През далечната 1095 г. на събора на католическата църква в Клермон папа Урбан II обявява началото на Първия кръстоносен поход
Кръстоносните походи разширяват идейните хоризонти на средновековните ни предци и техните съвременници в Западна Европа и Близкия Изток
Кръстоносното движение, тази уникална за своето време религиозно-политическа и преди всичко военна инвазия, продължава няколко века и оставя трайни следи в европейската и световната история, Един от поводите за неговото начало са призивите на византийския император Алексий I Комнин за помощ срещу селджуките и печенезите – тема на която вече сме спирали в нашата поредица. Кръстоносните походи засягат директно нашите земи под византийска власт. Повече за тях любознателните ни читатели могат да научат от книгата на проф. Красимира Гагова „Кръстоносните походи и средновековна България“ (2021 г. ).
В края на XI и средата на XII в. през българските земи преминават Първият и Вторият кръстоносни походи. При това невиждано до този момент придвижване на военни сили от Западна Европа към Близкия Изток е използван „Диагоналният“ или „Военният път“ („Виа диагоналис“ и „Виа милитарис“), наследство от Древния Рим. Следвайки неговото трасе, кръстоносците преминават през нашите земи от Белград (днешната сръбска столица, през Средновековието с българско население), Ниш, Сердика/Средец (София), Филипопол (Пловдив) и Одрин към Константинопол и Босфора, за да се прехвърлят в Мала Азия и продължат към Сирия и Палестина. В продължение около хиляда километра западните рицари се придвижват в земи, населени с българи. Друга част от кръстоносните войски, идвайки през Адриатическо море от Италия, използват „Виа Егнатия“ – трансбалканският път от Драч/Дуръс към Солун и Константинопол – земи, в които също в онази епоха преобладава българското население.
Заедно с отлично въоръжените западни рицари в похода за освобождение на Йерусалим и „Божия гроб“ се движат и тълпи от бедняци, просяци и въобще „нищи люде“, които се надяват да награбят плячка по пътя и да станат богати хора в „приказно богатия“ Изток. През 1096 г. по време на Първия кръстоносен поход (1095–1099) водачи на тази „сбирщина“ са обеднелия рицар Готие Санз–Авоар (известен и като Валтер Голтака) и монахът Пиер Отшелника (Петър Пустинника), един от най-ревностните проповедници на кръстоносната идея. При Белград, Ниш и Сердика се стига до сериозни конфликти между тях и византийските отряди, на чиято страна са и местните българи. В различни по мащаби и характер сблъсъци с българите кръстоносците дават жертви, особено в гористата местност между Ниш и Сердика, наричана „Великата Българска гора“ („Магна силва Булгарика“), за която вече разказахме в „Труд“ от 30 август 2019 г.
След „тълпите от бедняци“ на Пиер Отшелника и Готие Голтака през нашите земи преминават добре организираните и боеспособни войски на западните благородници. Рицарите от Лотарингия и Северна Франция са предвождани от Годфроа (Готфрид) дьо Буйон, брат му Бодуен, Стефан дьо Блуа, Юг дьо Вермандуа (брат на френския крал Филип) и Роберт, херцог на Нормандия и син на прочутия английски крал Уилям Завоевателя. Начело на провансалските рицари е граф Раймон (Раймунд) Тулузки, известен и като „граф дьо Сен-Жил“. В случая отношенията с византийската власт и местното българско население са по-малко враждебни, въпреки че не липсват и кървави сблъсъци. Италианските нормани са водени от Боемунд Тарентски, син на Робер Гискар, създателят на кралството, наричано по-късно „…на двете Сицилии…“ в Южна Италия, и от неговия племенник Танкред. Именнно от тях българите търпят най-големи щети. Така или иначе, след т.нар. Великата схизма, както наричаме църковния разкол между папския Рим и Константинопол през 1054 г., католиците се държат все по-враждебно към местното население, вкл. към българите. Православните често са характеризирано като общност от „схизматици“ и „еретици”. Нашите предци обаче не им остават длъжни, като отговарят с оръжие на насилията на кръстоносците, нападат техния ариергард и отклонили се техни отряди и т.н.
През 1110 г. Цариград е посетен от норвежкия крал Сигурд Кръстоносеца (1103-1130), когото император Алексий I Комнин приема много сърдечно. В чест на високия са устроени бляскави приеми и дори спортни игри на Хиподрома. Сигурд подарява на императора своите кораби, вкл. кралският "дракар", украсен с огромен позлатен дракон (плячкосан заедно със стотици византийски реликви от кръстоносците през 1204 г.), и потегля към родината си по суша през "Болгарланд" (България), "Унгарланд" (Унгария) и т.н. Мнозина от неговите войници получават разрешение да останат на византийска служба. Въобще император Алексий I Комнин оставя траен спомен в скандинавските саги, а името му "Кирялакс Кейсар" ("кир/господин Алексий Цезар") се превръща в синоним на византийски император – със същото название са наричани синът и внукът на Алексий I, съответно Йоан II Комнин (1118-1143) и Мануил I Комнин (1143-1180).
При преминаването през 1147 г. на рицарите от Втория кръстоносен поход (1147–1149) се повторят сблъсъците между българското население и войските на германския крал Конрад ІІІ (1138–1152) и френския крал Луи VІІ (1137–1180). По пътя си германците плячкосват всичко, което попада пред очите им… Сблъсъци с местните българи и схватки с византийски отряди, вкл. с наемници кумани и печенези, има по целия път през България, особено в Тракия. Германският император се отнася с пренебрежение към византийските протести, като дори заплашва Мануил с обсада на Константинопол! При пребиваването си във Филипопол/Пловдив обаче западният владетел попада под силното влияние на византийския ерудит Михаил Италик, тогава митрополит на този български град, което смекчава терора над местното население.
Французите, преминали няколко месеца след армията на император Конрад, донякъде са по-толерантни към местното население и в по-добри отношения с византийската власт. За съжаление недоверието, създадено от действията на германците, се пренася и върху тях. Затова в Пловдив българите продават продукти на френските рицари, като от крепостната стена спускат стоката с въжета в кошници, но не допускат кръстоносците да влизат в града. Недостигът на храна води и до френско-германски сблъсъци в борбата за изхранване на хора и животни.
Преминаването на Първия и Втория кръстоносни походи през българските земи дава възможност на българите да опознаят отчасти западните хора. Кръстоносците, както личи от техните хроникьори, се интересуват преди всичко от възможността да се снабдят с храна и гледат на местните българи като на хора, които са длъжни да им доставят всичко необходимо, при това на ниска цена... Малко се знае, че кръстоносната идея в нейния „плебейски прочит“ привлича и българи, повярвали в идеята за освобождението на „Божия Гроб“. Хронистът Албер Аквенски споменава за един българин от района между Ниш и София, който се включва към хората на Пиер Пустинника и е посредник при преговорите с византийския управител Никита. Едва ли този български „поклонник“ е бил единственият, но очевидно става дума за изолирани случаи.
През 1190-1191 г. през нашите земи се придвижват и пребивават в продължение на месеци войските на германския император Фридрих I Барбароса в хода на Третия кръстоносен поход. Средновековното българско царство, възстановено от Теодор-Петър и Асен през 1186 г., повежда диалог с кръстоносците, за които ще разкажем друг път в нашата поредица. Още по-активни са контактите с рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, довели до знаменитата победа на цар Калоян при Одрин на 14 април 1205 г. Така или иначе, разделението между християнския Изток и Запад, особено грабежите и насилията на кръстоносците, правят кръстоносната идея повече от съмнителна и крайно непопулярна за нашите предци. Въпреки това активните контакти между „западните“ и „източните“ християни имат и своите положителни последици, водят засилване на стопанските връзки и взаимни влияния в културата.