Чудя се къде ще отиде хумора с тази политкоректност?
Иска ми се да виждам усмихнати очи, дори зад маските
Щом хората още плачат на поезия - не сме загубена нация
На 50 си казах, че вече няма какво да ме учуди и дойде ковид
- Малине, ти участваш в новия български филм “Чичо Коледа”, който вече е по кината. Каква е твоята роля в него и да очакват ли зрителите едно малко коледно вълшебство?
- Това вече е четвъртият ми филм с този екип и групата на “Синемак”. Още синът на големия ни актьор Георги Георгиев-Гец - Иван Георгиев-Гец, беше режисьор на “Леден сън”, а Ивайло Пенчев тогава беше оператор, но след кончината на Иван, Ивайло пое нещата и като режисьор, и започна все по-смело да влиза в тази роля. След “Леден сън”, участвам във всичките филми на този екип - “Летовници”, “Като за последно”, а сега и в “Чичо Коледа”. Ролята ми е на таксиметровия шофьор Марин и може да се каже, че тя е писана за мен, така че реално не съм имал кастинг. Ивайло ми каза, че ме е мислил за нея, а първият му избор за Чичо Коледа беше Асен Блатечки, но Асен трябваше да започне снимки за друга продукция и след това той се спря на Фицата, който се справи страхотно. Според мен “Чичо Коледа” успя да стопли сърцата на хората в това тежко време за всинца ни, защото наистина се получи хубав коледен филм - елегантен и нежен.
- А какво може да издадеш от сюжета на филма?
- Историята е провокирана от истинска случка с американско семейство, което осиновява две деца у нас, но на третия ден ги изоставя и заминава обратно за Америка. В сюжета има няколко паралелни линии, които се съчетават, за да се получи хем коледен филм, хем добра комедия с лека доза добра мелодрама и хепиенд. Актьорският състав също е много добър - много силна е групата на уличните музиканти, в която са Васил Банов, Свежен Младенов и Стефан Денолюбов.
- Ти лично, като малък вярваше ли в Дядо Коледа, или Дядо Мраз, както се наричаше преди и имаш ли някоя незабравима Коледа?
- Естествено, че и аз съм вярвал в Дядо Мраз, или Коледа, както и да го наречем. Незабравими Коледи съм имал и съм ги запомнил най-вече покрай сина ми Борис, когато беше мъничък. Беше голямо удоволствие да видиш светналите му очи - с какво вълнение разопакова подаръците. Не може да не си щастлив, че е Коледа и правиш празник за едно дете. Както преди нашите родители ни лъжеха, че в 12 часа идва Дядо Мраз и ние го чакахме с нетърпение, така и ние казвахме на Борис, че ще дойде Дядо Коледа с подаръците, защото е толкова хубаво това усещане и вярата в чудото на едно дете - все едно виждаш себе си на тези години. Сега той вече е на 22 години и ще ми е трудно да го излъжа, освен да се промуша през някой комин, както съм кльощав - аз затова и поддържам тези килограми. (Смее се.) Дано някой да се сети да ме покани за частно парти като Дядо Коледа. Това, което ме дразни покрай тази коледна еуфория е поредния цинизъм, който върви - “да се помогне на сираците”, добре че е Коледа да се сетим, че ги има...
- Синът ти тази година завършва НАТФИЗ. Откриваш ли твои черти в него, дори в начина, по който стои на сцената?
- Ами, не откривам нито прилики в играта му с мен, нито пък с тази на майка му (актрисата Станка Калчева-б. а.) Той си е самостоятелен индивид - с личните си проблеми и тези, които има в Академията. С майка му никога не сме го толерирали и насърчавали в нашата професия, нито сме се борили нещо повече от това да му се случи. Пътят си е негов, мога да давам съвети отстрани, но само когато бъдат поискани. Засега Борис е достатъчно горд и самоуверен, но се радвам, че е и много самокритичен и се опитва да бъде перфекционист. Важно е да се срещне с интересни хора и режисьори - това е големият му шанс, защото една диплома не те прави актьор - трябва и мъдро да остарееш в тази професия.
- В момента над какво работиш в театъра?
- В момента репетираме “Една испанска пиеса” на Ясмина Реза, под режисурата на Бина Харалампиева, а в постановката сме с брилянтни колеги - Мария Каварджикова, Светлана Янчева, Василена Атанасова и Владимир Пенев. Това е особена пиеса - театър в театъра, с поклон към актьорската професия. Мисля, че на зрителите ще им е любопитно как един актьор преминава през един текст и през един автор, за да дойде до същността на ролята. Надяваме се около 10-ти февруари - живот и здраве, стига да не ни мине котка, или ковид път, да ни чака една блестяща премира. Убеден съм в успеха на начинанието, защото Бина е в страхотна форма, а Малък Градски Театър “Зад Канала” не прави компромис с представленията. На 21-и декември ще играем и “Кой се бои от Вирджиния Улф?”, с Владо Зомбори, Кати Старейшинска и с прекрасната Ирини Жамбонас, която спечели “Икар” за тази роля.
- В другата нова постановка с твое участие - “Лято и дим”, по Тенеси Уилямс, се говори за разминаването с голяма любов. Според теб, защо толкова често се разминаваме с нея?
- По принцип, любовта която запомняме най-силно в живота си е точно онази неосъществена любов, която не сме изконсумирали докрай. Тенеси Уилямс е повлиян силно от Чехов, а той е безмилостен към героите си, които често не успяват да осъществят голямата си любов. Представи си и в Шекспировата “Ромео и Жулиета” да има хепиенд - тогава сигурно нямаше да се сеща човек за тази история. В “Лято и дим” също виждаме тази с години неосъществена любов между двамата герои Джон и Алма - от малки деца, чак до финала на тяхната връзка, когато той не издържа и се сгодява за младата Нели Юъл. На мен ми е много любопитна тази история, в която аз играя Джон Бюканън-старши, бащата на героя на талантливия млад актьор Богдан Бухалов и си партнираме с Кати Старейшинска, която също е обещаваща българска актриса.
- В “Лято и дим” играеш едновременно мъжка и женска роля. Коя от двете ти е по-интересна и предизвикателство ли е за теб да влезеш отново в женски образ?
- Естествено, в началото аз бях разпределен само за ролята на бащата, но мина известно време и режисьорката Анастасия Събева ми каза: “Готов ли си да изпробваме нещо, защото този персонаж (госпожа Басет) го виждам така и така - искаш ли да опитаме и да рискуваме?” Аз казах - да! Единственото ми притеснение беше дали ще успея да се преоблека навреме, но слава Богу успяхме да се концентрираме и се получи, но лицето ми стана на гъз от толкова гримове... Не мога да кажа кой от двата образа ми беше по-голямо предизвикателство, защото аз вече съм играл доста женски роли. Още в първото ми представление играех вещицата в “Спящата красавица”, втората ми женска роля беше на икономката Мавруша във “Веселите Разплюеви дни” на Младен Киселов, за която взех “Икар” за поддържаща мъжка роля през 2006-та. След това Коко Азарян ми каза: “Майна, вече знам какво ще играеш в “Дванадесета нощ.” Аз: “Малволио”, а той: “Не, Оливия!” Това беше гениална постановка, докато госпожа Басет не беше кой знае какво предизвикателство - само високите токчета са ми малко в повече и дано само да ми издържат ахилесите, докато играем този спектакъл.
- Вие със Зуека сте първите водещи на “Господари на ефира”. Той сподели ли с теб идеята да живее в чужбина, която стана обект на толкова коментари и дискусии? Ти мислил ли си някога да заминеш в чужбина?
- Да, с него не знам колко години вече сме заедно - още от студентските години, а след това продължи нашата връзка. След като снимахме заедно в “Печалбата” на Маги (Халваджиян-б. а.), той ни покани за водещи. Аз никога не съм харесвал особено телевизията и да бъда водещ, но като видях промото и идеята ме спечели. Много близки приятели сме с с всички от екипа, аз съм причината и Митко Рачков да се появи в шоуто - брилянтен актьор, както и впоследствие Геро и други артисти. Зуека ми беше споменавал нещо за чужбина, но за всички беше неочаквано, че го реши от раз, обаче явно го е подготвял от доста време. Той няма да спре да бъде провокативен - с картините и с ролите си, и всъщност не мисля, че е напуснал държавата, все пак ние сме граждани на ЕС. Учудих се на тази агресия и хейт, който предизвика неговото заминаване. Знам, че той ще продължи да се бори за една по-добра България и от там. Аз лично, дори и в най-тежките години не съм мислил да напусна държавата. Вярвам, че мисията ми е да живея и работя тук, въпреки че нашата професия не се работи - тя се живее, но много обичам да пътувам. Мечта ми е да си купя кемпер и летата да ги прекарвам из европейските столици, защото е срамно да живееш и да не познаваш всичката тази култура.
- Както при Зуека, същият хейт се изсипа и върху Мария Бакалова, с която се снимахте заедно във филма “Като за последно”. Защо не се радваме на чуждите успехи?
- Не знам, може би е някаква българска черта. Хората получиха прекалено много свобода в тези социални мрежи и вече минават всякакви граници на хейта. Единствено съм виждал българите сплотени - ревящи и крещящи, след успеха на Световното през 94-та. Това е единствената година, в която всички обичахме тези момчета и имаше всенародна любов. Факт е, че не можем да оценим чуждите успехи. Ние загубихме гениален художник в лицето на Христо Явашев-Кристо, без да е достатъчно ценен тук. Една Юлия Кръстева, към която в момента Макрон с какви почести се отнася само, а някъде някой нещо да прочете за нея у нас - някой нещо специално да направи? У нас, новината в този момент е за саксофонист от ромски произход, който се срещна с Анди Гарсия и вече е звезда, а за Юлия Кръстева никой нищо не чува!
- Твоята пиеса “Семеен албум” спечели “Аскеер” и “Икар” за драматургия. Кога да очакваме новата ти пиеса “Кататония” и има ли реални прототипи на героите ти в нея?
- След “Семеен албум”, написах и “Кевън”, която обаче и до ден-днешен не е видяла бял свят. “Кататония” (форма на шизофрения с психичен и моторен дисбаланс-б. а.) ми е трудно да я довърша покрай тази пандемия, защото хем имах работа, хем някаква апатия ме обзе, а преди година като се разболях от ковид и един ред не написах, въпреки че леко го изкарах. Човек трябва да е спокоен, за да може да пише. Иначе, в пиесата има част от мен и биографията ми - тя е за един мъж и жена; как човек може да стигне до кататоничен ступор в живеенето си с друг човек. В нея има черно чувство за хумор - не е сълзлива, а по-скоро парадоксална. Надявам се нещата да се успокоят и да успея да я завърша.
- Още преди пандемията, ми беше споделил в интервю, че всички у нас имаме нужда от психолог. А с днешна дата не луднахме ли съвсем?
- Луднахме - и то много луднахме! Не знам доколко имаме нужда от психолог, мисля, че човек трябва да се вглъби в себе си, за се успокои и да започне да се усмихва. Да вдигне глава - гледам, вървят по улиците хора вторачени в телефоните си - вдигнете глава, бе хора! Иска ми се да виждам усмихнати очи, защото сега дори зад маските виждаш стиснати устни от болка, злоба и негодувание... Психолозите сме си самите ние и ако човек седне да осмисли това - бързо ще излезе от кризата. Аз се опитвам да вървя с вдигната глава. Наскоро Орлин Руевски ми помогна в избора на фотоапарат и вече често вървя и снимам, а после като свалям снимките и си казвам: “Господи, колко тъжни хора!” Толкова рядко виждам усмихнати лица... През август бях във Финландия и там лицата им светеха, макар че и те имаха рестрикции, но някак си лицата им светеха! Ако угаснем - всичко става черно, а то и без това е достатъчно черно.
- Мислиш ли, че театърът може да бъде като арт терапия, в това сложно и стресиращо време, в което живеем и има ли зрители, които са ти споделяли, че твоите спектакли са им подействали пречистващо?
- Театърът никога няма да изчезне поради тази причина. Не знам дали е точно арт терапия, но човек ходещ на стойностни постановки, а такива в България има - той си задава въпроси и ако си честен можеш да намериш отговори на много от нещата, които ти се случват. Вече от доста време се занимавам със студенти - четири години бях асистент в НАТФИЗ на прекрасния Ивайло Христов, а тази година завършиха студентите на единствения ни клас в колежа “Любен Гройс” с Геро и Весела Бабинова. Достойно успяхме да дипломираме децата на сцената на Народен театър и на МГТЗК с двете дипломни представления: “Шум и бяс”, моя компилация по текстове на Шекспир и “Белградска трилогия”, под режисурата на Геро. Често ми прави впечатление как се променят студентите, даже родители са идвали при мен с думите: “Господи, трябва да ви позлатя г-н Кръстев, синът ми чете хартия!” Важно е как се формира човек през театъра - това наистина е особен вид терапия. Аз често припознавам болки на персонажи като свои лични и съм откривал отговори на много въпроси. Тъжното е, че с годините ставам все по циничен, а като станах на 50 си казах: “Господи, вече няма какво да ме учуди!” Тогава се появи този ковид и си помислих - какъв съм глупак. Сега, в този побъркан свят ми е любопитно какви нови филми, музика и драматургия ще се появят и чувството за хумор къде ще отиде - с тази политкоректност. Ето сега, ЕС искали да премахнат думата коледни празници, за да бъдат толерантни и да не се дразнят другите етноси и религии!?
- Казват, че около Рождество се случват чудеса. Кои са чудесата за теб?
- Сигурен съм, че има чудеса - то чудото е свързано с емпатия и помощ към ближния, като дребния жест да оцениш и зарадваш някого. Чудо, в смисъла на чудо, ми се случва всяка вечер на сцената. Животът ни като даденост е едно голямо чудо - да ценим живота, това е най-голямото чудо и тайна! Дано да ни се случват чудеса и самите ние да правим чудеса! Напоследък едно чудо не спира да ме изненадва, че хората имат необходимост от българска поезия. “Поетите” е гениален проект на Диана Алексиева, който продължава вече три години.
Сега имаме и нова програма с различни стихове и автори, а на 20-ти декември ще имаме “Поетите Live” в “София Лайв клуб”, а отделно хората ще могат да го гледат и лайфстрийм. Събрахме се прекрасна група актьори - Владо Пенев, Юли Вергов, Захари Бахаров, Теди Духовникова, Луиза Григорова, Бойко Кръстанов, Иван Бърнев, Весела Бабинова и моя милост, с авторската музика на Тони Дончев.. Вече три години всичко се изкупува и самия факт, че едни хора седят и плачат на български стихове - такива неща ме учудват, тоест не сме загубена нация!
- В какво вярваш и какво е твоето пожелание за Коледа?
- Ако човек спре да вярва - спира да съществува, така или иначе. Вярвам, че има някаква сила горе. Бог го откривам чрез природата и топлината в очите на хората, Бог е и в птиците около нас, навсякъде и във всичко живо около нас, ако сме повече вярващи - ще ни бъде по-леко. Преди всичко искам да пожелая - здраве, мъдрост и да станем по съпричастни и емпатични, а дай Боже да имаме една нова България в скоро време.
Нашият гост
Обичаният актьор, драматург и тв-водещ Малин Кръстев е завършил професионалната гимназия по транспорт и енергетика “Хенри Форд”, но бързо осъзнава, че двигателите с вътрешно горене не са голямата му страст и продължава образованието си в НАТФИЗ, в класа на проф. Елена Баева. Той е носител на наградите “Аскеер” и “Икар” за поддържаща мъжка роля, в постановките “Лазарица” и “Веселите Разплюеви дни”. През 2015-та и 2016-та година отново печели “Аскеер” и “Икар”, но този път за драматургия, за неговата постановка “Семеен албум”. Малин продължава да е един от най-търсените актьори у нас, като само през 2021-а той участва в няколко филма, като “Чичо Коледа” на Ивайло Пенчев, “Залог” на Светослав Овчаров, “Януари” на Андрей Паунов, който е по Йордан Радичков, както и българо-финландската копродукция “Добрият шофьор”. Една от целите му за предстоящата 2022-ра година е да реализира постановката “Защото е студено”, която е авторска компилация от четири произведения на Чехов, като той я посвещава на големия ни режисьор проф. Крикор Азарян.