Тръмп няма да спре помощта за Украйна, но вероятно значително ще я съкрати
Ние загърбихме мира като цел, не сме формулирали дори и позиция как да се стигне до преговори
Решението на президента Джо Байдън да разреши използването на оръжейни системи, доставени от САЩ, от Украйна за атаки на територията на Русия определено искаше да изпревари встъпването на Тръмп в длъжност. То няма за промени драматично ситуацията на фронта, но е нова стъпка в ескалацията на войната, смята Любомир Кючуков. Но доколкото динамиката на бойните действия определено не е в полза на Украйна, то би могло да засили нейните бъдещи преговорни позиции. Според Кючуков Тръмп няма да бъде про-руски президент. Той ще бъде про-американски и най-вече – про-Тръмп. И няма да спре помощта за Украйна. Но вероятно значително ще я съкрати, а доставките на оръжие все повече ще се осъществяват на търговска основа.
- Президентът на САЩ Джо Байдън разреши използването на оръжейни системи, доставени от САЩ, от Украйна за атаки на територията на Русия. Този ход идва малко повече от два месеца преди встъпването в длъжност на новоизбрания президент Доналд Тръмп на 20 януари. Първите атаки бяха извършени с ракети АТАСМС, които са с обсег на действие около 300 км. Какво цели Байдън с това, г-н Кючуков?
- Тръмп няма да бъде про-руски президент. Той ще бъде про-американски и най-вече – про-Тръмп. И няма да спре помощта за Украйна. Но вероятно значително ще я съкрати, а доставките на оръжие все повече ще се осъществяват на търговска основа. Вече от близо година се наблюдава преосмисляне на войната през призмата на това кой плаща цената (като пари, а не като жертви) и как тя свършва. И не е заслуга или вина на Тръмп, че помощта за Украйна бе блокирана за половин година в Конгреса. Тръмп се движи по гребена на вълната на по-дълбоки процеси в американското общество, той ги огласява публично, той ги ускорява и консолидира, но не той е първопричината за тях.
След неуспешното украинско контранастъпление през 2023 г. ние – ЕС и НАТО, сменихме целта от „война до победа” в „да не допуснем Украйна да претърпи поражение”, а днес вече Зеленски настоява да бъде заставена Русия да седне на масата на преговорите. Проблемът е, че пътят към тази цел се вмества във формулата „към преговори чрез сила”. А това, първо, определено не е най-прекият път към постигане на споразумение; второ, не непременно води до целта. Впрочем, за Русия този подход бе определящ от самото начало на войната.
- Това е съвършено нов момент във войната. Дали не е признак на недоверие от страна на сегашната американска администрация, че след 20 януари Тръмп ще намали или спре помощта за Украйна? Париж и Лондон приветстваха това решение на Байдън?
- Решението на Байдън определено искаше да изпревари встъпването на Тръмп в длъжност. То няма за промени драматично ситуацията на фронта, но е нова стъпка в ескалацията на войната. Доколкото динамиката на бойните действия определено не е в полза на Украйна, то би могло да засили нейните бъдещи преговорни позиции. Информацията, че на този етап ракетите ще бъдат използване за съхраняване на украинското присъствие в руската Курска област също говори в подкрепа на подобна хипотеза – тъй като това би могло да бъде друг важен преговорен коз. Но през тази призма, а и с оглед цялостния ход на военните действия, сега Украйна е заинтересована от започване на политически процес – при това колкото се може по-скоро.
- Как ще коментирате намесата на Северна Корея във войната? Възможно е Северна Корея да изпрати общо до 100 000 войници в Украйна, ако съюзът между Пхенян и Москва се засили. Ще стане ли тогава войната глобална?
- Ако се потвърди информацията, че севернокорейски войски вече участват във бойни действия, то това би било сериозна ескалация на войната. Това няма да доведе до съществена промяна в хода на войната, но би представлявало радикална стъпка към нейната интернационализация. Независимо от факта, че подобно количество войници изглежда немислимо. Дори и ако присъствието на чуждестранни войници в Русия се ограничи само на руска територия, в Курска област, това би могло да послужи за аргумент за изпращане реципрочно на чуждестранни войски и в помощ на Украйна. Не е тайна, че и досега военни на НАТО подпомагат Украйна с разузнавателна информация, логистика, електронна координация и планиране, като има и много значим контингент чужди граждани в редиците на украинската армия, но те са със статут на доброволци. Впрочем, именно севернокорейските войски в Русия са и един от аргументите за разрешаването да се използва американско оръжие за удари дълбоко в руска територия.
- Как очаквате да се развият отношенията на Тръмп с лидерите на големите западноевропейски държави? В Европейския парламент победата на Тръмп предизвика ожесточени дебати.
- Очакванията са, че американската външна политика ще стане по-непредсказуема, по-непоследователна, по-хаотична. Естествено, не всичко, казано от Тръмп по предизборните митинги, ще се превърне в държавна политика. Разликата между Тръмп и демократите не е в целите, а в инструментите. Целта винаги е една и съща - американско лидерство в света. Но демократите смятат, че за това са нужни съюзници, докато Тръмп стича, че съюзниците са тежест и ограничават – и за САЩ е по-добре да не се съобразяват с никого. Победата на Тръмп може би ще се отрази най-дълбоко именно върху трансатлантическата връзка. Между Тръмп и ЕС има натрупани много противоречия и негативна енергия. Това е едно от полетата, където има опасения от засилен реваншизъм от страна на Тръмп. В практически план това ще означава продължаване линията на натиск върху членовете на НАТО за увеличаване на финансовия им ангажимент. Налагането на нови и сериозни мита и такси върху практически целия европейския внос в САЩ дава основания вече да се говори и за предстояща търговска война. Евентуалното напрежение между Вашингтон и Брюксел вероятно ще бъде по-силно, отколкото при предишното президентство на Тръмп, което може да отвори нови линии на противопоставяне вътре в ЕС и НАТО, доколкото част от Източна Европа, плюс Великобритания в рамките на НАТО, гледат към Вашингтон, а не към Брюксел, когато става дума за сигурност, а и в по-широк икономически и политически план. Което пък изведе на преден план въпроса за единството на ЕС – защото вече има симптоми, че някои европейски лидери са склонни да използват добрите си отношения с Тръмп (основните заподозрени тук са Мелони и Орбан) за извличане на изгоди чрез двустранни споразумения със САЩ, загърбвайки общоевропейските позиции и интереси. Европа се опитва да реагира. Не случайно още в деня след изборите Макрон и Шолц се обявиха за единна, по-силна и по-самостоятелна Европа в новия контекст. Но както показа и буксуването на идеята за стратегическа автономност на ЕС, лансирана преди години, постигането на тази цел ще бъде съпроводено с множество препятствия.
- Какво според вас наложи канцлерът Олаф Шолц да води едночасов разговор с Путин? Според Зеленски този разговор е отворил кутията на Пандора, като подкопава усилията за изолиране на руския лидер. Така ли е?
- Самият Зеленски заяви, че войната трябва да свърши през следващата година чрез дипломатически преговори. Срещата за мир в Швейцария през юни т.г. също потвърди, че не е възможно прекратяване на войната без участието на Русия – и именно заради отказа ѝ засега да се включи в този формат, втората подобна конференция, планирана да се проведе до края на годината, най-вероятно няма да се състои. Всичко това няма как да се случи без предварителен диалог. Логиката, че диалог, който да доведе до преговори, може да се води само между САЩ и Русия, а всяка стъпка в тази посока от страна на Европа е недопустима, поставя нас, ЕС, изначално в пасивна позиция на консуматор на взети решения, а не на участник в тяхното договаряне. Приемайки, че единствено САЩ трябва да говорят от името на всички, ние се оказваме в ситуация, когато Тръмп ще говори от името на всички. Ние загърбихме мира като цел, не сме формулирали не просто предложения, но дори и позиция как да се стигне до преговори (извън общото заявление, че това ще стане когато Украйна е готова), а това оставя широко поле за политически инициативи на Китай, Бразилия, Турция и др. Що се отнася до Германия, то има много логика именно тя да бъде страната, която в рамките на ЕС първа да потърси подобен контакт. Още повече, че там сме свидетели на правителствена криза, икономическа стагнация, социална несигурност и засилваща се политическа радикализация. Като много сериозна роля за генерирането на тези процеси играят последиците от войната.
- От друга страна обаче кандидатът за канцлер на Германия от Християндемократическия съюз (ХДС) Фридрих Мерц заяви, че ако спечели изборите, възнамерява да постави ултиматум на Русия, че ще изиска прекратяване на военните действия в Украйна, ще даде един ден за отговор и ако искането не бъде изпълнено, Мерц планира да предостави на Украйна крилати ракети Taurus и да премахне ограниченията за използване на оръжия с голям обсег за атаки на руска територия. Нещата ескалират ли или това е само дрънкане на оръжие?
- Самата идея, че войната може да бъде спряна чрез ултиматум е по-скоро част от предизборна риторика, а не реалистичен сценарий за спиране на военните действия. Това може да бъде резултат единствено от договореност между Русия и Украйна. А практиката показва, че включването на все по-високотехнологични оръжия във войната не води до съществена промяна в хода на бойните действия. Но за сметка на това води до поредното ново ниво на ескалация на конфликта.
- Създава се впечатлението, че Европа ще поеме защитата на Украйна след идването на Тръмп в Белия дом. Впрочем, стана ли ясно поне малко какъв е планът на Тръмп за спирането на войната? Появиха се доста варианти, но нито един не е потвърден. Според вас кой би приложил Тръмп – той заяви, че ще спре войната, още преди да е встъпил в длъжност?
- Естествено Тръмп не може да спре войната за 24 часа, както обеща. А и няма да иска – защото за целта той ще настоява за сериозни ангажименти: както от страна на Русия, че няма да се изкуши за нова интервенция, така и от страна на съюзниците на САЩ в Европа – че ще дадат съответните гаранции за сигурност на Украйна. Тук отговорности ще трябва да поемат много държави, включително и САЩ. Но това, поне в обозримо бъдеще, едва ли ще се случи чрез членство на Украйна в НАТО – още на срещата на Алианса във Вилнюс през миналата година беше дадено да се разбере, че това не е възможно докато се води война, а вероятно и докато има окупирани територии. Алтернативата е присъединяването към инициирания от НАТО „Пакт за Украйна” за подпомагане на страната в сферата на сигурността, както и чрез сключването на двустранни споразумения, гарантиращи нейната сигурност – каквито вече има над двадесет. По отношение на спирането на войната: проблемът е как въобще да се стигне до преговори. Като ако това се случи реалистичният резултат е не сключването на мирен договор, а по-скоро постигането на примирие за прекратяване на военните действия и договарянето на международни гаранции, че те няма да бъдат подновени. Практиката в такива случаи е с помощта на ООН да се формира международен контингент от мироопазващи сили, който да се разположи в демилитаризирана зона евентуално по линията на фронта. А мирен договор е трудно постижим защото не се вижда начин как Русия и Украйна биха могли да се договорят за окупираните територии, които Русия обяви официално за свои. Прецеденти в това отношение има достатъчно: Русия и Япония и досега нямат мирен договор след края на Втората световна война заради четири Курилски острова, а Израел вече над 50 години окупира сирийските Голански възвишения – и при своя първи мандат Тръмп ги призна за израелска територия. Що се отнася до бъдещата роля на Европа: Тръмп с удоволствие би делегирал на Европа сдържането на Русия – което да позволи на САЩ да концентрират целия си ресурс в борбата за глобално лидерство с Китай.
Нашият гост
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон. От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет. От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи. В средата на 2009 г. става посланик в Лондон. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Сега е директор на Института за икономика и международни отношения.