Подписа я палачът на Левски Иванчо Хаджипенчович
Той парафира само с Иванчо, без фамилното име, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и
храчки
Национален резил лежи в основите на българската държавност. Търновската конституция е подписана от палача на Васил Левски. “Няма по-достоен от Иванчо Хаджипенчович!”, отсичат русчуклии и го пращат в Учредителното събрание. След Освобождението Иванчо сменя феса с калпак, сваля турските ордени от сетрето и отива в Търново. Тук заедно с още 228 народни представители приема основния закон на отечеството.
През 1868 г. Иванчо Хаджипенчович е назначен в имперския Държавен съвет и Върховния съд. На гърдите му светва първото отличие. “Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас”, съобщава вестник “Турция”. С времето декорациите се множат и Христо Ботев го нарича “обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки”.
През 1872 г. Хаджипенчович пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст Иванчо има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.
Основният закон на отечеството.
Иванчо е в съдебната комисия на Софийския процес. До десницата му стои един дивит - перодръжка и мастилница в кутия, инкрустирана със златни нишки и смарагди. Иванчо топи перо и подписва присъда след присъда. Доживотни тъмници и вечни заточения излизат под десницата на правника. Той парафира само с Иванчо, без фамилното име, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки.
На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо. На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото. След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст:
“Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.”
Изгрява свободата и Иванчо Хаджипенчович отново е на гребена на вълната. В началото на 1879 г. са насрочени избори за Учредително събрание. Иванчо ефенди закономерно се кандидатира. Печели със смазващо болшинство в Русчушки окръг. Понеже огромната част от електората е неграмотна, вотът е проведен с бобени и царевични зърна. Бобът маркира “за”, царевицата “против”. Иванчо събира фасул за три казана чорба!
Иванчо Хаджипенчович, турски сановник и български народен представител.
Народният събор, както тогава наричат високия форум, е открит на 10 февруари в бившия турски конак. Хаджипенчович се чувства някак неловко. Не защото не е достоен да бъде сред строителите на младата българска държава. Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Левски, който след залавянето за първи път е разпитан тъкмо в този конак. Депутатът шмърка щипка енфие, за да си избистри главата и да бъде полезен ковач на конституцията.
Иванчо ефенди не се натрапва. По време на заседанията взема думата рядко, само когато се налага да вгради своята мъдрост в основния закон на княжеството. Иванчо се намесва, само когато колегите му са кривнали в неправилна посока. Изказва се единствено по животрептящи, съдбоносни въпроси.
Такъв е въпросът за депутатския дълг. На 14 март става ясно, че неговият земляк Тодор Хаджистанчев е напуснал събранието в знак на протест срещу Берлинския договор.
“Понеже той видял и се уверил - сочи протоколът на заседанието, - че се пристъпва към разглеждането органический устав, с което фактически доказваме, че приемаме разделението на отечеството ни без да направим потребното заявление - то съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка. Затова той си дава оставката от представителството и се счита свободен от всяко задължение.”
Пламва дебат около постъпката на Хаджистанчев. Повечето народни представители я осъждат, но се чуват и гласове за правото да си хвърлиш депутатската карта. Иванчо пледира, че никой не може да дезертира, защото е избран с много народен боб. “Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си; те са длъжни да искат отпуск, а оставка да им се не дава!”, категоричен е той.
На 7 април народният избраник отново е на своя пост. Този ден се дискутират ордените, към които Иванчо ефенди има особен сантимент. Конституцията забранява носенето на декорации от цивилни лица. Въпросът обаче е за обратното действие на закона.
“Аз мисля, че не можем да запретим да се носят приетите досега декорации”, пледира Димитър Моллов. “Секий може да има в къщата си цели сандъци, пълни с декорации, но да ги носи не може”, контрира го Никола Михайловски. “Г. Пенчович се съгласява с г. Моллова, че законът не може да има обратно действие; той разбира решението на Събранието за бъдещите декорации”, хроникира парламентарният секретар.
Същият ден се решава да има ли Държавен съвет. Невежи като Драган Цанков го наричат “съдилище” и са категорично против. Иванчо става и доказва, че не е “съдилище”, а “съвет управителен” с изключително полезни функции. “Аз съм бил - аргументира се той - единадесет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши. Ще видите, че без него нашата управителна машина скоро ще спре.”
Съдбата на Държавния съвет е решена от Петко Славейков. Преди да гласуват депутатите го питат що за птица е това. “Слушали ли сте, че в Цариград султанът си има дембели? Ето такава “дембелхана” искат да има и у нас!”, отвръща дядо Славейков. “Всички след това бяхме против”, свидетелства един народен представител.
Иванчо Хаджипенчович уважава вишегласието. Макар и без ордени и Държавен съвет, той подписва Търновската конституция. Денят е 16 април 1879 г., часът 2 подир пладне. Иванчо вади златокования дивит и завърта автографа си под основния закон.