В преносен смисъл всеки един от нас носи „маска“. В работата сме едни, вкъщи други, а пред близки приятели съвсем различни. Носим я, защото се страхуваме: от вируса, от отхвърляне, от истината... Но представете си, че този страх изчезне. Готови ли сме за истината като общество? Какъв ще бъде светът след като свалим „маските“? За някои, той ще бъде неразпознаваем: с нови правила, с нов глобален хегемон и нови предизвикателства. За други, той ще си остане същият: анархичен и хаотичен. Истината е, че коронавирусът предизвика сътресение в национален и глобален план. Конструиран политически, социално и медийно като „война“, „заплаха за човечеството“, „изпитание“ и т. н. Самото използване на термина „война“ създаде усещането за безпомощност в самите общества, активирайки инстинктът им за самосъхранение. И като всяка криза, това ги накара да бъдат емоционални. Какво обаче са кризите? Етимологично те представляват избор между алтернативи. От гръцки, криза означава „да взема решение“, „да избирам“, „да съдя“. Избирайки обаче една или друга алтернатива, води до различни резултати и именно заради това е трудно да се направи категоричен анализ как ще изглежда светът след коронавируса. Едно е вярно: изборът между алтернативи се вижда на национално, европейско и глобално ниво.
Преди коронавируса, в почти всички държави се наблюдаваше ръст на популистите. Кризи на идентичност, предизвикани от бежански кризи и икономическите кризи, вследствие на глобалната финансова криза през 2008 г. ускориха залеза на и без това бледнеещите и лишени от идеи традиционни партии. Гласоподавателите имаха нужда да вярват, че имат контрол над случващото им се в страната. Усещаше се умора от сухите речи на партийни лидери и безвкусните им управленски програми. Именно затова, харизматичните популисти започнаха да говорят на езика на всички, използвайки силни слогани за въздействие върху хората. Но силните слогани не винаги се базираха на факти, което като че ли не бе важно за гласоподавателите тогава. Жаждата за краткосрочно решение бе по-силна от трезвото дългосрочно решение. Настоящето бе по-важно от бъдещето. Приликата със сегашната ситуация е видима. Настоящето взе превес над бъдещето.
ЕС е отново изправен пред криза и изборът е отново между интеграция и дезинтеграция. Обединение по време на криза винаги е било трудно за блока, защото кризите изискват решителни действия и лидерство, а ЕС е добър в координационните действия, изискващи консенсус. Противно на всички популистични изказвания досега, ЕС не е свръхдържава. Блокът няма право да се намесва в сектор здравеопазване, чиито решения са прерогатив на самата държава-членка.
Пандемията бе поредният стрес тест за глобализацията като процес. Но на въпроса дали тя ще бъде последният, би било трудно да се отговори. От една страна видяхме безпрецедентно сътрудничество в опит да се намери ваксина. От друга, започнаха да се търсят виновници за кризата. Остава обаче изборът между две основни алтернативи: конфликт и сътрудничество. Според Ричард Хаас, пандемията ще ескалира процеса, който вече беше започнал: намаляването на американското лидерство и неуспешно глобално сътрудничество. След като паднат „маските“, светът ще бъде разпознаваем. До голяма степен, Хаас е прав, че влошаващите отношения между САЩ и Китай не бяха резултат от коронавируса.
Не можем да бъдем сигурни какъв точно ще бъде светът след като паднат „маските“. Едно е сигурно, живеем в интересни времена. Но дали това ще бъде „проклятие“, както Конфуций казва, или благословия, предстои да видим.
*Авторката е директор на фондация “Силна Европа”. Политически анализатор и експерт по европейска политика. Завършила е Кеймбридж, Лондонското училище по икономика и политически науки и Сейнт Андрюс.
Със съкращения от “Консерваторъ”.