Призрачният град близо до Фетие напомня китара без струни
Лебесус, Кармилесус, Ливиси, Кайякьой... Имената на този град се премятат в устата като сладостен бонбон, но мигом загорчават при гледката на призрачните и запуснати каменни къщи. На десетина километра от турския град Фетие почти от век пустеят две големи църкви, 14 параклиса, две училища, два фонтана, две вятърни мелници и над 1000 семейни гнезда. Навремето тук е ромоняла гълчавата от чаршията, а над всяка врата висяла клетка с пойна птичка, която се включвала в нощния хор на славеите, червеношийките и косовете.
Живият град на търговци и занаятчии
опустява в един ужасен ден на 1923-та
Изселените от Гърция турци пък не пожелават да населят каменните домове на северния склон и
постепенно разрухата настъпва
и превръща жизнерадостния град в обиталище на призраци. Английският писател Луис де Берние е толкова впечатлен от покъртителната гледка, че написва бестселъра си „Птици без криле” за живота там малко преди и по време на изселването.
„Дни наред след заминаването на християните, всичко което се чуваше през нощта, беше плачът на котките. Те заглушаваха славеите и косовете, плачейки и оплаквайки се... Те бяха по покривите, по улиците, по стените, на бадемовите дървета, в двора на джамията, в гробището на християните, щураха се напред назад, стресирани, самотни, хленчещи. Стонът им беше ужасяващ, плашещ. Лежах на възглавницата и не можех да заспя, разбирах защо плачат в ужасната самота и отчужденост на града”, пише прочувствено Луис де Берние.
В този вид бившият град Ливиси, днешен Кайякьой, е издигнат през 18 век върху руините на древните Лебесус и Кармилесус – на остър скат, за да избегнат набезите на нашественици. След опустошителното земетресение във Фетие през 1856 г. много от обитателите му се местят в непоклатимите сигурни каменни сгради. В златното време на града там са живеели близо 25 хиляди обитатели.
През 1957 г. Кайякьой опустял окончателно, след като земетръс с магнитуд 7,1 разлюлял много постройки до срутване.
Призрачният град
днес е музей под открито небе
и туристи от всякакви националности щъкат по неравноделния калдъръм. Да надникнеш отблизо в някоя от къщите е невъзможно – подивялата зеленина наднича от прозорците. Катерейки се към църквата на високото, осъзнаваш, че 14-те параклиса са били разположени така, че дори най-немощният да може да запали свещица Богу, без да се изтощи.
Макар каменните къщи, накацали по склона, да изглеждат еднакви, всеки ракурс, врязан в синьото небе, те кара да снимаш отново и отново.
В главата неволно зазвучава фразата „На кого е нужна китара без струни“ от песента „Ветрове“ на Лили Иванова. Точно на това напомня призрачният Кайякьой – на китара без струни, на град с изтерзана душа.
Кованата порта към голяма църква е заключена, но екскурзоводите знаят откъде да промъкнат любопитните туристи – тясна пролука, при преминаването през която се чувстваш като грешник пред свещения процеп на св. Иван Рилски. Но пък преживяването да гледаш избелелите фрески, да снимаш небето през порутения олтар и да се потопиш в отломките от светостта на мястото, си струва дребните неудобства.
Преди пет години е имало търг за отдаване на призрачния град под аренда за 49 години. Кайякьой изглежда така, сякаш никой не го е спечелил, макар да е
имало готови да вложат 10 млн. долара
във възраждането на хълма и превръщането му в по-удобна за посещение туристическа атракция. Идеята обаче наоколо да се нароят хотели, паркинги и магазини, а къщите да се реставрират до положение на исторически Дисниленд не допада на много от местните. Те се боят, че „облагородяването“ ще лиши призрачното селище от автентичност.
Обявен от ЮНЕСКО за Световен град на мира и приятелството, Кайякьой все пак е сред основните туристически забележителности в района на Фетие, Даламан и Анталия, заради неподправения си чар. Хубавото е, че не липсват български туроператори с чартърни програми за тази част на Турция.
Поглед към Фетие