За пръв път в историята на задграничните мисии на армията ни млада жена беше изпратена да командва такъв взвод на летище Кандахар. Тя имаше пряка отговорност за 60 от 110-те наши военнослужещи в контингента.
"Радвам се, че успяхме да зарадваме близките си, връщайки се тук, и че аз успях да върна хората си живи и здрави на техните родители, съпруги, съпрузи и деца", казва лейтенант Желязкова.
"Когато чуеш сирените и ракетата, нямаш момент, в който да си кажеш: „Благодаря ти, Боже, че съм жив!“ Единственото, което си мислиш, е къде са хората ми, живи ли са, здрави ли са и къде се намират. Когато разбереш, че всички са в укритията, това е моментът на най-голяма радост", споделя тя.
Казва, че не може да знае къде ще е в кадрови план след 10 години, но се надява да е все същата – на първо място човек и след това – командир.
Добавя, че голямото ѝ възхищение към професията и славното миналото на българската армия я е накарало да се свърже така силно емоционално с нея.
Казва, че армията е място, на което човек наистина намира братя по оръжие и се създават истински приятелства.
Лейтенантът признава, че нито родителите ѝ, нито близките ѝ били очаровани, че заминава за Афганистан. „Но аз съм достатъчно голям човек и решението го вземам аз“, казва Желязкова.
Запитана как би коментирала твърденията, че българите нямат работа в Афганистан, тя казва: „Първо, решението да се изпратят военнослужещи в Афганистан не е военно решение, това е решение на друго ниво. Ние отиваме да изпълним задачата си, ангажиментът, който българската държава е поела. Смятам, че го правим по добър начин, че българските военнослужещи изпълняват задачите си така, че заслужават уважение“.
Що се отнася до самия Афганистан, това е „държава с много, много изстрадали хора, които, когато видиш тяхното страдание, нищетата, в която живеят, всеки от нас разбира колко много имаме ние, връщайки се тук“.