Събитията на континента взеха да се развиват главоломно и да напомнят за „Арабската пролет“
Не й върви на Кристалина Георгиева. Не минаха и дни, откак оглави Международния валутен фонд, и избухна първото за мандата u народно въстание срещу... МВФ - в Еквадор
През последната година сякаш бяха окончателно попарени надеждите на ентусиастите на „левия завой“ в латиноамериканската политика от предишното десетилетие. Махалото полетя надясно. В Бразилия популярният работнически водач Луис Инасио Лула да Силва, който водеше убедително в анкетите за президентските избори, бе осъден за корупция в скалъпен процес и на власт дойде ултрадесният Жаир Болсонару. През януари САЩ започнаха поредния опит за преврат срещу Николас Мадуро във Венецуела, този път с назначен от тях президент - Хуан Гуайдо?. Изменилият на ментора си Рафаел Кореа нов еквадорски президент Ленин Морено преви гръб пред САЩ и МВФ, прие 4,2-милиарден доларов заем и план за остеритет, а преди това, през април т. г., подпечата десния си завой, като подло предаде болния, състарен Джулиан Асанж на британските власти, които, изглежда, оттогава са го подлагали и на изтезания.
В Еквадор планът на МВФ изискваше орязване на държавните разходи, разбира се, за сметка на по-бедните. С президентски указ на 1 октомври бе въведен пакет мерки, Paquetazo, включващ и уволнението на 23 хиляди служители от държавния сектор, двойно съкращаване на платените отпуски на останалите и отмяна на субсидията на горивата, въведена от Кореа, което щеше да доведе до поскъпване на траспортните разходи и фактически на всички цени на дребно.
Това предизвика социален взрив, започнал на 3 октомври с масови протести на профсъюзите от Единния работнически фронт и други синдикати, последвани на другия ден и от Конфедерацията на индианските народи на Еквадор и други автохтонни организации, от партията на Кореа - Алианс „ПАИС“, партията „Народно единство“, двете компартии и останалите леви сили. Някои от тях, довчера враждебни една на друга, се обединиха пред общия враг - Морено и МВФ.
Протестиращите буквално пометоха открилите огън полиция и армия - имаше осем убити, от които трима брутално хвърлени от полицаите от мост, към 1400 ранени и 1200 арестувани. Въстаниците завладяха сградата на парламента и фактически цялата столица Кито.
Уплашеният Ленин обяви преместването на правителството си в доминирания от десните Гуаякил, обвинявайки за всичко... Мадуро. Със съвместно заявление в подкрепа на беглеца излязоха десните лидери на Аржентина, Бразилия, Колумбия, Салвадор, Парагвай, Гватемала и Перу. Още на 14 октомври обаче Морено отмени указа си за анулиране на субсидиите. Социалният кипеж в Еквадор обаче изглежда, че тепърва започва да набира ход.
В разгара на хаоса в Еквадор, на 7 октомври избухнаха небивали от фашисткия преврат през 1973 г. масови безредици и в Чили - витрината на неолибералната икономика в стил МВФ в Латинска Америка - със съответстващото равнище на социално неравенство. Поводът бе поскъпването от 1 октомври на метрото в Сантяго, което се оказа прекалено много за студентите, но народното недоволство от поскъпването на живота се трупаше от много време и гневът светкавично обхвана и други големи градове - Консепсион, Валпараи&со и Сан Антонио. За първи път след диктатурата на Пиночет бе обявено извънредно положение - срещу протестиращите се изправи и армията.
Транспортът в Чили е най-скъпият на континента, и макар че метрото на Сантяго, ползвано от 2,5 млн. души дневно, е държавно, разходите за градски транспорт са 11% от средния доход на жител на столицата. Билетите поскъпват два пъти годишно и макар че сега увеличението беше само с 4%, търпението на гражданите бе изтъняло до скъсване.
Милионните протестни демонстрации бяха съпроводени от палежи и насилия. 19 загинаха, 2500 бяха ранени и няколко хиляди бяха арестувани от частите на специалната антитерористична полиция и армията. Президентът-милиардер Себастиан Пиниера уволни правителството и се съгласи на социални реформи. Протестите обаче не престават и се иска оставката му.
Миналият четвъртък в Боливия левият президент, индианецът аймара Ево Моралес убедително спечели четвъртия си мандат на първи тур с над 10 пункта разлика пред опонента си, въпреки протестите на десницата и призивите на Организацията на американските държави със седалище във Вашингтон и на ЕС за провеждане на втори тур.
В Аржентина десният президент Маурисио Макри, който обвърза икономиката на страната с МВФ срещу заем от 50 млрд. долара, бе детрониран от кандидата на левицата Алберто Фернандес, бивш министър-председател при президентите Нестор Киршнер и Кристина Фернандес де Киршнер, а самата тя пък бе избрана на вицепрезидент.
В същото време и в Уругвай кандидат-президентът на левицата Даниел Мартинес от коалиция „Широк фронт“ спечели с 11 пункта преднина на първи тур срещу консерватора Луис Лакайе Поу и отива на балотаж на 24 ноември.
Променя се обстановката и в Бразилия. В края на август, в разгара на катастрофалните пожари в Амазония, многохилядни протестни демонстрации в Сао Пауло и другаде поискаха оставката на министъра на околната среда. Бразилските посолства по света бяха блокирани от протестиращи, а младежи в страната се разбунтуваха срещу съкращенията на разходите за учебници.
Веднага след избирането си Алберто Фернандес от победния митинг в Буенос Айрес призова за освобождаването на Лула от затвора в Бразилия. Самата бразилска прокуратура, уплашена от растящото недоволство срещу Болсонару и от разкритията в медиите на нарушенията на магистратите при осъждането на бившия президент за корупция и пране на пари, в последно време едва ли не взе да моли Лула да приеме замяна на затворническия режим с домашен арест „за добро поведение“; той обаче отказва и настоява за пълното си оневиняване.
Както си спомняме и от разкритията около парламентарния преврат срещу Дилма Русев през 2016 г., левите лидери в Бразилия са едва ли не единствените политици в страната, които доказано не са корумпирани. Опонентите им отдясно са почти тотално затънали в разследвания за корупция и пране на пари. Но десницата с помощта на корпоративните медии и на Запада успява година след година да налага фалшивия дневен ред за „корупцията на левите“.
Но и в Бразилия в края на краищата хладилникът надделява над телевизора. Сменилият Дилма десен президент Мишел Темер за по-малко от две години удари дъното на популярността с опитите си за въвеждане на МВФ-остеритет и шокова приватизация. През първата половина на м. г. Лула уверено водеше в прогнозите за изборите през октомври. На 11 септември Болсонару, по случай 45-годишнината от преврата на Пиночет, го заплаши, че и да победи, армията нямало да му се подчини. Лула след това бе уличен в корупция, арестуван без основания, кандидатурата му вляво бе сменена с Фернандо Aдад - по-неизвестен политик, който също веднага стана жертва на обвинения в корупция, но събра 45% от гласовете.
Болсонару дойде на власт сред масова медийна манипулация и ескалиращо политическо насилие, инспирирано отдясно. Кампанията му бе организирана от Стив Банън, предизборния гуру на Тръмп, с помощта на бившия десен кандидат-президент, кубински имигрант-реакционер и американски сенатор Марко Рубио. Този колкото тънък, толкова и отровен политически капитал е на привършване и камбаната на Хемингуей вече бие за Болсонару.
По-малко е известно, че през лятото и ранната есен избухнаха и масови протести срещу десния режим в библейски бедния Хондурас, засега брутално потъпквани от полицията. Но нищо не се знае.
И разбира се, както прогнозирах през януари, превратът срещу Мадуро във Венецуела пропадна. Причините се крият в слабостта и вътрешното политическо разединенение на самите САЩ, слабостта и непопулярността на техните клиенти - венецуелските опозиционери, верността на венецуелската армия на боливарианската революция и в обстоятелството, че превратът предизвика широка международна поляризация по подобие на испанската гражданска война през 30-те години: Русия и Китай заеха решаваща позиция в подкрепа на Мадуро. ЕС - и с него и България - бяха подминати от развитието на събитията.
Рано е да се прогнозира, че новата лява вълна ще залее цяла Латинска Америка, но не е изключено тя да се разгърне пред очите ни. Кой само преди четири години можеше да предположи, че през октомври 2019 г. Асад ще владее безпрекословно почти цяла Сирия, включително повечето u кюрдски райони и нефтени кладенци, а САЩ ще се изтеглят безславно от почти цялата u територия?