Политиката на омразата изличава цветовете на плурализма и свежда реалността до черно и бяло - „добри сили-тъмни сили“
Пазарът не се вгражда в държавата и демократичното общество - той ги поглъща
Политиката на омразата е основното оръжие в арсенала на всеки екстремен радикализъм. Тя е сатанинското кредо на всеки политически фанатизъм. Шества из времето и пространството на различни политически епохи и обществени системи. Политиката на омразата е сярната киселина, която разяжда не просто свободното общество, а самата идея за свободата. Защото идеята за свободата е немислима без достойнството на личността, а политиката на омразата има една цел и една мишена – достойнството на другия, на разномислещия, на опонента. Да водиш политика, която иска да анихилира отсрещния, да гилотинира неговото достойнство, да чертаеш стратегии за „гражданска смърт“ на другостта - това е същността на политиката на омразата. Тя винаги е облечена в месиански одежди и развява високоморални претенции. Но в същността си е низост и нискочелие. Политиката на омразата изличава цветовете на плурализма и свежда реалността до черно и бяло - „добри сили-тъмни сили“, „правилни наши-неправилни врагове“ и прочие примитивизми. Колкото по-примитивно, толкова по-заразно за масовката, която с готовност грабва мачетето на омразата и се отдава на кървава баня, кога буквално, кога виртуално – в зависимост от епохата и географските ширини. От якобинския терор в революционна Франция през болшевишката и националсоциалистическата човеконенавист, та чак до дегизираните като „воини за социална справедливост“ днешни хунвейбини на либерал-прогресизма с тяхната „култура на изличаването“ (cancel culture), политическа бесовщина и политкоректна цензура. Тук не говорим за всевъзможните маргинални фанатизми и тяхната политика на омразата, а за тези, които пребивават в мейнстрийма.
В основата на днешната политика на омразата, превърната в част от мейнстрийма, е трансформацията на класическия либерализъм в неолиберализъм и последвалата токсична симбиоза с радикалния прогресизъм.
Да припомним, че класическият либерализъм и неолиберализмът конструират света по различен начин. Светът, видян през оптиката на класическия, laissez-faire, либерализъм, е свят на свободен пазарен капитализъм и минимална държава „нощен пазач“, в центъра на който на висок пиедестал е издигната индивидуалната свобода. Свят, чиито фундаменти са imperium (държавата) и dominium (собствеността), а auctoritas (църквата) е релокирана от публичната арена в частната сфера. Свят, в който ключовите думи, които описват държавната власт, са ненамеса и плурализъм. Пазарната икономика е зона, свободна от държавата. От своя страна, суверенната национална държава, основана на демократични принципи и управлявана от изборни институции, е гарант на икономическата и политическа свобода - правораздава, обезпечава сигурността, създава нормативната рамка, в която пазарът функционира свободно, без социално инженерство. Образно казано, свободната пазарна икономика е вградена в националната държава и плуралистичното общество.
В света на неолиберализма всичко е пазар. Dominium без imperium и без auctoritas. Пазарът не се вгражда в държавата и демократичното общество - той ги поглъща. Пазарната икономика се трансформира в пазарно общество. Държавата и нейната бюрокрация се преустройват изцяло на пазарен принцип. Управлението вече не е ценностно обусловен процес, при който по пътя на политическото представителство се реализират доминиращите в даден момент идеологически и политически възгледи, а е безстрастна технология. Възгледът на Хайек за пазара като каталаксия, тоест като спонтанен, самоорганизиращ се ред, постепенно отива в друга посока. Пазарът вече има две „ръце“ – „невидимата ръка“ на пазарните сили и „видимата ръка“ на властта, която налага пазара, включително с цената на социално инженерство. Неслучайно Мишел Фуко отбелязва, че ако класическият либерализъм на Адам Смит е имал за цел да освободи пространство за пазара в едно вече съществуващо политическо общество, то целта на неолиберализма е да трансформира самата политическа власт на пазарна основа. Неолиберализмът – по думите му - не е laissez-faire, а интервенция. Демокрацията не е необходимо условие за неолиберализма. Още Хайек подчертава в интервю за чилийския вестник El Mercurio през 1981 г.: „Предпочитам либерален диктатор пред демократично управление без либерализъм“. За да се случи всичко това, трябва да бъдат ерозирани ценностните „котви“, които са най-непропускливи за пазарните отношения: националната държава, религията, семейството и половата идентичност. Ако някога сме анализирали тези идеологически посоки теоретично, то днес това е видимо за всички, защото беше превърнато в практическа политика и универсална матрица. Но финансово-икономическата криза от 2008 г. разруши кредибилността на тази матрица. Поставени бяха отново с цялата им острота въпросите за злоупотребите на елита, за хазартните девиации на Уолстрийт, за бедността и разрастващото се социално неравенство. За да бъде сменена самата плоскост на обществените дебати, по времето на Барак Обама и Хилъри Клинтън от политическата периферия бяха изтеглени в мейнстрийма радикалният прогресизъм и най-вече неговата „политика на идентичностите” (identity politics). От САЩ това плъзна и в Европа.
„Политиката на идентичностите“ дефинира личността и нейния статус в обществото чрез абсолютизиране на расата и пола. В основата си е благородна – стреми се да преодолее изолацията и дискриминацията на различни малцинствени групи. Изведена обаче до крайност, тя свежда обществената политика до перманентна война на идентичности. Американската нация, например, вече не трябва да се гордее с “топилнята” (melting pot), позволила на разнородните имигрантски маси, идващи в търсене на щастие в Новия свят, да се превърнат в нация, сплотена около граждански ценности. Ако някога д-р Мартин Лутър Кинг се бореше за равноправие, без оглед на цвета на кожата, то днешните Black Lives Matter определят такава политика като „расизъм“ и „форма на фашизъм“, защото е „сляпа за цвета на кожата” (color-blind). Белите, според тях, по дефиниция са “потисници” и затова трябва да бъдат приковани на позорния стълб на историята, а срещу “белотата” (whiteness ), трябва да се води непримирима война. Радикалните феминистки от своя страна водят пунически войни срещу „мъжете-свине” и „патриархата“. Трансджендърите пък - срещу „потисничеството на половата бинарност“. Колкото идентичности, толкова войни в обществото. Фиксацията върху разнообразието в училища, в университети и в пресата – изтъква известният професор от Колумбийския университет Марк Лила - произведе поколение от либерали и прогресисти, които по съвършено нарцистичен начин са в неведение за живота извън от малцинствата, с които се идентифицират. С омраза търсят солидарност.
Родните либерал-прогресисти са локалната проекция на всичко това. Политиката на омразата е тяхната войнстваща религия. Но именно тази политика е сред факторите, които доведоха до анихилиране на политическия диалог и блокираха реформите. Затова трябва да е кристално ясно, че път напред ще има, само когато политиката на омразата отиде на бунището на историята, като своите предходни реинкарнации. Нищо повече и нищо по-малко.