Ангела Меркел отговори сдържано на плановете на Еманюел Макрон, но така или иначе влакът тръгва
На държавите членки да се даде правото на избор дали да приемат бежанци или да участват финансово в издръжката им
Не се подвеждайте по заглавието. Европейският съюз не се разпада, не „свършва“, не изчезва или нещо подобно. Просто навлиза в следващия си етап на трансформация, която да му позволи да запази водеща роля в глобалните процеси в следващите години. И понеже обстоятелствата на световната сцена напоследък обръщат посоката с френетична скорост, на ЕС му се налага бързичко да се ориентира в нещата и да си направи сметката. Като единен блок, със или без британците като номинална част от него. Последното съвсем сериозно и с цялата доза досада, натрупала се след две години наблюдение на процеса, от референдума през юни 2016 г. насам. На всекиго вече е ясно, че колкото и да продължи сагата Брекзит, каквито и да бъдат евентуалните последствия от излизането на Великобритания от ЕС – бъдещите търговски и други отношения с държавите членки, статут на границата в Северна Ирландия и т. н. - в крайна сметка единственото нещо, от което няма да са част британците накрая, ще е опашката пред гишето „За европейски граждани“ по летищата.
И така Лондон продължава да преговаря сам със себе си за това какви условия да поиска от Брюксел на излизане, а на еврократите им писна да не ги питат те какво мислят като преговаряща страна. И понеже „шоуто трябва да продължи“, а графикът да се спазва, в процес на предварително обсъждане в европейските институции, националните парламенти и публичното пространство в държавите членки, през последните седмици влезе новата бюджетна рамка на ЕС за периода 2021-27 г. И битките за европейските средства тепърва ще се ожесточават на всяко ниво, за всяко перо в предвидените 1,13 трилиона евро за следващата седемгодишна финансова рамка. Мнозина сред държавите членки вече са запретнали ръкави за дългата „канадска борба“ с Брюксел, която предстои до окончателното одобряване на следващия бюджет на ЕС и съответно разпределението му. Успоредно на това обаче, двата основни (някой би казал и единствени) двигателя на съюза, Франция и Германия, започнаха отново синхронизирано да натискат педала на газта след години на буксуване. Влакът тръгва отново!
Е, отне му малко време да се задвижи, де. Първо Еманюел Макрон трябваше да се укрепи като президент на Франция след избирането му през май миналата година. Засега все още с посредствен резултат. Предложените и въведени от него социални и структурни реформи бяха посрещнати с многохилядни протести на профсъюзите по улиците на големите градове и напрежението от април насам макар и да се кротна, все още не е съвсем стихнало – просто вече е лято, а французите много държат на гарантираната им от държавата отпуска. След това, на есен – с песен! Новосформираната около президента партия „Напред!“ му гарантира управляващо мнозинство в законодателното събрание на страната, но представителите й на централно и местно ниво, вече издишат тук-там и „Макрон-мания“-та заглъхна отдавна. За сметка на това европейският ентусиазъм във Франция все още държи над средното ниво - явно Силата е на негова страна.
Паралелно на „тегобите Макронови“ Ангела Меркел се пребори за четвърти мандат като канцлер на Германия и успя да състави правителство в широка коалиция със социалдемократите след месеци на агонизиращи преговори. Еманюел Макрон й пусна една бананова кора точно в навечерието на изборите в Германия през септември с голямата си реч в Сорбоната, в която изложи грандиозната си визия за следващия ЕС. Подчертавам „бананова кора“, защото десет месеца (седем от които преминали в коалиционни преговори), три междудържавнически срещи и още толкова заседания на Европейския съвет й трябваха на Ангела Меркел да запази равновесие между собствените си политически съюзници, съперници и грандиозните планове на Макрон за приноса на германската икономика към общите европейски финанси.
Но с всичко случващо се в международен план последните няколко седмици и особено рязкото нарушаване на баланса в евро-атлантическите отношения (с други думи „факторът Тръмп“) – колкото с излизането на САЩ от ядреното споразумение с Иран, толкова и с налагането на 25 % мито върху вноса на стомана и алуминий от ЕС – Меркел отново нахлупи капата на машиниста. Най-малкото, последното ако се проточи, може да засегне особено тежко Германия, за която американския пазар е стратегическа експортна цел. Не че и в Китай не карат „Мерцедес“, БМВ или „Ауди“, но отношенията са други. Пък и американците си сменят по-редовно колите от суета.
И в началото на тази седмица най-накрая дойде отговорът на Меркел на визията на Еманюел Макрон, в интервю за германския консервативен всекидневник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Сдържан отговор, но с ясно послание в него – нямаме избор, ще вървим напред. Но ще го даваме по-кротко и по-малко амбициозно.
В смисъла на: Берлин е съгласен с идеята на Париж за създаването на Европейски валутен фонд по модела на МВФ с капитал от 500 млрд. евро и успоредно на него на общ инвестиционен бюджет, един вид втори „запасен колан“, с които да се гарантират дългосрочни и краткосрочни кредити за държави членки на Еврозоната, изпаднали във финансови затруднения. Но ако Еманюел Макрон си представяше вторият фонд с капитал от 200 млрд. евро, според Ангела Меркел 10 млрд. ще са напълно достатъчни на първо време. А за банковия гаранционен фонд, мечта на френския президент, нито дума. Но пък така и така Меркел и Макрон ще се виждат в края на седмицата на срещата на Г-7 в Канада – ще си кажат всичко отново. Тъкмо да поизгладят и някои други въпроси преди заседанието на Европейския съвет в Брюксел в края на месеца. Като как ще се наместят „номер 3“ и „номер 4“ по икономическа сила в Еврозоната, съответно Италия и Испания във всички тези схеми, с новите им управници и популистките им икономически и финансови планове, например.
Инак Франция и Германия са на една позиция по въпроса за необходимостта от увеличаване на публичните инвестиции в технологиите и иновациите, и нуждата от затвърждаване на общата европейска солидарност по въпросите на миграцията. В интервюто Ангела Меркел предупреждава, че политиките на ЕС по въпросите на предоставянето на убежище и като цяло, защитата на външните граници на съюза, трябва да бъдат затегнати. Съюзът трябва да разполага със собствена гранична полиция и пан-Европейска служба за бежанците, която да оценява кандидатите за убежище. Според нея на държавите членки също така трябва да се даде правото на избор дали да приемат бежанци и търсещи убежище от „фронтовата линия“ на страните от ЕС, които ги посрещат, или да участват финансово в издръжката им. Което е както възможно най-големият реверанс към Полша, Унгария и другите противници на квотите за разпределение на мигранти, така и ясно напомняне, че ЕС може да продължи успешно само с общите усилия и желание на всички да участват равнопоставено в проекта.
В този контекст за първи път германският канцлер гласно се присъединява към идеята на Еманюел Макрон за създаването на общи европейски отбранителни сили, защото според нея задълбочаване на военното сътрудничеството може да помогне за „намаляване на комплексността и припокриването на съществуващите системи“. И може също така да бъде разширено към Великобритания, след като страната напусне ЕС. Канцлерът на Германия подчертава също така, че тези бъдещи европейски отбранителни сили трябва да имат „обща стратегическа военна култура“. Съзнавате защо настоях да натъртя на този израз, след като и канцлерът на Ангела Меркел му е обърнала внимание като необходимо условие, за да е успешно начинанието.