Трогателно е единомислието между някои среди във Вашингтон и Москва по въпроса
За първи път признание, че върху България се оказва натиск, дойде от САЩ
Македонският въпрос винаги е бил в основата на проблемите в Централните Балкани. През последните две години неговото главно измерение е евроинтеграцията на Скопие. У нас с рядък обществен консенсус бе изработена официална позиция, според която Северна Македония трябва да скъса с тоталитарните практики и едва след това да започне преговори за присъединяване към ЕС, защото в противен случай споровете ще бъдат пренесени в него.
Някои концептуални грешки в тази позиция, като например разбирането, че общата ни история със Северна Македония е до 1944 г., съчетани с безспорната загуба на стратегическа инициатива, доведоха до ситуацията поне формално да не бъдем разбирани от по-голямата част от европейските ни партньори. Те все по-често ни заявяват, че Скопие сега трябва да стартира преговорния процес. Този повишен интерес от някои се тълкува като натиск. Въпреки че до скоро тази дума официално не бе използвана, вероятно във възприятията на неподготвените да дадат подходящите отговори, чуждият интерес изглежда именно по този начин.
За първи път обаче признание, че върху България се оказва натиск, дойде от САЩ. Експертът по проблемите на Балканите Даниел Сървър заяви пред скопската информационна агенция МИА, че администрацията на американския президент Байдън „ще окаже голям натиск върху България“, във връзка с българските „абсурдни искания към Македония“, свързани с езика и историята. Ако тези думи наистина са изречени, те пораждат няколко групи тревожни въпроси и изводи.
Първата група са свързани с мащабната клеветническа кампания срещу България, провеждана чрез активизиране на скопската дипломация. Въпреки че никога никой в София не е отричал правото на съвременна идентичност на гражданите на Северна Македония и съответно по същия начин да наричат и официалния си език, именно това бе същността на антибългарските твърдения. Тази лъжа бе повторена 100 пъти и започна да звучи като истина, а нашето бездействие помага да се затвърждава образът ни като на някаква ретроградна държава, която не е адекватна към съвременните световни процеси.
Втората група въпроси произтичат от приписваното на Д. Сървър твърдение за наличието на американски натиск върху България. САЩ не само, че не са член на ЕС, но предишната американска администрация работеше в подкрепа на Брекзит и като цяло за фрагментирането на съюза, т.е. за неговото отслабване. Всеки може да си отговори дали с пренасянето на българо-северномакедонския спор в ЕС той ще стане по-силен или по-слаб!
Самият факт, че САЩ и България са съюзници, не допуска прилагането на натиск. При такъв тип партньорство се предполага равнопоставеност и споделянето на общи ценности. Затова американската страна поне би трябвало да изслуша българските аргументи за наличието на тоталитарна система в Скопие, достигаща до едноумие, използване на език на омразата с присъщата му ксенофобия и етноцид, свързан със системно нарушаване на човешките права на тези северномакедонски граждани, които са съхранили българското си самосъзнание и продължават да наричат майчиния си език български. САЩ много добре знаят, че в Северна Македония изобилстват такива сили, защото точно те през 1999 г. запалиха американското посолство в Скопие. Те са троянския кон и когато идеологическите им вдъхновители - създателите на македонизма в Москва и Белград решат - чрез тях ще могат да направят нова провокация.
Третата група въпроси са свързани с дейността на македонското освободително движение след 1944 г., което е развивало най-активна дейност именно в Америка. Става въпрос за изключително влиятелните в близкото минало Македонски патриотични организации в САЩ, Канада, Австралия, Аржентина, Бразилия, Белгия и Нова Зеландия, идейно ръководени от Иван Михайлов - последния член на ЦК на автентичната ВМРО. Те са връчвали редица меморандуми в ООН или на различни правителства, като винаги е отстоявана българската принадлежност на по-голямата част от македонското население и е оспорвано съществуването на македонска нация и език. В тази насока са правени срещи с генералния секретар на ООН, американската администрация или канадския премиер, с губернатори и конгресмени, а видни учени, политици и общественици са били говорители на конгресите на МПО. През 1964 г. на 43-тия конгрес в Детройт дори присъства американският президент Линдън Джонсън. Сред най-големите успехи на МПО са създаването на подкомисия на ООН, която през 1947-48 г. посещава Македония и изработва доклад, в който се говори за българи, а също Резолюцията на Федералния съюз на европейските национални малцинства от 1954 г., в която се констатира „липсата на национални, религиозни, културни и политически права за българите… в Македония под… югославска власт“. В същия документ се говори и за „страданията, наложени от югославските власти“ и се призовава „да се осигурят на тези националности техните права в собствената им родина“. Тази резолюция е изпратена в ООН, някогашния Европейски съвет в Страсбург, а също така до всички европейски правителства. За съжаление от тогава до днес положението по същество не се е променило.
Членовете на това ново македонско освободително движение и техните наследници, всички произхождащи от Македония, са страна в конфликта, разигравал се на територията на днешната Северна Македония. Ако не те, то поне идеите им трябва да влязат в процеса на помирение. За необходимостта от постигане на помирение в северномакедонското общество пръв заговори македонският премиер Любчо Георгиевски, който непосредствено след отделянето от Югославия публикува поредица от статии под общото заглавия „Кой с кого ще се помирява“. В тях например заявява: „нима не е срам за македонската история, че големите наши възрожденци братята Миладинови навсякъде са се декларирали като българи и говорят за майчиния си език като български, а ние сме ги приели за наши възрожденци“?
Българският изследовател Георги Станков съвсем правилно констатира, че в Резолюцията на Европейския парламент от 25 март 2021 г. относно докладите на Комисията за Северна Македония за 2019 – 2020 г., изрично се посочва необходимостта държавата и обществото да стигнат до историческо помирение между етническите и националните групи в РСМ, при това акцентът е върху гражданите с българска идентичност.
Въпреки че у нас не се обръща внимание на този факт, редно е да попитаме къде е комисията за помирение между властта в Скопие и все още преследваната от нея група на лицата с българска идентичност? А също така редно ли е при липсата на такова помирение да се твърди, че Северна Македония е готова за започването на преговори за присъединяване към ЕС?
Не знам дали американският президент Джо Байдън е наясно, че представител на неговия екип говори за притискане на съюзник. Но ако подобно твърдение се окаже истина, то е очевидно, че разбирането за споделени общи ценности се превръща в клише, зад което липсва солидарност и отношенията не са равнопоставени. А най-фрапиращо е трогателното единомислие между някои среди във Вашингтон и Москва по въпроса!