Идеята за изграждане на Детска болница в София е още от началото на промените у нас. Каква е историята на тази идея и защо тя не успява да се осъществи. Кои са причините за бума на инфаркти и инсулти у нас. Какви изпитания предстоят за поколенията и отказали ли сме се от историята си. По тези въпроси разговаряме с известния кардиолог и любител историк проф. Младен Григоров.
- Проф. Григоров, неотдавна кабинетът взе решение да преобразува Правителствена болница в детска болница, но след две седмици се отказа. Идеята за педиатрична болница обаче е от доста години, още от времето, когато Вие оглавявахте Правителствена. Какво мислите за това нереализирано предложение?
- Тази история бих определил като претоплена супа. Бях директор на Правителствена болница две години преди и две години след промените през 1989-а. И успях на основата на анализ, подаден ми от шефа на Военното разузнаване тогава - ген. Васил Зикулов, да разбера, че такива болници няма никъде, освен в соцстраните и най-вече в Съветския съюз. Тогава се оказа, че една от военните болници покрай всичко, което върши за много ограничен кръг от хора - може би десетина, изпълнява и тези функции. Нашата Правителствена болница имаше контингент от 6000 души като стилът й на работа беше уникален.
- Чак пък уникален... Какво имате предвид?
- Наистина беше такъв - всеки пациент постъпваше, когато си иска, и си заминаваше когато си иска. И на всеки лекар имаше по един консултант отвън. Т.е. докторите в болницата бяха затруднени във взимането на решения. Затова реших да действам. В Сандански по време на една среща между Тодор Живков и Караманлис помолих за спешна среща с Първия. Той ме прие и за половин час успях да го убедя, че този модел с Военна болница, която да изпълнява тези функции - за лечение и на хората от властта, е по-добър от сега съществуващия. Живков веднага схвана политическата, а не здравната страна на въпроса, и каза: „Да, това ще има значителен ефект“ и назначи заседание на Политбюро на ЦК на БКП. Той предварително знаеше кои ще бъдат против и ги командирова. След като докладвах, Георги Атанасов - тогава министър-председател, отсече: „Другарю Живков, ясно, няма какво да умуваме повече, да гласуваме - „Закрива се Правителствена болница и се предава с цялата й материална база на Висшия военно-медицински институт. От двете трябва да създадем Военно-медицинска академия.“ И през нощта заедно с Иван Шпатов - тогавашния главен секретар на МС, направихме един Указ, с който, доколкото знам, и днес ВМА е на тази основа.
- В първите години на демокрацията имаше протести пред Правителствена болница. Всъщност, как се оправихте тогава като директор?
- През 1990-1991 г. започнаха да се правят митинги - събираха се хиляди хора със съответните лозунги, организирани от КТ „Подкрепа“ с идеята тя да стане детска болница. Вътре участваха лекари с не особено чисти намерения, които явно имаха желанието ако това се осъществи да бъдат приватизирани някои от частите й за тяхна лична облага. Особено активни бяха колегите, занимаващи се с ин-витро. Като директор на Правителствена болница тогава поканих делегация от лекари и сестри, за да сложим на кантар нещата. На практика, за да стане детска, трябваше пълно изтърбушване на сградата. Всички се убедиха, че въпросът е много сложен, а България наистина беше в окаяно състояние. И така въпросът затихна.
- Колко просъществува обединението между Правителствена и Военна болници?
- Две години. Имаше грешки, но под натиска на докторите от Правителствена - те категорично не желаеха да бъдат едно с военните, въпреки, че им дадохме и звания, идеята бе подкопана. За което помогна и неудачното ръководство на ВМА след проф. Мечков и с натиска от парламента всичко се разпадна. Точно тогава направиха прословутото постановление - уникално в света, Правителствена болница се подчинява директно на Министерският съвет и на министър-председателя и така получаваше нечувани привилегии и финанси от няколко места. Контингентът естествено не се сведе до 10, а така набъбна, че стана хиляди. Но хубавото беше, че си остана отворена и за граждани. Положителна крачка бяха трансплантациите, както и че стана медицински факултет към СУ.
- Вие сте специалист по кардиология, кажете защо толкова много българинът страда от инфаркти и инсулти? Проф. Генчо Начев заяви пред „Труд“, че причината е злобата, завистта и омразата. Съгласен ли сте?
- Проф. Начев е прав. Когато учех медицина, ние почти не можехме да видим инфаркт в столицата. Безспорно тогава София беше три пъти по-малка, но градът имаше над 500 000 жители. Голямото напрежение, стреса, непрекъснатият стремеж за повече - духовната страна на въпроса чрез ангажиране на определени системи в организма, най-вече в т.нар. симпатико-адренална система с голямо излъчване на адреналин, води до тези неща. Селското население и обикновените граждани почти не боледуваха от стенокардия и инфаркти. Второ, хипертониците въобще не бяха толкова, колкото сега. Да не говорим за тютюнопушенето - то не беше в такива размери, а за наркотиците - такова нещо нямаше. Рисковите фактори - висок холестерол с ядене на много мазни храни, плюс високо кръвно налягане, плюс диабет, плюс стрес и тютюнопушене, доведоха до този бум. Основната причина е неподготвеността на съвременния човек към стреса, който му се стовари на главата. От една страна е генетично заложеното - според науката е 40%, от друга страна е това, което ни атакува като външна среда - то е около 30% - напрежение, кавги, амбиции, лакомии и т.н., и 30% е онова, което сами си го правим - пушенето, мазните храни и др.
- Всички говорим за стреса, живеем с него, но вие - лекарите, не може да се извинявате само с това?
- Разбира се, че има причини, които лекарите знаем много добре, но нашите ръководители се правят, че не ги знаят. И най-важното е профилактиката. Доказано от цели държави - финландците преди 30 години имаха тежък проблем със сърдечно-съдовите заболявания - последва яка профилактика и с 30% намалиха смъртността от тях. Подобно е в САЩ, макар че с хапването за сега не могат да се справят. Ниската здравна култура е част от профилактиката. А при нас е в много тежко състояние и вторичната профилактика. Правят се много планове, стратегии, конференции, конгреси и на практика - нищо.
- Е, сега всички болници се интересуват повече от клиничните пътеки, отколкото от състоянието на болния. Каква е ситуацията у нас сега?
- Клиничната пътека у нас е три дни. Без да си лекар можете ли да си представите, че ще се стабилизира човек с истинска сърдечна недостатъчност?
- Защо казвате истинска?
- Защото има много неистински и това го знаят много добре и министерството, и Здравната каса. Много лесно могат да се махнат неистинските - като се въведат съответните тестове, които установяват това. Има един хормон, нарича се „пробиенпи“, въведен е в цяла Европа. Преди време е имало международен одит, поръчан от Касата, който е установил, че в България има 10 пъти повече сърдечни недостатъчности и 12 пъти повече пневмонии, отколкото, в която и да е друга страна по света. Ето - бъркаме в самия проблем!
- Хората, от които зависи това, обаче сигурно ще кажат, че не знаят? А парите за здраве се увеличават, но файда няма.
- Вие сериозно ли мислите, че госпожите и господата от площад „Народно събрание“ не знаят това? Знаят го отлично! Или както казва Ботев в едно писмо до Тодор Пеев: „Брате Пейов, какво да правим сега, като носим вода през едно сито и мислим, че правим добро на Отечеството?“ - горе-долу това става с безкрайно увеличаващите се пари за здравеопазване. Не че са много, трябва да са още повече, но те просто изтичат, поради всички тези неща, за които говорим. И в основата на които е площад „Народно събрание“ и НЗОК. Няма други! И ние сме доста грешни лекарите, но кой ги допуска, кой ги контролира, за да не стават, кой трябва да направи такава организация, че да бъдат по-малко? Греховете са от мозъка - а мозъкът са касата и министерството. Ние сме изпълнителите, като ти подават баницата, я ядеш. А кой е по-кривият? - този, дето ти я дава, народът го е казал.
- Какво става с контрола за качеството на здравните услуги, има ли го въобще у нас?
- У нас здравният контрол е близко до нулата. Контролира се дали ЕГН-то ти е написано правилно и ако не е - следва глоба. Но дали съм те диагностицирал правилно, дали наистина имаш тази болест? Един дребен пример как е в други страни. Там контролът се прави от висококвалифицирани специалисти, желателно е да са пенсионери, за да не са в конфликт на интереси. По цял свят има подкупи, е - на Балканите са в повече, но това всички си го знаем. Но върши работа, ще има и лошо, но повече ще е доброто в този контрол. Няма по-скъп болен от недолекувания. Но не само в здравеопазването е така. Нещата в държавата ни не вървят, все се караме, мразим, а сега вече се отказваме и от историята си.
- Да, вие сте известен като един от най-добрите историци сред лекарите. Казват, че България никога не е била в толкова благоприятна ситуация, в която да реши македонския въпрос и да защити националните си интереси. Тя обаче не го прави, заради страх от Великите сили или нещо друго? Докато обаче ние се маем, гърците успяха да сторят това.
- Първо, България е дала 200 000 души убити за тази Македония. Те непрекъснато викат отдолу и отгоре: „Абе, хора, погледнете, че сме загинали за тая България!“. Колко са местата в Македония, където това нещо го има? На пръстите на едната ръка. В „Труд“ писах за Дойран - там да има поне един кръст, че българите са се били там. Какъв международен проблем е поставянето на един кръст, че трябва да питаме Големия брат? Великите сили да ни разрешат да сложим паметен кръст - това е безумие! Това е съзнателната липса на памет, това идва от соросщината, която е приплъзнала в цяла Европа. И едно от нещата, за които свалям шапка на Тръмп, е, че погна този международен мошеник Сорос. Но тук още никой не го е погнал. Какъв е проблемът? Ами да е само Дойран... Да е възстановено нещо на Каймакчалам наяли самият Зоран Заев рече, че ще го възстановят. Какъв е проблемът да се сложи кръст и на Добро поле? И да е ясно - не говорим за никакъв шовинизъм, а за памет към тези, които са били преди нас.
- Да, но сега глобализмът отрича националната памет.
- Точно така. Някои от тях дори са дядовци и прадядовци на самите т. нар. сега македонци. Те не уважават собствените си прадеди, които са под земята. „Труд“ публикува моето предложение да поканят Зоран Заев на Петрова нива, което е жива демонстрация, че преди 100 години сме били един народ, което и той някой път го казва. Какво пречи на министъра на отбраната и председател на ВМРО да каже, че по това време има ВМОРО - Вътрешна македоно-одринска революционна организация?
Истината е много проста - до 1945 година няма никаква македонска нация. Ние сме си ги наричали българи, те самите са се наричали българи, а сърбите са ги наричали южни сърби, но те не са се поддавали с изключение на разни мекерета и Кириакстефчовци. Кириак Стефчов е по-малко опасен отколкото соросоидите. Примерът е много елементарен и показателен. В болницата в Монтана имаме колежка, която е от Македония. В приятелски разговор я питаме: „- Ти каква си? - Македонка, казва тя. - А има ли някой от твоето семейство, който да се чувства българин? - Да, баба ми и дядо ми.“ Ами това е показателно.
- На 2 август 2017 г. подписахме прословутия договор с Македония, прие се много добре от хората, но какво стана? Събраха една комисия да види какво да пише в учебниците, и нищо.
- Гърците как ги отказаха да не крадат античната им история? А защо ние не можем да ги откажем от най-елементарни неща? Като отидеш в Гърция, ще видиш куп булеварди в големите градове именувани „Император Василий Българоубиец“. Някъде да сте видели „Василий Македоноубиец“? - няма.
- Този договор трябва ли да има анекс или да се подпише нов?
- Абсолютно трябва да има анекс, в който да бъде заложено да не разглеждаме поотделно личностите. Гоце Делчев пише в писмо до близък: „Какво да правим като сме си българи, и открай време страдаме от непрекъснати разправии помежду си, и затова сме станали лесна плячка на турските султани. Но имаме нещо и от гърците - колкото глави - толкова капи, толкова капитани“. Трябва просто да сме категорични: до 1945 година - сме един народ, една нация, един език. След 1945 г. поради различни причини - кой прав, кой крив, признаваме, че вече се създава отделна македонска нация. Проблемът е в това, да не ни крадат историята. Ето в това трябва да сме абсолютно единни.
Нашият гост
Проф. Младен Григоров е роден на 12 май 1937 г., трето поколение лекар. До 1997 г. е военен лекар. Директор на болница “Лозенец” във времето, когато се извършва трансформацията й от Правителствена болница. Там създава и кардиологичния център. След това е зам.-директор на ВМА, ръководи отделението по кардиология. Носител е на голямата награда на БЛС за цялостен принос в медицината.