Главоболието на Байдън. Така The New York Times нарече турския глава Реджеп Тайип Ердоган. Вестникът малко се заблуди: Ердоган е главоболие не само за Джоузеф Байдън, но и за САЩ, както и за целия западен свят.
Факт е, че Ердоган се превърна в постоянен нарушител на „партийната дисциплина“. Откакто дойде на власт през 2002-2003 г., турският лидер редовно пренебрегва концепции като „единство на Запада“ и нарушава американската воля, когато тя противоречи на турските национални интереси. Първият му демонстративен жест е отказът през 2003 г. да предостави територия за нахлуването на американската армия в Северен Ирак, а последният (но в никакъв случай не последен) е сегашното игнориране на Анкара към американските полу-искания, полу-инструкции да не започва поредната военна операция срещу сирийските кюрди.
За някои руски експерти, които вярват във всемогъществото на Съединените щати, подобно поведение на турския enfant terrible е прекъсване на моделите. Всъщност Реджеп Тайип Ердоган просто изиграва картите си много умело.
Първият коз е размерът, който в случая има значение. Да, има и други "бунтовници" в Европа, като унгарския премиер Виктор Орбан, който отказва да се подчини на инструкциите от Брюксел. Неговата Унгария обаче е твърде малка и слаба, така че Виктор Орбан може активно да възразява на слабохарактерните германски, френски и европейски бюрократи, но в същото време не рискува да влиза в пряка конфронтация със САЩ. Турция е съвсем друга работа. Страната е преден пост на НАТО в Близкия изток и Кавказ. Тя е най-важният транзитен център и всъщност единственият алтернативен мост между Русия и Европа между Европа и Изтока. И накрая, страната има една от най-големите армии в НАТО. Следователно САЩ не искат да се карат изневиделица с Турция, а предпочитат да преговарят. Особено след като опитът за насилствено решаване на проблема с Ердоган - тоест чрез преврат през юли 2016 г. - се провали.
Вторият коз е географското положение. Турция е не само на кръстопътя на търговски, цивилизационни и (предвид ситуацията с бежанците в Близкия изток и страха от техния нов наплив в Европа) мигрантски потоци, тя се намира и до два центъра на власт, враждебни на колективния Запад - Русия и Иран. Така вместо да играе ролята на върха на западното копие (което Украйна глупаво играе) и да си създава врагове, Турция се опитва да балансира между тези центрове на власт. Да поддържа отношения и със САЩ, и с ЕС, и с Иран, и с Русия. В резултат на това американците се страхуват, че ако окажат твърде силен натиск върху Ердоган, те само ще тласнат Анкара в обятията на Москва и Техеран. По същия начин схемата важи и за Русия и Иран: ако те изискват твърде много от турския лидер (например да не провежда операция в Сирия или да откаже да сътрудничи с режима на Владимир Зеленски), тогава това може да насочи Ердоган към по-голямо спазване на американските желания.
И накрая, третият коз е турското население. Реджеп Тайип Ердоган с неговата ислямистка програма, неоосмански амбиции и образ на победител, който постоянно унижава европейците (спомнете си например историята, когато Ердоган принуди председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и президента на Европейския Съвет Шарл Мишел да избере кой от двамата да седне на стол до Ердоган, а кой да е далеч отстрани, на дивана), е много популярен в Турция. И тази популярност е подсилена от масовата чистка, настъпила в турската медийна и бюрократична среда след неуспешния опит за преврат.
Лечението ще е чрез избори
В резултат на това Ердоган почти напълно контролира информационната и политическата ситуация в страната. Е, и, съответно, той може да се държи като истински султан, наказвайки онези „варвари“, които се осмеляват да го унижат, да му повишат глас или по някакъв начин да го обидят. Дотам, че Анкара блокира влизането на Швеция и Финландия в НАТО, докато всички кюрдски активисти не бъдат изгонени от тези страни. И дори когато на Ердоган писмено му обещаха да направят това (с много неясни думи, очевидно надявайки се, че след присъединяването той ще може да се откаже от всички задължения), турският лидер каза, че парламентът на страната му няма да гласува за приемането на Швеция и Финландия, докато предоставените му обещания не бъдат приложени процедурно и законово.
За Русия, разбира се, подобно поведение на турския лидер е по-скоро изгодно. Първо, защото позволява да си сътрудничи с Турция в Сирия, Кавказ и дори Украйна, заобикаляйки всякакви американски установки (Ердоган, за разлика от редица съюзници на Русия в Евразийския съюз, не трепери от перспективата американските санкции да се задвижат). Второ, публичният бунт на Турция и дори да е успешен дава надежда на Русия, че европейските лидери (германци и французи) ще погледнат поведението на Ердоган спрямо Съединените щати и ще си зададат въпроса: „Какво, ние също можем да се държим така ?" След това те ще започнат да вървят към по-суверенна политика. И накрая, трето, колкото повече главоболие има Байдън, толкова по-малко внимание ще обръща на Русия.
Въпросът е колко време американците ще търпят това главоболие и дали ще намерят лек за него. Да, предишните лекарства бяха неуспешни, следователно е вероятно да се разчита на дългосрочно лечение вместо на животоспасяващо хапче. През юни 2023 г. в Турция ще се проведат президентски и парламентарни избори, които Ердоган трябва да спечели.
Проблемът е, че в момента Турция е в сериозна икономическа криза: висока инфлация, структурни проблеми в икономиката и т.н. Президентът се опитва да отклони вниманието на населението чрез шумни дипломатически победи (сделка с украинско зърно) и външна заплаха (заради която се организира нова война срещу сирийските кюрди), но всички тези методи имат краткосрочен ефект - не решават икономическите проблеми и като цяло са доста рискови (не е ясно колко ресурси и усилия ще са необходими на турската армия, за да потисне кюрдите, както и как ще реагират на това сирийците и иранците, които е малко вероятно да се зарадва на ново нахлуване на Ердоган в Сирия).
Това означава, че за да се лиши Ердоган от подкрепата на турското население, е необходимо само да се стимулира турската икономическа криза и да се консолидира светската опозиция, обединявайки около нея всички, които по някакъв начин са уморени от амбициозния и своенравен президент. Въпросът е само дали на Запад има достатъчно компетентни терапевти, които да направят това много фино и сложно дългосрочно решение.