Искахме да стана по-добре, а стана – както винаги
Подходяща е като задължителна само за казуси от личен или семеен характер
Медиацията е способ за доброволно разрешаване на спорове, при който страните се подпомагат от трето, неутрално и безпристрастно лице – медиатор, за постигане на взаимно приемливо споразумение. Наред с арбитража медиацията може да помогне за извънсъдебно решаване на делата и да спести време и средства на съдебната система. От 1 юли тази година в България трябваше да се въведе задължителна медиация по няколко групи дела, като за целта да се създадат центрове по медиация, в които се назначат медиатори към всички окръжни съдилища. Конституционният съд обаче „отмени“ т.нар. съдебна медиация – задължителна и факултативна, остана само доброволната, каквато съществува още от 2004 г.
„Труд news” публикува мнението по темата на Владимир Ковачев, който е с 22-годишен стаж като съдия, бил е председател на Районния съд в Благоевград, а от 10 години правораздава в Благоевградския окръжен съд.
Преди време с ужас констатирах, че в няколко определения, с които съм насрочил първите открити съдебни заседания по съответните граждански дела, вместо да насоча страните към медиация, съм ги напътил към медиТация. Както се оказа обаче, грешката ми е била „вярна“.
Всички със затаен дъх отброявахме часовете, минутите и секундите до настъпването на деня „Х“ - 01.07.2024 г., когато щяхме да бъдем облени от животворната светлина на новото юридическо чудо - медиацията. То като с магическа пръчка щеше да разреши сериозните проблеми на гражданското и търговското ни правораздаване. Чакахме го като манна небесна, но уви, така и не го дочакахме, тъй като излезе решението на Конституционния съд и спряха промените в Закона за медиацията, включително създаването на центрове към съдилищата.
Тъй като взех участие в качеството на член на комисията за подбор на съдебни медиатори в Съдебния център по медиация в Окръжен съд Благоевград, нека поднеса на читателите обзор на впечатленията си.
Първо, както е типично за нашия натюрел, всичко около комисиите започна да се случва в „12 без 5“ - конституиране, попълване, стиковане, указания и т.н. Процедурата се оказа доста сложна. Трябва да се подчертае, че тя се реализираше на родна почва за първи път и мнозинството от нас нямаше нужния опит.
Комисията ни се състоеше от петима членове: двама съдии от нашия съд, адвокат, експерт от Висшия съдебен съвет (ВСС) и експерт от Министерството на правосъдието (МП). Всички освен мен бяха дами. За късмет, веднага се получи необходимата синергия между нас и работата вървеше, дето се вика, по мед и масло. За мен винаги е било голямо удоволствие да общувам с възпитани, културни и интелигентни хора, особено защото това ми се случва изключително рядко. В настоящия случай обсъжданията в комисията се превръщаха в истинско интелектуално „пиршество“, в което всеки се стремеше да даде най-доброто от себе си и да допринесе за общото благо.
Следва да се отбележи, че правилата за работата ни бяха доста пестеливо регламентирани в нормативната уредба. Когато не съзирахме текст, който да приложим, ние - двамата съдии, обяснимо започвахме да „теглим“ към съответната съдебна процедура, която ни се струваше най-близка като дух и съдържание, а дамите от ВСС и МП споделяха опит от сходни административни производства, в които са участвали. Смея да твърдя, че намирахме добър компромис между двете тенденции и успявахме да стигнем до правилните решения.
Представителят на адвокатската колегия е дългогодишен медиатор и беше най „в час“ с нещата, но ми се струва, че на нас, останалите четирима, трябваше да ни се направи някакво предшестващо обучение по материята. Хубаво ще бъде да се обмисли този въпрос преди „завъртането“ на следващата процедура по подбор, което, рано или късно, все някога ще се случи и медиацията ще стане част от нашия юридически живот.
Няколко думи и за писмените тестове. Те се състояха от общо 25 въпроса: 15 от затворен тип, 5 от полузатворен и 5 от напълно отворен. Тестът се считаше за преминат, ако се отговори успешно на 18 въпроса. Първите 15 въпроса бяха лесни (според мен), следващите 5 - между лесни и трудни, а последните 5 - трудни, т. е. кандидатът можеше да се „издъни“ на всички трудни въпроси, но въпреки това да премине напред. Това не ми се струва много удачно и справедливо. Трябва да се повиши делът на трудните въпроси, за да си проличи дали наистина претендентът е достоен за отговорната позиция.
При отговарянето на лесните въпроси просто следва да оградиш нещо, което е вече написано, при средните въпроси - да допишеш дума или израз, обаче големият „майсторлък“ си проличава тогава, когато трябва да разсъждаваш, отговаряйки на трудните въпроси. Там, както се казва, е „истината“. Не трябва да се подмине и обстоятелството, че някои въпроси бяха недостатъчно ясно формулирани, което затрудни както нас, така и кандидатите. Следва да се обърне внимание на тези детайли и те да бъдат „изчистени“ преди стартирането на новата процедура, когато и да стане това.
С учудване констатирахме, че кандидатите за медиатори при нас са много малко, като дори след приключването на подбора ни останаха 3 незаети места. Нямам обяснение за този феномен. Едва ли проблемът е в парите. Заплащането, според мен, преценено спрямо времето и усилията, е добро. Може би разгласяването на процедурата е било недостатъчно или пък общественото очакване Конституционният съд да „отмени“ медиацията е изиграло своята възпираща роля. Както и да е. Дано при следващото „завъртане на колелото“ да има повече мераклии за тази отговорна и важна длъжност, за да не треперим ние дали ще можем да си запълним бройките.
За събеседването при нас останаха само дами. „Джентълмените“ окапаха още на писмения тест. Проведохме хубави и съдържателни разговори с кандидатките. Отнесохме се изключително добронамерено към тях, както и трябва, като се опитвахме да разберем колко знаят, а не колко не знаят по материята, и накрая „пуснахме“ всички, защото напълно го заслужаваха. Всички от тях бяха добре подготвени, имаха нужните знания, а някои вече притежаваха и опит като „частни“ медиатори и щяха да вложат душа и сърце при работа в бъдещия център.
В този смисъл ми е болно, че всичките ни усилия - моите, на колегите от комисията, на кандидатите, на Министерството на правосъдието и Висшия съдебен съвет - отидоха на вятъра. За себе си съм убеден, че Конституционният съд можеше (и трябваше) да се произнесе много по-рано и да ни спести цялото това „приключение“, през което преминахме. Голяма част от тежката правосъдна машина във всички съдебни окръзи месеци наред се въртя на бързи обороти, а резултата накрая го хвърлихме в кошчето.
Кой ще възмезди горките кандидати за претърпените неимуществени вреди, за болките в очите и главата от дългото четене и готвене за теста и събеседването, за притеснението дали ще се представят добре и ще „вземат изпита“ и за разочарованието и срама от хвърлените „залудо“ усилия. Питам се и сам си отговарям - оня, дето духа. Както винаги става в милото ни и изстрадало Отечество, виновни и отговорни няма никога и за нищо. Руснаците имат много точен израз за подобни случаи: „Хотели лучше, получилась как всегда“ - „Искахме да стане по-добре, а стана както винаги“.
В заключение искам да наблегна, че вярвам в бъдещето на медиацията у нас, но не по всички дела. Според мен е подходящо тя да се предвиди като задължителна само за казусите от личен, близък или семеен характер - разпределяне ползване между съсобственици, спорове между етажни собственици, претенции между съпрузи, между родители и деца, домашно насилие и т. н. Навремето имаше т. нар. „помирителни“ съдебни заседания, а разводите се гледаха дори с участието на съдебни заседатели, колкото и това да е чудно за по-младите колеги.
Изобщо не я намирам за удачна в облигационни и търговски правоотношения, но това си е само мое мнение. Както би казал незабравимият Алеко през устата на Бай Ганьо, други хора, много по-учени от мен, ги знаят тези работи, не е нужно и аз да си „провирам гагата“. Още повече, както изтъкнах и в самото начало, бъркам медиацията с медитация…