, след като беше разделен на три, даде общ сбор 8,6%. От самото начало на Реформаторския блок там имаше дясноконсервативно и опозиционно настроено крило, аморфно проевропейско и по-скоро либерално крило с конформистко поведение и идеологически неопределена маса от граждански активисти и протестиращи срещу Орешарски.
А сега накъде
Волята на избирателите е ясна - проевропейско дясно консервативно управление. Управление което не поставя под никакво съмнение националния консенсус за ЕС и НАТО. Управление, което извежда като приоритет макроикономическата стабилност, предвидимата икономическа среда, образованието и създаването на квалифицирана работна ръка, растежа, водещ до увеличаване на доходите и размера на социалните плащания, и създаващо условия за пълна свобода пред частната инициатива. Управление, което да защити границите на България, да работи за съхраняването на традициите и християнските ценности и за запазване на модела на религиозна свобода и културен плурализъм.
Първата добра новина пред бъдещото управление е обръщането на тренда на прехода, водещ до покачване на популярността, ако си в опозиция, и бързо изхабяване, ако си на власт. Напротив - в последните години властта носи позитив и трупа доверие поради възможността чрез лостовете и механизмите на управлението да се решават конкретни проблеми и да се намесва в конкретни обществени казуси.
Втората добра новина е политическият „тайминг“ - предстои председателство на ЕС, което ще донесе външнополитическа подкрепа и позитив на всеки, който управлява държавата точно в този момент.
Рисковете
Правенето на сметки е приятно занятие, но тук ги няма няколко „кръчмари“. И всички до един са зад граница. Политическата обстановка в България ще е силно зависима от външнополитическите процеси в следващите години, и всяка международна криза би могла да доведе да криза на доверието във вътрешен план и до повдигане претенции към управляващите, на които те да не са в състояние да отговорят.
Правенето на сметки е приятно занятие, но е важно и да се помни сценарият от 2013 г., когато надценените претенции доведоха до връщане на мандата от страна на първата политическа сила - ГЕРБ, и до безпрецедентно по интензитета и продължителността си напрежение в обществото. Важно е да се помни и причината за това напрежение - чувството за отдадената под аренда държава, за тоталната липса на справедливост и за господство на хора без лица и имена над официалните и избрани от народа власти.
Правенето на сметки е приятно занятие, но тези сметки, първо, не трябва да бъркат и милиметър по-навътре в джоба на българския и европейския данъкоплатец и второ - те трябва доведат до „слизане“ на макроикономическите успехи и резултати до всеки български гражданин. До учителя, до полицая, до пенсионера, до лишения от „удоволствието“ да виси по гишета бизнесмен и до свободния да се явява на публични търгове и да ги печели предприемач, кандидатстващ за обществена поръчка, без да има политически гръб.
Хубавото е, че сега политиците със сигурност осъзнават и позитивите, и рисковете. Лошо би било, ако за пореден път ги забравят, заблудени от комфорта на широките кабинети и меките кресла на служебните лимузини.
Защото избирателите не забравят. И прощават трудно. А понякога - никога.