Надявам се Радев да не следва примера на Плевнелиев и да посети Македония
Ако нещо ме радва напоследък, това е видимата комуникация между Борисов и Заев
Благодарен съм на колегата и приятеля Иван Николов, главният редактор на списание “България-Македония”, който преди няколко вечери, по време на дебат в Македонския научен институт за перспективите на българо- македонските отношения след подписването на Договора от 1 август, ми припомни една хубава мисъл на вече покойния Панде Ефтимов. Панде, който до последния си миг се бореше за живота си, но не спираше да се кахъри за това как двете държави ще нормализират и подобрят отношенията си, каза: “Мечтата ми е един ден да видя премиерите или президентите на България и на Македония да седнат да пият кафе на открито в Скопие, та хората, които минават да ги видят, че си говорят като приятели”.
Тези думи на незабравимия приятел от Скопие, който почина във Военна болница в София на 13 август, някому може да звучат провинциално, или махленски, или както искате още, но те са точна картинка на това как хората в Македония разбират приятелството и партньорството между политиците. Има го този маниер при нашите братя, братовчеди и комшии – да демонстрират публично нивото на отношенията си, сядайки в някое култово заведение, където много хора могат да ги видят. Не им трябват телевизии, не им трябват трибуни, още по-малко-официалности. Помня, когато по време на правителството на Любчо Георгиевски нещо проскърцваше в коалицията с партията “Демократична алтернатива” на Васил Тупурковски-Циле, а това беше периодът на най-големите изпитания за държавността на Македония- 1998-2002 година, двамата сядаха, колкото и да беше късно през нощта, във все още работещите заведения в Скопие. Имаха си двамата една пицария, в началото на улица “Водненска”, която минава покрай комплекса болници на Скопие и води към държавните резиденции, и още по-нататък- към върха на хълма Водно и манастира “Свети Панталеймон”. Появяването им заедно на чаша бира беше ясен знак, че противоречията в управляващата тогава коалиция са позагладени, че някой от двамата е направил отстъпки, като по-често това беше лидерът на ВМРО-ДПМНЕ (тогава!) и премиер Любчо Георгиевски. Пицарията беше едно нищо- пицария като всички други, но беше известна с това, че там се събира ядрото на скопските интелектуалци, значи, и на скопските клюкари, та вестта за помирението на върха на властта стигаше бързо из града и републиката. Маниер, какво да ги правиш?
А каква паметна нощ бе когато ВМРО-ДПМНЕ през 1998 година спечели парламентарните избори. Или когато Борис Трайковски на следващата година стана президент на Македония, замествайки оттеглилия се Киро Глигоров и победи кандидата на социалдемократите Тито Петковски. Място на нощното веселие- пицарията и ресторант “Фуфо” точно на Градския площад в Скопие. И Любчо беше там, и Циле - също, и кой ли още не беше, и Боро Трайковски, Бог да го прости, беше там, и Доста Димовска, и нея Бог да я прости, беше неизменно там, та цяло Скопие ги видя, че се радват на изборната победа. Защото не знам по-оживено, фреквентно, както казват в Скопие, място от този ресторант на кьошето на пешеходната зона и площада в македонската столица.
Така, извън тези спомени и емоции обаче всички си даваме сметка колко важни са личните отношения между лидерите на държавите в името на тяхното добросъседство, приятелство и сътрудничество. Неведнъж съм писал тук, и съм говорил навън за нарушената комуникация между първите мъже на България и Македония през изминалите 10-12 години. Причините са известни, вина имат и двете страни, може би повече нашата. Нарушавайки личната си самозабрана да говоря и пиша за Росен Плевнелиев, само ще отбележа, че за пет години той не намери време и желание да отскочи до Македония и там, на място да се види с колегата си Георге Иванов. По едно време- това беше през април миналата година, месеци преди края на мандата му, посланикът ни в Скопие Иван Петков ми беше казал, че вече има договореност Плевнелиев и Иванов да се видят на 6 май на военните български гробища в Ново село. Да, ама Иванов тогава предприе някои дълбоко погрешни политически ходове, които рязко изостриха кризата в Македония и създадоха обстановка, в която една среща с него би била крайно непродуктивна.
Вярно, доколкото знам, двамата са се виждали и срещали извън Македония и България. На местните избори през 2013 година, когато ги отразявах за БНТ, направих кратко интервю с Георге Иванов. И когато го попитах кога ще се видят с Плевнелиев, за да подбутнат политиците към подписването на Договор между двете страни, той отговори: Ама ние си се виждаме, тук- там, където можем...
Сега, след подписването на Договора от 1 август между Борисов и Заев в Скопие, се изтъква значението на Спогодбата от 22 февруари 1999 година, подписана от Иван Костов и Любчо Георгиевски. Важният документ бе продукт освен на политическа необходимост и целесъобразност за развитието на двустранните ни връзки, но беше и резултат на личното, дори бих казал, семейното приятелство между двамата премиери. Съвместна вечеря в Рим около 24 май, приятелска помощ от страна на Елена Костова за учредяването на фондацията, която съпругата на Любчо- Снежана Георгиевска, създаде в Македония, тясна и непрекъсната пряка комуникация между Костов и Георгиевски. Е, не са пили кафе на публично място в Скопие, но нещата в българо- македонските отношения вървяха, може би не с това темпо, с което бихме искали, но пък и Македония влизаше от криза в криза, та нямаше много време и ресурси за добросъседство - бежанци, граждански конфликт с албанците, и така нататък.
Ако нещо ме радва напоследък, това е видимата комуникация между Борисов и Заев, започнала още по времето, когато той като лидер на Социалдемократическия съюз на Македония, беше в опозиция. И сега, особено след подписването на Договора, такава “пряка линия” между двамата съществува. И тя действа дори не винаги само по политически въпроси. Проверил съм го, както се казва, пряката линия е “продухана”, а кое ми дава основание да го твърдя, може би някога ще го направя. Сега не искам да поставям в неудобно положение мои близки хора...
За президентските посещения в Македония вече разказах веднъж. Но едно от тях ми се е запечатало дълбоко поради тъжния и трагичен повод, който го предизвика. Става дума за онези 15 българи, които загинаха във водите на Охридското езеро на 5 септември 2009 година, събота. Работейки в Скопие дълги години, видях атентата срещу Глигоров, блокадата на Гърция, ембаргото срещу Сърбия, хилядите бежанци от Косово през 99-а, куршуми ми свиреха край ушите през 2001-а, и какво ли още не, но това, което ме разтърси и още ме държи, е гневът срещу македонските власти заради техния опит да скрият отговорността си за трагедията. Тогава, още вечерта на 5 септември Георги Първанов дойде в Охрид. Посрещна го Георге Иванов, който беше избран само преди два- три месеца. През цялото време Иванов беше с Първанов, лицето му беше бяло като платно и видимо беше сериозно уплашен. Шега ли е, за първи път откакто съществува корабоплаване (с цялата условност на понятието) в Охридското езеро, водите взимаха такива жертви. Но тогава и българската държава си изми ръцете, все в името на добрите отношения с братята оттатък границата.
Но човек и дори добре да президентства, идва време да се срещне с македонския си колега. Адресирам това към нашия държавен глава Румен Радев, който, впрочем, вече имаше среща в София с Георге Иванов още преди да е положил президентската клетва. Стана дума за някакви винаги отворени врати или нещо подобно, но се надявам Радев да не следва примера на Плевнелиев и все пак да посети Македония. Дори съм готов да му предложа и примерен план за едно такова посещение. Датата е 6 май 2018 година, мястото- военните гробища в Ново село. Ден на храбростта, когато там се събират много хора от двете страни на границата, пък и на Радев му отива да бъде там- нали е военен. Но преди това- първа среща в Петрич. В Програмата- посещение, където дядото на Иванов Георги е погребан, той няма да откаже това, защото лично пред мене е казвал, че иска да го направи. В организацията на петричката част на една такава визита може да помогне кметът на града Митко Бръчков, младо оправно момче, и неговото семейство е свързано с Македония, както много други в Петрич. Оттам- Ново село, а след това- в родния град на Иванов- Валандово, “Градът на калинките”, както го наричат, или на наровете, за да стане по-ясно. Сладко от смокини, сок от нарове, турско кафе на открито, разходка из града, какво лошо, нали? Хайде стига са ходили в Скопие да гледат паметници, или в Охрид да обядват пъстърва, нека отидат при хората. Ако е за риба, и в Дойран може да хапнат шаран. Ей го, къде е…