Пандемията ни даде нови видове изтощения, но всичките те еднакво ни изцеждат. Но все пак има надежда в в нашето постоянство
През последните две години всеки етап от пандемията ни носеше със себе си нов вид от уморени хора. Първо беше опияняващата умора, цялата нервна прекомерна бдителност, когато се случи първата карантина.
Споменът за онова време има почти лунни измерения и аз чувствах се като заседнал в шушулка от враждебен безлюден пейзаж, но с вашите светлини и алармени сигнали, които все още мигат, и все още вдигат шум, задвижват на всички адреналина и безпокойството. Това беше кратък, остър страх, в очакване на една криза, която ще бъде интензивна, но скоро ще приключи.
И скоро свърши. Нещо като, но и тогава не свърши. После пак свърши, после около Коледа миналата година, не свърши. И сега, след кратко късно лято на една почти нормалност, появата на варианта „Омикрон“ означава, че Covid заплашва нашия празничния сезон за втора поредна година, след като ограниченията се затягат в цяла Европа, а учените съветват правителството на Обединеното кралство да увеличат обема на ограниченията и да постави още повече забрани и изисквания преди новата година.
Британският опит се отличава в голямата си част от света по видимия елемент на некомпетентност и корупцията на нашето правителство. Но несигурността, стартирането на ограниченията и падането на ограниченията, онова чувство сякаш си изпаднал на самотен остров и чакаш да бъдеш спасен, предчувствието че животът ще се промени за една нощ, е едно глобално преживяване, което все още продължава. Отново границите и летищата са затворени. Отново инфекциите се увеличават и след като мнозина започват да планират да пътуват за вкъщи за празниците, започнаха да се появяват вълни от слухове. Носят се от Найроби до Норич, предричайки нова карантина, друга нова забрана за пътуване в страната, още една нова намеса в последната минута на властите, които обичайно чакат твърде дълго и действат твърде късно.
С изгряването на всяка възникнала надежда и план за възкресение се появява и новата умора и един горещ гняв към политиците, чийто безразсъдно поведение има претенции към всеки човек; объркан и уморен, и който изглежда, че не може да изпълни и най-простите задачи. Това е умора на човек с изцъклени очи, безкрайно превъртял, но опитващ се да оживее, като подхранва надеждите си насила с новините и образите от свят, който също няма опит в борбата с пандемията.
И сега, отново се прокрадва бавната умора. Ако не сте я усетили, ще я разпознаете в някой, който я е усетил. Видът му уморен, след месеци на спазването на всяко едно правило, от разумното до неразумното и ви идва изкушението да пропуснете някой тест и да се заемете с някаква работа, ако се чувствате духом зле. Може да отмените коледното си парти, но все пак може да направете няколко от тези, които знаете, че не са много разумни посещения в кръчмата. Може да не правите и другите малки неща, които не си струват усилията, като да ви падне маската по време на пътуването до дома, можете, както често и аз самият съм правил по време на дългите си пътувания, да се качите в претъпкания влак, защото сте твърде уморени, за да чакате за следващия, който по разписание е с един час по-късно.
Умножете тази умора по хиляди, ако живеете в страна, в която не само няма бустерни дози, но няма и ваксини; и където единственото средство за борба с Covid са цикличните карантини и полицейски час, като всички те просто пазят самото бедствие, а не го премахват. Писах през изминалата година за семейството и приятелите си от целия африкански континент, които се обединяваха заедно, за да намерят ресурсите при липсата на каквато и да е подкрепа от страна на общественото здраве, но сега виждам как тяхната решимост отслабва с всяка една нова смърт, и с всеки икономически удар. Техните усилия за социална дистанция и носенето на маски са изтрити от времето и идва осъзнаването, че без ваксини и подходящо здравеопазване техните изпитания няма да приключат скоро. Сега им е останало само примирението, както към вируса, така и към бедността и корупционното управление, които му позволиха да се разпространи навсякъде.
Склонни сме да мислим за нашето пандемично поведение в бинарен режим: да спазваме на правилата или да вдигаме бунт. Но реалността е, че по средата има едно течение, на едни метафорични колене, които се огъват след 2 години, на носене на тежестта на отговорността за вашата безопасност, но и за вашето семейство и всъщност и за всеки един непознат, с когото споделяте въздушно пространство.
И тук идва опасността. Въпреки карикатурните лудории на правителството, което облекчава карантините с „дни на свободата“, но големите победи не идват изведнъж, а с един голям тласък в правилната посока, който ще ни осигури един нормален живот. Те идват с малките моменти на постоянство и решителност. И те са по-трудни за мобилизация, защото са самотни и не се възнаграждават.
Независимо дали сте в Африка или в Европа, независимо дали сте заможен или се борите за хляба си, усилията ви да поддържате добри пандемични обноски и да спазвате протоколите ще изглеждат тривиални, и заглушени от епичните системни провали на управлението и подигравани от лицемерието на онези, които създават правилата, но техния девиз е „не ги следвай“.
Всеки път, когато се стигне до дъното, за което съм сигурен, аз се опитвам да се изчистя от тази опасност на пораженчество, аз сякаш чета думите, които нашия учител Шеймъс Хийни ни даде когато завършвахме своето обучение през 1966 г. „Започваме, продължаваме, и започваме отново – така е в изкуството и в живота Струва ми се, че това е основният ритъм не само на постиженията, но и на оцеляването, и е основата на всяко убедено действие, основата на самочувствието и гаранцията за доверието във вашия живот, на доверието към себе си, както и към другите.”
Мисля, че ключът за да признаем умората и да я приемем и да я разглеждаме не като катализатор или морален провал, а като мястото, от което отново ще стартираш от началото.
Краят на годината идва с изкушението за чисти решения и банални обещания за бъдещето. Но докато откриваме, че се борим с новия вариант на ковид и новата вълна ние отново правим своите мрачни изчисления и претегляме рисковете за възрастните хора, закаляваме се пред перспективата за новите ограничения и търсим силата на волята да ги следваме и просто целим да оцеляваме.
Единствената ми надежда и амбиция е да се примиря с това, че да си уморен и да се изкушаваш да се откажеш е част от основния ритъм на живота. Моята надежда за вас е същата, че краят на годината е временна почивка и време за възстановяване. Ако не е така, просто продължете. Или стартирайте отново.
(Превод за "Труд" - Павел Павлов)