Как се съчетават традиционната и хуманитарната дипломация в Северна Македония
Биляна Ангелова пренесе в София енергията от благотворителната си дейност край Вардар
В края на август тази година в София се завърна семейството на посланика ни в Република Северна Македония Ангел Ангелов. Заедно със съпругата си Биляна бяха прекарали пет години и девет месеца в Скопие по време на едни от най-трудните години за българската дипломация там. Беше период на българското така наречено от местните политици и медии „вето“, на забраните и ограниченията, породени от COVID пандемията, на подготовката и приемането на „френското предложение“, на натиска от страна на европейските и американски ни партньори да „пуснем“ далеч не готовата за това Северна Македония да започне преговори за членство в ЕС.
И на какво ли не още. И на тънките провокации около годишнината от честването на гибелта на Гоце Делчев, когато на границата спираха и дори задържаха български граждани да отидат да се поклонят пред урната с тленните останки на героя в Скопие. И когато на български вътрешен министър бе отказано правото заедно с местните политици да отиде и да положи свежи цветя в двора на църквата „Свети Спас“. Да припомням ли още? Не си струва.
От София доста хора, на които ситуацията не им беше ясна, все търсеха под вола теле в работата на българската дипломатическа мисия в Скопие и даваха съвети, които с оглед на конкретната ситуация отвъд границата изглеждаха, меко казано, не на място. Просто бяха нелепи. Колко пъти, при пътуване до Скопие по различни поводи съм питал как вървят нещата и няма ли начин да се вдъхне нов живот на двустранните ни отношения и само при бегъл поглед върху лицата на дипломатите ни съм си давал сметка, че нещата не вървят.
Хората се оплакваха, че където и да почукат в местните институции с предложения да се направи нещо заедно, да продължат работа по вече утвърдени проекти или съвместни инициативи, са срещали отказ. Дори приятели и колеги, с които са си имали приказката и са кроели общи планове, са се криели, за да не са наложи да дават отговори, които биха обидили българските дипломати. Тежко време, но слава Богу, мисията ни се държеше сериозно и отговорно, като заслугата за това имаше преди всичко посланикът ни Ангел Ангелов.
Не ми е работа да му правя публична и подробна оценка, има си хора за това. Но през цялото време на неговия мандат, който, ако не се лъжа, бе удължаван на два пъти, до него бе съпругата му Биляна. И сега искам да говоря повече за нея, отколкото за кариерните дипломати, които работеха под ръководството на посланика в рамките на традиционната, класическата дипломация. Ще го кажа така: госпожа Биляна Ангелова промени всичките ми представи за това какво една съпруга на амбасадор може да прави. Нали знаете? Там, в тази утвърдена рамка е пълно с клишета, в рамките на които да се вмести поведението на посланическата половинка. Всяко излизане от този калъп може да носи негативи не само на съпруга u, но и на цялата ни мисия, пък и на държавата ни. Самата Биляна признава, че „много от моите приятели и вероятно въобще хората смятат, че да си съпруга на посланик е привилегия, в която не е необходимо да правиш нищо или единствената ти работа е да ходиш на коктейли, маникюр, фризьор, шопинг (както е модерно да се казва), да гледаш „от високо“ и въобще да се правиш на важна клечка, возена от служебен шофьор. Е да, може би това важи за някои дами, обаче далеч не и за мен. Аз обичам да карам колата си сама“. Само това да беше.
Не знам дали са се договоряли със съпруга си, но за целия му мандат като посланик Биляна пое хуманитарната част от работата на българското посолство. Не мина година, в която тя да не е станала инициатор на поредната кампания, свързани с едни от най-тежките и болезнени за родителите заболявани на деца. Не че българската държава не работи усилено върху тази деликатна територия чрез реализацията на важни проекти - от изграждане на центрове на деца с аутизъм, през дарения на специални костюми за лекарите от първа линия по време на пандемията от COVID, до хуманитарни акции, реновиране на училища, детски градинки, стадиони, дарение на медицинско оборудване - мобилен мамограф, апарат за аудиометрия, дори създаване на мозаечни инсталации, стотици коледни подаръци за деца със специални потребности и още много, наистина много реални помощи. Само че за тези неща малко се знае в България, а и оттък границата предпочитат да ги премълчават.
Първата инициатива, която Биляна започна в Северна Македония бе „От деца за деца“. Дечицата с аутизъм направиха подаръчета за децата, болни от рак, а децата, болни от рак написаха писма на други деца и така нататък. „Идеолог“ и мотор на цялата тази кампания бе г-жа Ангелова. „После дойде COVID. Но и това не ме спря. Направих изложба на деца от детската градина на дъщеря ми. 3, 4 и 5-годишни хлапета рисуваха репродукции на Моне, Пикасо и Кандински. Изложихме ги в Националната галерия. Парите от продажбите - около 700 евро, дарихме за спешна операция на дете с растящ тумор в мозъка“.
Дори пандемията не я спря да организира благотворителни базари, вярно, заедно с други съпруги на дипломати в Скопие. После, когато забраните паднаха, я питах не я ли е било страх за себе си и семейството? „Стига бе, Коста, за един от пазарите тогава четиригодишната ми дъщеря ми даде всички спестявания от касичката си да ги вложа в даренията. На следващата година сама реши да дари косата си, за да има за направа на перуки за жени, преминали химиотерапия. Аз също съм дарявала коса за каузата - три пъти за 12 години“.
С подкрепата на първата тогава дама - съпругата на президента Стево Пендаровски д-р Елизабета Георгиевска, заедно започнаха борбата за „Срекна среда“ (Щастлива среда). Идеята бе простичка - в седмицата поне веднъж да се направи нещо добро за някого. Толкова много хора имат нужда от това. После дойде времето за битката против семейното насилие. Започна като призив за спиране на домашното насилие и окуражаване на жените с лозунга „Бъди смела!“, за да продължи с констатацията „Животът е мой!“. Когато преди две години, на 25 ноември, се откриха новите помещения на Българския културно-информационен център в Скопие, където имах честа да присъствам, и на моята длан бе написано краткото послание „Животът е мой!“. Разбира се, със задължението да го показвам при всеки удобен случай като знак на причастност в борбата против домашните насилници. За съжаление, не можах да присъствам в Скопие на 12 декември 2021 г., когато по идея на Биляна в 12,00 часа, в 8 града на Северна Македония по едно и също време около 200 човека излязоха, за да покажат знака „Животът е мой!“ на дланта си. Това бе истинско чудо за една крайно консервативна среда, каквато е тази при съседите.
Чудо бе и подкрепата, което местните хора u даваха. На шега казва, че в една държава, в която 80% от жените носят името Биляна, е лесно да контактуваш с тях като съименичка. Пък и корените u са тамошни. Може би все пак фактът, че е съпруга на посланик, u дава повече възможности. Най-вече да преодолява местните подозрения и съмнения и да вдъхва кураж и надежда на хората около себе си. На приемите, които посолството организираше във връзка с националния празник Трети март, между поканените бяха и много от нейните питомци, особено от специализираните институции за деца със синдром на Даун.
И ето, само месец след завръщането на семейство Ангелови от мисията в Северна Македония, същите тези деца и техните родители гостуваха в София. Среща с български връстници със същото заболяване, футболен мач между тях, неформално общуване, посещение на училище за деца със специални потребности, разходка из красивата есенна София. И какво ли не още.
А лично аз се радвам, че енергията, с която Биляна Ангелова, с любов наречена Били, пръскаше човещина и хуманност, съдаваше в Северна Македония свои лични и приятели на България, се е запазила и се е пренесла на българска територия. Сега ще чакаме тук, у нас да трупа приятелства за братята ни край Вардар.