Пред очите ми са пропаднали поне сто министри курвари и сто министри глупаци
Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.
- Г-н Буров, кое е най-важно в търговията?
- Доверието! Братът на Илия Цанов - Найчо Цанов - отива един ден при Алеко Констатинов, в дома му на улица „Раковски” и на „Стара планина” в така наречената „Пожарникарска кула”, и го вижда в стар, износен костюм. Гледа и обувките му - оръфани и продънени. Алеко - млад адвокат, нямал пари за хляб, камо ли за дрехи. Бил е честен човек. Не умеел да печели. И Найчо Цанов го завежда в дрехарския магазин на Йерохам, до двореца, и казва:
- Господин Йерохам, моля те, облечи, нагизди моя приятел Алеко като принц, като лорд. И парите ще си получиш веднага.
Изважда кесията си слага я на масата и поръчва:
- Извади сам, колкото пари искаш. Не ща да криеш хубавите си дрехи за министрите и банкерите. Ще ги предоставиш на моя приятел.
Йерохам бе богат човек, евреин, търговец. Облича Алеко с „лордски дрехи”, дава му три чифта обувки, ризи - цяла дузина, вратовръзки, папионки, всичко. Слага му в пакета и една дузина чорапи. Накрая вади от кесията само една златна монета - един Наполеон, и казва:
- Платено, господин Цанов.
- Как? Само един наполеон? Та то струва десет-двайсет наполеона.
- Не - казва Йерохам, като сочи момчето си, което шетало покрай него в магазина. - Жестът, който направихте сега с вашата кесия на моята маса - с молба да си извадя сам парите - ме трогна.
Този жест показва на моето момче, че баща му е човек. Че баща му е знатен търговец. Че се ползува с пълно доверие. А в търговията това е най-важното нещо - доверието. Без доверие няма търговия. Няма успех. Този жест струва милиони. Вие ме уважихте. Вие ми дадохте да се издигна в собствените си очи. А за самочувствие се плаща скъпо.
Този Йерохам, господин Памукчиев, бе истински търговец. При него имаше всичко. Той внесе и първите презервативи в България - ученици, студенти, чиновници, всички ги купуваха като „чорапчета”. Той пръв започна да внася и кино прожекционни апарати с Вакаро.
Годините минаваха, родът му се разрасна, неговите синове отвориха банки, станаха крупни търговци и никога не махаха портрета на Илия Цанов от банките и от домовете си.
- Защо?
- Защото юристът Илия Цанов (братът на Найчо Цанов) един ден, като видя, че Йерохам се заплесва с една много богата и хитра жена, ловджийка на вдовци, любовница с мащаби на Агрипина и Месалина, го отвиква настрана и му казва:
- Господин Йсрохам, моля ви, намерете си друга, хубава, млада любовница, но не ходете с тази. Вие сте вдовец - тя минава за вдовица. Вие сте богат - тя минава за богата. Вие сте баща на много деца - тя няма нищо. Тя е жена кукувица. Тя иска да се омъжи за вас, да ви опипа милионите и да ви отрови. Вече е отровила двама мъже. Не бъдете глупав. Нейните мъже ми бяха клиенти. Пазете се...
Йерохам обаче не го послушва. Тогава Илия Цанов отива при сестрата и при братята му и им казва истината. А той, вдовецът, хлътнал по тази вдовица, пилее злато по нея... Не помагат и сестрите. Илия Цанов отива при равина и му разказва и на него. Равинът свиква консисторията, свиква съвета на старейшините и те осъждат Йерохам. Правят го за смях. Обиждат го, ругаят го... И едва сега той се осъзнава и разбира играта на жената... Затова децата му са пазели портрета на Илия Цанов.
Евреите търговци понякога се влюбваха така силно, че се опропастяваха. Защото от деца живеят като аскети. Трупат пари. Мизерстват. Страдат. Разболяват се. Минава напразно младостта им. Оженват ги за мома със зестра, мома с пари - но не красива.
И като забогатеят, като станат на 40-50 години, дамлата ги удря в главата, климактериумът на жената удря и мъжа, чалне се, влюби се и попилява всичко.
Защото е нарушена една човешка линия на живота - на младини да се влюбваш, да страдаш, да пееш романси, да гинеш, но да обичаш човешки. А на стари години съвестта се обажда:
„Какво стана с мен? Как минах живота си? Защо печелих? За кого се блъсках, защо пестих? Ах, пропадна животът ми.” И край.
Намира се една кукувица и изпива всичко.
На улица „Леге” в къщата, в която живееше адвокатът Димитър Грънчаров, някога живееше един евреин банкер. Там той имаше две слугини и голяма челяд, но се влюби в една циркова актриса и разпиля всичко по нея.
Човек.
Душа.
И той искаше да го обичат. Аз му съчувствувах. И винаги съм се пазил, господин Памукчиев, от жени кукувици, от жени пиявици - колкото и красиви да са те.
- Надя Ножарова беше ли от тях?
- О, не. Тя бе чаровно момиче. Умно и богато. То имаше голям талант, голяма красота и богата душа. Хората с богати души са надеждни партньори. Пази се, господин Памукчиев, от бедни духом, от жадни за власт и за пари политици, кандидати за славата, кандидати за депутати, защото падението на политика започва от парламента и свършва на министерското кресло.
Няма министър в България, който да с оставил добро име и добро поведение. На българина министър все му се яде на държавната софра и все му се такова без пари.
- Но всички министри не може да са такива.
- Всички до един са такива.
- Защо?
- Защото идеологията е едно, практиката -друго. Министърът има власт и пари. При него всеки ден идват млади, хубави жени. Те подигат поличка, покажат краче, покажат дупе. А на нас, мъжете, само това ни трябва. Мъжът е сто пъти по-загубен и по-глупав от жената. Жената подига поличка, но тя знае защо го прави. А мъжът го приема като чиста монета и лапа въдицата и дава пари, дава служби, дава чест, дава всичко и накрая го изритват като пале.
Пред моите очи са пропаднали поне сто министри курвари и сто министри глупаци. Те идват, пропадат и си отиват, но ние - банкерите - оставаме. И пак ставаме министри - защото при нас има учители, има контрери, има съветници, с права на бащи, които ни бият, блъскат, учат и възпитават. Жена ли е - гледай на нея само като на жена - ако става за оная работа, ще я свършиш, ще си платиш и ке си одиш, Митре... Няма да висиш повече около полата й. Само наивните, влюбените и глупаците пишат оди за жените и им се възхищават отдалеко. Истинският мъж я хваща отблизо, тръшва я на леглото, взема това, което иска и за което си плаща в брой, и сбогом, малката.
В живота има празни ходове, празни надежди, но няма празни илюзии. Празната илюзия подхожда само на празната кесия. Да не смяташ, че сегашните ви управници, господин Памукчиев, са по-стока или правят някакво изключение. Подпредседателят на министерския ви съвет Александър Оббов е най-големият курварин на Плевен, на София, на България. Васил Коларов да не смяташ, че е по-стока. Познавам го добре. Като студент бе едно, като политик - друго, като министър - трето, като държавен глава - четвърто...
Но да го оставим него.
И той е като другите. И аз съм бил като него. Всички сме една стока - от един дол дренки - жертви на властта, бозайници на властта. Това е, г-н Памукчиев...
(Следва утре)