България продължава да води черната класация в Европейския съюз със 708 загинали и 9374 ранени при катастрофи и през 2016 г. Точно същият брой жертви на пътя отчете статистиката на КАТ и за 2015 г., когато страната ни и Румъния заеха първите две места.
С тези печални данни депутатите от разпуснатото 43-то народно събрание се опитаха да обяснят защо гласуват двойни глоби. А също и спорната принудителна административна мярка да остава без номер и регистрация колата на собственик, който я кара пиян, дрогиран или без книжка. Поправките в Закона за движението по пътищата (ЗДвП) влязоха в сила от 21 януари т.г., но изобщо не е сигурно, че ще направят пътищата по-безопасни.
Никой в бившата транспортна комисия на парламента не пожела да пипне вездесъщия член 20 на ЗДвП, който фигурира в българското законодателство от началото на 70-те години на миналия век. Неговата алинея втора гласи: „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.”
Според юристи, ако този текст бъде премахнат, с нищо няма да се промени смисълът на закона, а промяната ще позволи да се откриват, анализират по-точно и премахват причините за войната по пътищата.
От няколко години Комисията по безопасност на движението, която е създадена да подпомага Министерския съвет, прави отделна статистика за причините за катастрофи. От данните излиза, че около 40 до 45% от жертвите у нас са загинали заради различни видове „несъобразена скорост” (виж таблицата)
.
Впечатляващо е, че 309 от общо 327 жертви на „несъобразената скорост” през 2016 г. са от двата вида „с пътните условия” и „с други условия”. Тези графи се попълват от катаджиите на пътя, които пишат протоколите за тежките катастрофи. После се прехвърлят в експертизите, готвени от вещите лица по съдебни дела, и накрая всеки шофьор на лека кола, камион, автобус, мотор и дори каруца или велосипед може да бъде признат за виновен за нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.
„Несъобразената скорост” присъства в закона не за да разкрие, а за да прикрие истинската причина за даден пътен инцидент и истинския виновник за него. Ако водачът на един автомобил по разбито шосе реши да заобиколи дупка, намали скоростта до 40 км/ч и въпреки това стане катастрофа с убит или ранен човек, шофьорът най-малкото ще бъде признат за съпричинител, защото е карал с несъобразена скорост. Парадоксално - може дори да е спрял, но някой обвинител да изтълкува и скоростта от 0 км/ч като несъобразена, в смисъл ако не беше спирал, можеше да избегне удара.
В същото време стопанинът на пътя - държавен чиновник от Агенция „Пътна инфраструктура” или негов колега от общинската пътна служба, е невинен. Те няма да отговарят нито по наказателен, нито по административен ред, ако на асфалта зее яма, ако липсва маркировка или има счупена мантинела, но не е поставен предупредителен пътен знак. Също ако не е почистен навалелият сняг, ако има кални дири от трактори и камиони, разлято масло или гориво по платното… Със сигурност няма да ги видите на подсъдимата скамейка по наказателни дела, а твърде рядко като страна, когато се гледат граждански искове за обезщетения от пострадали или регресни искове от застрахователи. Изключение могат да станат случаи като този с падналата лампа в тунел „Ечемишка”, когато е невъзможно да бъде вменена вина на шофьора.
Втората голяма група, скрити от „несъобразената скорост”, са всички собственици и управители на автосервизи и пунктове за годишни технически прегледи. Знаете ли според цитираната по-горе статистика колко души през 2016 г. са загинали в резултат от техническа неизправност на автомобила? Отговорът е: нула. Нито КАТ, нито Изпълнителната агенция „Автомобилна администрация” (бившата ДАИ) се интересуват от подобна причина. Колата или камионът са навлезли в насрещното платно, последвал е удар, обръщане в дере, има загинали и ранени. На разследващия полицай му е все едно дали по време на движение се е счупила полуоска, или при ремонт е бил зле монтиран шарнирен болт. Дознателят или следователят не търси техническия паспорт, с който трябва да бъде снабден всеки автомобил, най-често не проверява кога и къде е бил на преглед или ремонтиран, за да не си играе да разпитва управители и монтьори или да праща сигнали до ДАИ с мнение да бъде отнет лицензът на даден сервиз. Има само отделни казуси, като например за катастрофата в местността Бакъджика край Ямбол през 2009 г., когато автобус с блокирали спирачки уби 18 души. Първоначално тогава бе разследван и шеф на пункт за технически прегледи, подписал документи, че возилото е изправно, две седмици преди катастрофата. В крайна сметка той не бе осъден заедно с шофьора и собственика на автобуса, а материалите срещу него бяха отделени и най-вероятно случаят е приключил само с административни санкции.
На трето място член 20, ал. 2 съществува, за да скрие вината на онези чиновници от ДАИ и Министерството на транспорта, които продават книжки и категории, уреждат изпити или отговарят за контрола над автошколи. Прикриват и самите инструктори. Например в началото на 80-те години в нашия Наказателен кодекс е имало текст, по който се търси наказателна отговорност и от инструкторите, обучавали шофьори с категория за товарни автомобили и автобуси.
Понятието „несъобразена скорост” обслужва добре и самите катаджии, които трябва да мерят скоростите, но и не могат, и не искат. От 2011 г. КАТ не е получил нито един нов радар. Пътните полицаи у нас засичат и снимат с 25 стационарни и 148 мобилни камери, половината от които са извън строя. По данните от уредите се издават електронни фишове за превишена скорост, които пращат на нарушителите по пощата. А с какъв радар полицията мери несъобразената скорост? И защо изобщо по протоколи от КАТ съдиите признават нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗдвП, при положение че то не е констатирано с измервателен уред?
Някои от партиите, които сега се надпреварват да влязат в 44-тото НС, обещават да изработят изцяло нов Закон за движение по пътищата. Не е достатъчно. Нека поискаме от тях да обещаят да премахнат веднъж и завинаги чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Друг е въпросът дали ще повярваме на обещанията на законотворци, повечето от които са част от същата чиновническо-милиционерска каста, която се издържа от подкупи.
Докато парламентът кара със скорост, съобразена с корупцията, България ще продължава да държи челно място по жертви на катастрофи.