Случайниците прииждат и прииждат – и това ще продължава, дори държавата да престане да съществува и се превърне в катун
Властническото бездарие също е престъпление
Всъщност, напълно са скапани – но да бъдем по-милостиви поне в заглавието. За нищо не стават и вече не го крият. Хоризонтът им е от едни предсрочни избори до следващите, нищо повече. Но това не ги притеснява, не изпитват никакво неудобство.
Деница Сачева казва в едно интервю: „Няма защо Парламентът да си отива с този срам да сваля председателя, защото част от депутатите не харесват конституцията, които сами написаха и приеха“.
Тъпо е, наистина, при всичките свидетелства за нелечимата яловост на политиците те да свалят председателя - обаче това далеч не е най-големият срам на Парламента. Той отдавна се е превърнал в „позорище“, където някакви хорица си мерят мускулите хърбави и дори не забелязват, че около тях е мъртвило – откъм идеи, откъм говорене, откъм всичко. Радев имаше възможност да направи нещо, от което дори Историята щеше да се сепне: да изгони поредните папконосци, да затръшне вратата след тях и да каже, че партиите и Парламента, който те произвеждат, са мъртви.
Някаква такава лудост трябва да се случи – за да помръдне нещо в Мъртвилото, за да повярваме, че може да излезем от комата. Постепенно поставиха държавата в изкуствена кома, с различни номера я дообедниха, обезкостиха и обезмозъчиха – без да се интересуват, дали след време някой ще е наясно как да я извади от комата, дали ще знае антидота срещу отровите, които вляха в нея. Ако Парламентът не трябва да си отива „със срама да сваля председателя си“, кой отговаря за срама, че една държавица си отива?
Няма да намерите дори един властник, който да си признае, че изпитва и частица от този срам. Няма такъв глупак. Може да вършат безброй глупости, но точно това никога не биха направили, знаят как да си пазят мазните кожи.
И докато това се случва, вече лансират идеята да бъде обезсмъртен Костов – и то заради приватизацията, която извърши. Малко остава от Българското Време, но и то изглежда ще бъде използвано, за да се ликвидират и последните съпротивителни сили на Народа и той да приема покорно всички измишльотини, които му сервират - и всички паметници на фалшиви герои, които тепърва ще построят.
Приватизацията на кандидата за паметник Костов разяде като нищо друго и морала на обикновените хора. Българинът беше отвратен до крайна степен от „кадруването“ по времето на соца, когато напълно негодни хора бяха намествани на ръководни постове. След „Промяната“ пък той трябваше да се примири, извън гротескният кадрил на случайниците по етажите на Властта, още и с новите, назначени чорбаджии – за една нощ кебапчии ставаха банкери, никоя друга държава не би издържала толкова дълго преображенията на тази напаст.
Случайниците прииждат и прииждат – и това ще продължава, дори държавата да престане да съществува и се превърне в един катун, в който върлуват някакви ненормалници. Впрочем, Парламентът вече представлява точно това. Шедьоврите на Костовата приватизация трябва непрекъснато да се припомнят, защото вече почти са забравени – авиокомпания „Балкан“, „продадена“ на цената на един апартамент, златните находища, преотстъпени с престъпна концесия, „Кремиковци“ – харизан за 1 долар и пр.
След целия този разгул, човек се пита, дали днешната държава струва и един долар?
Паметливите българи си отиват и скоро няма кой да помни, че криминалната приватизация на Костов се присмя и на достойнството на Народа, унизи трудолюбието и другите му добродетели. Сякаш се опитаха и него да го приватизират/присвоят и да го променят според собствените си представи. Хунвейбините на фалшивият „антикомунизъм“ няма да мирясат, докато не го изродят до собствените си представи.
И върхушката на „левите“ не е по-малко безжалостна. Няма „леви“, няма „десни“, с времето тукашният вариант на „хайверената левица“ и крадливата десница си заприличаха и вече са почти неразличими.
Тия дни, покрай несмислената разправия около бившия министър на културата Георги Йорданов, „десните“ отново опряха до най-тъпата си карта – до тази на притворния „антикомунизъм“. А продължават да се гънат пред Костов – образецът на най-отвратителното приспособенство. Костов, който искаше да става член на комунистическата партия малко преди падането на режима – и той като Цецка Цачева. Двете Цецки на притворното дясно. Все ми се привижда, как Костов ходи до редакцията на органа на БКП „Работническо дело“ да се моли да му отпечатат статийката, с която дава рецептата как да бъде спасен соцът.
Ще кажете, че това са известни неща - но още колко време ще бъдат известни? Костов разкрои „дясното“ в собствен интерес, установи еднолична власт, на която и „комунягите“ можеха да завидят и смяташе, че ще векува – но Народа все още не беше загубил проницателността си и успя да го изхвърли на бунището. Този Народ обаче вече е порядъчно променен, а и паметливите му поколения скоро няма да ги има и тогава ще се чува само мляскането на неуките и зомбирани нови поколения, които ще се гордеят с безпаметството си.
Непоправим комплексар беше Костов. Веднъж се изпусна и каза, че до 1989 година е нямало култура. Това бе нечувано предизвикателство, безподобна хулиганщина - но и това не се помни вече, може би трябва да му направят и втори паметник заради това мерзко твърдение.
Сега ще предложа на вниманието ви един списък с преславни имена, а после ще поясня защо го правя:
Херберт фон Караян, Анджей Вайда, Жоржи Амаду, Гари Каспаров, Рафаел Алберти, Джеймс Олдридж, Уилям Сароян, Джани Родари, Жан-Луи Баро, Николай Амосов, Силви Вартан, Адам Михник, Жан Гитон, Виторио Тавиани, Жулиет Греко, Джан-Карло Меноти, Марсел Марсо, Ифра Нийман, Ръсел Швейкарт, Йежи Кукучка, Шарл Азнавур, Йежи Кавалерович, Ерве Базен, Кевин Кийгън, Марта Месарош, Ив Монтан…
Тези истински световни знаменитости са участвали в програма „Всяка неделя“ до 1989 година – между другото и за да потвърдят, че по онова време България се възприемаше като територия на културата и духовността, като извор на постижения от световна величина. Дали и през последните години светът гледа по същия начин на страната ни, която е подвластна на измислени звезди и звездички? Е, Малкович, с постановката си на „Човекът и оръжията“ в Народния театър, ще ни хигиенизира със сквернословията на Бърнард Шоу по наш адрес – пак е нещо.
Управляват ни хора, които очевидно нямат в гена си съставката на състраданието – включително и към постиженията на Миналото, податливи са на всевъзможни внушения, лесно поемат и преглъщат всичко, което им поднесат новите чорбаджии. Днешните ни първенци направо плачат за един Народен съд – в края на краищата, властническото бездарие също е престъпление.
Някоя неправителствена организация трябва най-сетне да се освести и наред с клетите цигани да защити и Народа като цяло. Ето един случай, в който нагло го ограбват – това са неусвоените средства, които Европа ни предоставя по Плана за Възстановяване. Това са милиарди и бездарниците, които ги пропиляват, извършват очевидно престъпление. Но няма кой да им поотърси сметка.
Свършени сме - поне да си го признаем. Отдалечаваме се безвъзвратно от себе си, а нямаме вече и желание да се вглеждаме в онова, което представляваме, защото няма да се познаем. Преди време все ни повтаряха, че ще са ни нужни 62 години, за да достигнем средноевропейския брутен вътрешен продукт на глава от населението. Вече не ни занимават с такива изчисления.
Астронавтът Ръсел Швейкарт от програмата „Аполо“ дойде в страна, която имаше свой космонавт. Сега и Космосът ни опира до пазара в Илиянци. Караян ни уважи, защото бяхме страната на великите оперни певци – а днес палим фойерверки най-често заради концерти на балкански фолкаджии.
Оня саркофаг, който се появи на варненския бряг сякаш трябва да ни подскаже нещо. Може и да е изхвърлен от некадърни иманяри или разочаровани търговци на антики. Но, тъй или иначе, той ни дава възможност да пофантазираме: дали появата му не е някакъв намек за онова, което ни очаква.
И когато то се случи, ще трябва да се поберем - и прави, и криви, и овластени, и оскотени - в саркофага. Е, поне е древен - та пак ще си начешем крастата да се хвалим с творения на чуждия гений, които усърдно изравяме по нашите земи и все се опитваме да повярваме, че са наше постижение.
Накрая, неизбежно е да се запитаме: какво се случва, когато в една държава политическата класа е напълно изчерпана?