Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма
Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него
Иван Вазов, между нас казано, господин Памукчиев, умря от преяждане
Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. “168 часа” през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник “Труд” публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.
(Жената на Буров дойде при нас откъм кухнята и ни донесе сладко от дюли - в малки, стъклени чинийки и по чаша вода. Буров изпи първо водата, после започна да яде сладкото.)
- Защо отпивате от водата преди сладкото, господин Буров?
- Защото преди сладко винаги се пие вода. Това усилва двойно повече удоволствието от него. Аз обичам, когато ям или пия, да изпитвам максимум удоволствие. Виното трябва да е червено, да искри в чашата. Чашата трябва да е от кристал и да звънти. Виното трябва да е студено, да щипе... Сладкото от дюли е царят на всички сладка. Обичам го от дете. В Лясковец някога майка ми вареше по десет вида сладка. И ги даваше с мярка - по лъжичка на три дни.
- Не всеки ден?
- Не. На три дни по една лъжичка. А ние, децата, умирахме за сладко. Сладко се даваше само при голям успех, при голяма работа. Майка ми - като добра българка, бе добра педагожка. Тя искаше да работим свръх сили и плащаше оскъдно.
Българинът, като му дадеш много пари или много ядене, се забравя.
На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят.
Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него.
Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.
Ето защо нас, децата, баща ми и майка ми ни възпитаваха така, както се възпитават синовете на лордовете в Итън колеж, в Англия. “Бъдете умерени. Имайте парите само като средство да печелите с тях пари. Но не и да ви бъдат те цел в живота. Както земята е средство за прехрана на селянина, така и парата в банката трябва да е за вас като тази земя. Не яжте много. Не пийте нищо. Или пийте съвсем малко червено вино. По чашка на ден. Не повече. Бъдете умерени във всичко. По-малко говорете, повече слушайте.”
Това бе нашето възпитание. И ние с брат ми, със сестрите ми ядяхме по малко.
Иван Вазов, между нас казано, господин Памукчиев, умря от преяждане. Той се хранеше на обяд в “Юнион клуб”. Даваха му храната с петдесет процента намаление, по изключение, а после си дояждаше в къщи. Той бе пестелив човек, но много ядеше, много. И това го погуби. Ако имаше жена като мене, тя щеше да го възпира. Ето, моята жена има сега десет буркана със сладко от дюли, а ми праща двайсет грама. Не повече. Защото е умна жена и знае човешката лакомия. Тя няма край. Лакомията е бич божи за човека.
Няма да съм жив, господин Памукчиев, да ви видя аз вас, другарчетата, как хубавичко ще се охраните, какви хубавички коремчета ще отвъртите, как ще лапате на приемите, няма да го видя.
Но то ще стане. Помнете ми думата. Вие, хубавите млади момчета сега, ще пуснете гуши, ще овесите кореми, ще станете свине. Защото лакомията и властта правят хората свине.
Ето, това го запишете и го подчертайте. Човек не става свиня само тогава, когато си слага юздата сам. Трябва да става от софрата тогава, когато му е най-сладко ястието.
Българинът не си знае мярката. Ако ебе, ебе до припадък. Ако пие, пие до напиване (но на чужда софра). Ако яде, облизва чинията си.
Само българи съм виждал в Женева, в Обществото на народите да си облизват чиниите.
Помня на един прием бяхме поканени от румънеца Титулеску. Послучай някакъв техен национален празник (Мамата им влашка, бяха много по банкетите и по мурафетите. За щяло и не щяло свикваха пресконференции и даваха банкети). Та там видях Титулеску само да докосва чинията. Яде му се, но не яде. Пие му се, но не пие. Продава чалъми. Аз не можех да го понасям и му казах на френски:
- Домну ле, Титулеску, защо така? Гладен сте, а не ядете. Пие Ви се, а не пиете. Пуши Ви се, а не пушите, по жени не ходите (той беше евнух, скопец). Кога ще живеете?
А той ми отговори само с тези думи:
- Аз ще живея в поколенията, в бъдещето на народа си.
Гледай го ти, влахът му с влах! Изтръпнах. Едва не изпуснах чинията си. Той стана важно и отиде при Боне, при френските си гости. На мене ми обърна гръб. Смяташе се велик политик. Прав или крив, този човек бе възпитан да стане велик.
- Стана ли?
- Разбира се, не... Велик се става с велики дела, със световни събития.
- Добре, кой според Вас е велик?
- Велики хора за мене са тези, които са обърнали или объркали света, като вашия Ленин, като Дантон, Робеспиер, като Марат, като Александър Велики. Аз може да презирам Ленин, но това не му пречи да е велик. И ако сега съм под домашен арест тук, дължа го на неговия гений, а не на вашата народна милиция (смее се). Това са парадоксите на историята. Де го чукаш, де се пука. Ленин чукнал в Санкт Петербург, а ехото отекнало в България на 9 септември. А сега иди, че я разбери...
Но това са световни катаклизми, които само световни умове могат да ги разберат. И да изпитат ласките или ударите им.
Вие, комунистите, господин Памукчиев, правихте заговори от 9 юни досега, но не падна властта.
Правихте атентати - не падна властта.
Писахте списания и вестници - не падна властта.
Пръскахте позиви. Убихте генерал Луков, полковник Пантев - не падна властта... Не дойдохте на власт. Но като се показа онзи, с големия калпак - Толбухин - и властта падна и вие дойдохте на власт.
- Значи, трябваше да чакаме, така ли?
- В живота нищо не се чака. В живота вакуум няма. Всеки се бори. Всеки се стреми към нещо. И вие не чакахте, но трябваше да се роди онзи с мустака и с калпака, че да дочакате властта. Без Русия вие сте нула. Ще ви пометат за два часа.
- Кой?
- Офицерите. Те са тридесет хиляди, вие сте три хиляди.
- С нас е народът.
- Глупости. Народът е с всеки, който държи калъча.
- Ето, тази заблуда Ви докара дотук, господин Буров.
- Охо-о. Искате да поучавате мен, Буров, Вие младокът. Не така, не така, господин Памукчиев. Не разсъждавате както подобава на човек на 23 - 24 години. Вие забравяте, че на Вашата възраст Наполеон е бил вече генерал и е превзел Тулон от англичаните. Не е позволено на човек като Вас да разсъждава като дете. Вие ли познавате народа или аз? Народът е стадо. Той слуша само гласа на пастира, който държи сопата и който храни кучетата. Това е народът.
Ако на 7 септември Цанков бе взел властта, сега вие щяхте да лежите в земята или в гората.
- А защо не я взе?
- Защото видя онзи с мустака и онзи с калпака на брега на Дунава, на два разкрача от Силистра и Видин. Затова Русия ни смрази. Русия ни парализира. Сталин ни респектира. Това е истината. Има една змия, която се нарича анаконда, друга - боа, друга - питон. Тези три вида змии парализират жертвите си само с погледа си. С вида си. Русия така ни парализира и ние замряхме. Ето, това е истината.
Следва в понеделник
Буров пише на любимата от фронта
Малко известен факт е, че Атанас Буров е и участник в Балканската война. При избухването є той ускорено завършва Школата за запасни офицери и става единственият действащ депутат, записал се за доброволец.
Буров взима участие в боевете при Чаталджа, като след войната е отличен с орден “За храброст” заради поведена атака “на нож”, при която едва не намира смъртта си. След демобилизацията се завръща в политиката. В разгара на войната Буров пише до любимата му Смарайда Салабашева. Двамата се запознават на прием в двореца през 1912 г. по случай 18-ия рожден ден на престолонаследника княз Борис Търновски. Тогава Майда, както са я наричали близките є, е едва на 17 години, а възрастовата разлика между нея и бъдещия є съпруг е цели 20 г. На следващата година се женят. Ето пълния текст на писмото.
Мила моя,
Аз съм вече в полка си от 3 - 4 дена. Де се намираме - забранено е да пишем, достатъчно е да ти кажа, че наближаваме Цариград и че турците отстъпват пред нас по цялата линия.
Да ти кажа, че съм щастлив - ще те излъжа: не мога да бъда щастлив далеч от теб. Но те моля да вярваш, възлюбена моя, че ако не беше това обстоятелство, аз можех искрено да кажа, че съм щастлив. Аз съзнавам, че изпълнявам съвестно дълга си, а това е много важно за моето вътрешно настроение. Самото ми идване в полка подействува ободрително на офицери и войници. Чувствувам, че съм полезен. Най-сетне преживявам впечатления единствени и незабравими, участвувам и наблюдавам съвсем от близо това страшно героично нещо, а същевременно величествено, което е войната. В подробности нямам възможност сега да влизам, но ще имам материал да ти разправям с часове.
Сега е чуден слънчев ден. Днес сме на почивка след няколко денонощни походи и престояване на позиции. Войниците правят полски упражнения.
Пред нас се разстила необозримо поле. Нощес за първи път спах непробудно 10 часа, под палатка, завит с твоето одеяло и облечен в кожухчето, което знаеш. Сега съм отпочинал, бодър и здрав и мисля за теб, мила моя, с всичката нежност, която заслужаваш и на която душата ми е способна.
Бъди весела, не тъжи, вярвай в Бога и съдбата, която не би ни събрала, ако смяташе да ни раздели.
Тате (бел. ред. - бащата на Смарайда полковник Стефан Салабашев) не съм виждал, но научих, че е жив и здрав и че командува бригада.
Целувам на майка ръка и є пожелавам кураж. Поздрави децата и Стефка, а ти приеми сърцето и душата на любещия те Атанас.