Победата през 1570 година се смята за началото на залеза на Османската империя
По време на безмилостно клане са убити около 30 000 турци и още толкова са хванати в плен
Миналия петък в Политическите разкопки написах за разузнаването на Венецианската република в Османската империя. Днес ви предлагам втората част.
Една от точките, на които италианските разузнавачи е трябвало да обърнат особено внимание, е османският флот. Както е известно, Венеция е морска република, и до голяма степен съществуването й, охраната на острови, включително и в Егейско море, както и търговията с Близкия Изток, до голяма степен са зависели от мощта на Венецианския флот. Вече описахме как османците строят флота в затвореното Черно море, до който венецианските кораби и техните тайни съюзници – калабрийските пирати, не могат да проникнат. Но венециански разузнавачи описват как турците набират екипажи за своите 300 кораба.
Цифрата не е избрана случайно – те винаги трябвало да имат сто кораба повече от Венеция, която разполага с около 200. Противно на широкото мнение, че на османските кораби гребците са роби, това не е вярно. Гребците са наемни срещу заплащане гърци и българи християни от черноморските и беломорските градове, а също и калабрийци. В Истанбул е имало цял квартал, наречен Нова Калабрия, където живеели към 60 000 италианци именно от Калабрия.
Венецианците предупреждават за всяко повишаване на заплатите им – така например един път турците от две акчета (акче – сребърна монета от 1 грам), които плащали ежедневно на своите християнски гребци, повишили го на три акчета, което привлякло много кораби от Италия, вкл. и гребци от венецианския флот. Затова разузнавачите бият тревога, че и Венеция трябва да вдигне заплатите на своите гребци. Венецианските разузнавачи с нечуван възторг описват голямата победа при Лепанто през 1570 година. До тогава чужд флот не е побеждавал османския флот. Дори прочутият италиански адмирал Андреа Дория, на когото и досега кръщават най-големия пасажерски кораб, само 8 години по-рано е претърпял унизително поражение в битката при град Превезе.
През 1570 година обединеният европейски флот на Венеция – 208 кораби и стотина кораби от Австрия, Испания и папската държава, започва да се строява пред залива на Лепанто, където се намира османският флот. Това са шест огромни многопалубни галеаси (големи галери), които са много по-ефективни от еднопалубната галера. Гребците на тези галеаси не могат да ги мръднат и затова те са влачени на буксир от други по-малки кораби.
Турците примират от страх и правят голямата грешка да остават европейските кораби да се строят. Там венецианците извършват нещо невиждано. Качват на корабите православни свещеници да закълнат българите и гърците, които са 90 на сто от техните екипажи. Всъщност само офицерите са венецианци. И вече преди боя, който е насрочен за 12 на обед, италианският адмирал заповядва корабите да спуснат националните си знамена.
Настъпила тиха паника и без това сърцата на християнските моряци са в петите. Сега този знак го разбират много добре, означава „предавам се“. Те казват: Поне да бяхме опитали. Но в следващия момент над 300 мачти на християнските кораби се издига едно знаме – огромен червен флаг с бял кръст на него. Екипажите потеглят с всички сили на бой. Шестте галеаси, които малко преди това не са могли да бъдат помръднати, се носят като стрели под напъващите им се гребци.
Прорязват турският боен ред и разпердушинват с многопалубните си батареи и турските кораби, намиращи се около тях. Останалите европейски кораби не следват никаква заповед и не се подчиняват на никакъв ред. Всеки иска да се докопа до една турска галера, да се вкопчи в нея на абордаж и да изсипе въоръжените със саби, ятагани, брадви моряци на турската палуба.
Настъпва безмилостно клане. Около 30 000 турци са убити, 30 000 са хванати в плен, а 30 кораба се предават с 9000 моряци, тъй като са християни, и минават на страната на своите братя. Тази първа победа вече ще бъде последвана от многократни други победи през следващите войни. Затова мнозина я смятат за залеза на Османската империя.
Венециански разузнавачи дават и много сведения за кръвния данък. Те казват нещо, което е малко ново за общите разбирания в България. Че това не е данък да се попълни личната гвардия на султана, а събиране на деца вече в доста зряла възраст – 14-16 годишни, за да минат през едно училище, след като бъдат помохамеданчени, разбира се, да бъдат обучени за административни военни кадри на империята. Тоест, това е нещо като пасажерски корпус, каквито има във всички европейски страни по това време. А в България още по времето на кан Омуртаг. Това са прочутите хора на кана, които срещаме в различни надписи, открити в Североизточна България. Той пише, че децата не забравят рода си, не забравят и роднините си и поддържат като цяло добри отношения с тях.
Много от тях остават и криптохристияни (скрити християни) и затова толкова много църкви и манастири са построени именно от еничари под предлога, който можем да срещнем из цяла България – от Поморие да Скопие - че лековитата вода на Аязмото уж оздравила болната жена на съответния административен или военен началник.
Интересно след психологическите оценки, които дават на великите везири – те всички били бивши християни – ренегати, и са попаднали там чрез пасажерския корпус, който на турски се е наричал корпус на аджеми-огланите. Между тях имало и доста българи. Най-любопитен е един Мехмед през втората половина на XVI век, който бил велик везир, шоп от едно софийско село, който бил кротък, меланхоличен – не бил изпробван още на война.
Но най-интересното е, че пише, че дължал поста си на своята сестра, която била любима жена на султана, т.е. шопкинята успяла някак си да превземе султана. И била доста по-хитра от украинката Кьосем, тъй като установила с майката на султана (за разлика от украинката) много добри отношения. Според венецианския разузнавач – те колели и те бесели в двора на султана. Нямало начин някой да порасне без да мине през тях и да бъде одобрен.
Любопитно е и как завършва историята с кръвния данък. Тогава забелязваме първите признаци на чудовищна корупция в нашето общество, от което не можем да се отървем и днес. Забелязали, че много турци загиват по бойните фронтове, а вдовиците им не могат да изхранят децата. Българите започват да изкупуват мъжките момчета срещу няколко златни лири (имали ги, тъй като производството и бизнесът бил оставен на тях от османската власт), подкупвали и тези, които ги събират – бостанбашията, и изпращали именно тях в двора в Истанбул. Там проверявали пишките на събраните момчета и установявали колко от тях са били обрязани.
Забелязали, че процентът расте докато към 1630 година достигнал 95%. В 1632 г. поради тази причина султанът отменил кръвния данък, тъй като той загубил смисъла си. Смисълът му е бил да събира най-доброто като качества – мъжки и умствени, от християнските народи. А на практика събирал своите.
Еничарите останали още дълго – до 1826 година, но вече били потомствени. Тоест вече съществуващите към 1632 г. еничари били разселени из провинцията – главно българските земи, и еничарите били нещо като охранители на градовете. Занаятчиите ги наемали, за да пазят нощно време чаршията срещу определено заплащане, разбира се, и те съвестно изпълнявали задълженията си.