Сухото дърво може да има душа и да е пълно с любов
На 21 декември 1971 г. група български музикални изпълнители, между които Янка Рупкина, Паша Христова, Мария Нейкова, Борис Гуджунов, фолклорен ансамбъл „Аура“, трябва да заминат за Алжир. Силен страничен вятър и повреда в самолета обаче предизвикват инцидент, при който Паша Христова загива. Янка Рупкина остава жива, но е с изгаряния по ръцете. Катастрофата не я пречупва и тя продължава напред. Вярва, че е целуната от Бога и е благодарна, че държи гласът и. Казва, че човек трябва да вярва в нещо - в Бог, в някоя песен или дори в сухо дърво, което е пълно с любов и има душа, като в „Калиманку, Денку“ - песента, която я прави световно известна. Днес тя разказва за изпитанието... И пожелава на всички българите да вярват.
- Г- жо Рупкина, наскоро на тържествената сесия на общинския съвет, ви обявиха за почетен гражданин на Бургас. С какви чувства ви изпълни тази награда?
- Благодаря на кмета на Бургас г- н Димитър Николов, на неговия екип, за това, че са ме уважили и са оценили моя труд. Така също благодаря и на Марийка Шивачева от моето село, която е председател на клуб „Янка Рупкина“ и за пръв път на жив човек се кръщава такъв клуб. Това също е едно признание за труда ми. Родена съм в село Богданово, Бургаско и там откакто е открит този клуб, има много голяма дейност. Марийка събира хората, празнуват си празниците, чувства се че има живот, въпреки че Богданово е с малко жители. Винаги, когато имам малко свободно време, първата ми работа е да отида за ден два до село.
- Вашата най-известна песен „Калиманку Денку“ от там ли произхожда, от Странджата?
- Тази песен ми я каза един човек, който е братовчед на моя съпруг. Казва се Стою Стоев. Беше ни на гости преди много години, още в началото на моята кариера. Той е от село Габър и ми даде тази песен, за което му благодаря, въпреки че е починал вече, мир на праха му. Започнах да пея от много малка, от 6 годишна възраст. Всички в двата ни рода са вузикални. Баща ми, лелите ми, пееха много. От страна на майка ми също пееха. Но песните ги научих от баба ми Яна, на която нося името, майката на моя баща. Първо започнах с тракийски песни. В нашето село, макар да е в центъра на Странджа, не знам защо ние пеехме тракийски песни. След като се омъжих за Георги Рупкин от село Габър, видях и чух, че там се пеят странджански песни. След „Калиманку Денку, мари хубава“ - тази голяма хубава песен, се научих и на много други странджански песни, които продължавам да пея.
- Как минава сега един ваш ден?
- Всеки ден ми е натоварен, минава в хубави срещи с колеги, с приятели на кафе. Говорим си, разказваме си стари случки от работата от предишните години. Слушам и записвам музика. Продължавам да пея, правя много концерти в България и в чужбина. До края на годината ще имам концерти, на Трети март ще бъда в Германия по покана на българите, живеещи там. След това имам концерти в Кипър, Италия... и съм благодарна на Бог, че още ми държи гласа. За гласа си не полагам никакви особени грижи. Когато съм настинала, се лекувам. Оттам нататък не си пазя гърлото и гласа, и слава Богу, досега 60 години на сцена не са малко. Бог ми го е дал, Бог ще ми го вземе може би.Винаги през тези декемврийски празници - толкова много години, все съм била някъде на концерт. Тъй като много години моето семейство е било лишено от присъствието ми, тази година всички ме помолиха- и мъжът ми, и синът ми - да сме заедно. И дори да има покана някъде, ще остана за първа година в семейството си. Както бях на почивка след самолетната катастрофа, която преживях на 21 декември 1971 година. След това ужасно изпитание, ме изпратиха на почивка във Вършец. Тогава за пръв и единствен път съм била на почивка, сега за пръв път на празниците ще съм със семейството си.
- Заговорихте за катастрофата, която потресе цяла България през 1971-ва. Скоро се навършиха 46 години, откакто сте я преживели, преживявате ли я отново?
- Много тежка беше катастрофата, починаха много хора - 15-16 годишни момичета и момчета от читалище „Аура“, останаха много инвалиди, аз също бях ранена - ръцете ми обгоряха до лактите, краката - до коленете, лицето ми, нямах вежди, коса, бях с комоцио... Тежко беше за майка ми и баща ми... Още чувам гласа на моята майка, когато дошли да ме видят в „Пирогов“, но беше забранено да влизат. И си спомням как викаше майка ми: „Жива ли си, Янку, жива ли си?“ И аз само съм отговорила, че съм жива, като в просъница. Моят съпруг и синът ми също изживяха катастрофата тежко, защото на мъжа ми Георги му казали, че съм починала и да отиде да ми търси вещите в пепелта... А синът ми тогава беше 12-годишен. И досега, вече като има телефони, почти постоянно ми звънят: къде съм, що съм...
- Случилото се не ви е пречупило, нямате ли страх от летене?
- Не, Слава Богу. Като девойка учих психология, като бях в техникума за медицински сестри в Бургас, това много ми помогна да запазя психиката си. Даже след това, скочих с бънджи във Финландия над едно езеро от височина 50 метра. За да си изпробвам психиката. След това се случиха много неща, забраняваха да говорим за тази катастрофа, заплашваха ни по телефоните... Но това не можа да ме пречупи и стъпвам здраво на крака. При първото ми излизане на сцена, след катастрофата, бях с перука, с изкуствени мигли. Трябваше да изпея песен за цар Иван Шишман. После заминах за Полша. Дълго време, около две години носех перуки. Когато косата ми израсна, беше цялата бяла.
- След ден е Нова година, в какво трябва да вярваме, за да преодоляваме изпитанията?
- Всеки човек вярва различно в Бог. В силата, която наричаме Бог. Аз вярвам. Всеки трябва да вярва в нещо. Дали ще се вярва в песен, дали в човек, дали в някое сухо дърво, което мислиш че е сухо, а то има душа - няма значение. Във всички мои песни вярвам, защото те ме зареждат с хубавите текстове и с хубавите мелодии, но най-вече вярвам в „Калиманку Дунку“, защото тя ми донесе световна слава. Текстът и е много интересен, защото в нашия край, когато двама млаади се оженят, те стават като род с кръстника и кумицата. И не е редно да се женят децата на кръстниковци и кумци. В тази песен точно това се говори. Даже аз, когато я научих, след това си спомних, че в детските години имах едно приятелче, мой връстник, с когото се харесвахме... И точно в тази песен това се говори. Момчето казва на момичето „калиманку“, което значи „кръстничке, „аз много те харесвам и искам да се оженя за теб“. Но момичето му казва: „Не може, кумец, защото ние вече сме роднини“. Той обаче й отговаря, че не го интересува, защото я обича и е изсъхнал от любов, станал е „сухо дърво орехово“. И сега си спомням, когато пеех в Лондон, там има една гора, където има много сухи дървета. Когато ме заведе нашият импресарио, там пях също „Калиманка“ и гласът ми се удряше от дърво в дърво и звучеше прекрасно. В Картаген, когато пеех, се случи същото. Там има бетонни колони, много колони, които като пеех, гласът ми се удряше в тях и се връщаше в мен, и получих златен медал. Първата ми награда. След това вече имаше много награди.
- Коя е най-тъжната ви песен?
- Най-тъжната ми песен, откакто съм певица, е песента за моита майка и баща. Направих я, когато бях на турне в Холандия - в Амстердам. Там бяхме събрани 12 певици и 12 музиканти от цял свят, по покана на ЮНЕСКО. Борехме се за защита на човешките права, за свободата на словото. Тогава, в една от почивките, започнах нещо да си тананикам и се роди тази песен, дойде ми текстът отгоре. Песен за моите родители, които са ме чакали години наред на балкончето на къщата в село Богданово. Тогава направих песента „Керанка“. Текстът е много красив. И аз се обърнах към Бог, към небето и мога да кажа, че Бог ми даде тази песен. И без да знам, направих песента, а точно тогава моята майка е била починала. Не можах да я видя, не бях на погребението. Чак на 40-ия ден успях да отида и да сложа цветя на гроба й. Баща ми почина година по-късно. Може би властите не са искали да ми съобщят за майка, за да не прекъсвам турнето, не знам. И близките ми са ме пощадили и не са искали да го прекъсвам.
- Има ли я близостта и приятелството в нашия живот?
- Има го приятелството! Имам приятели от 40 години, с които се обичаме и уважаваме. Също имам колежки приятелки, така че - има го. Но напоследък забелязвам, че все по малко хора дружат с години.
- Смятате ли се за човек, целунат от Бог?
- О, да, разбира се. Аз съм една щастлива певица и жена. Бог толкова много ми даде - най- важното - хубавият глас, просто съм надарена от него. Българите трябва да вярват в доброто. Доброто е най-хубавото нещо на света. Някои мислят, че да правиш добро е много лесно. Никак не е лесно обаче, особено да правиш добро на хора, които са зли, които лъжат. Аз не обичам тези неща. Да правиш добро и от сърце е много трудно. Затова малко са хората, които помагат и в предишното, и в сегашното време.
- Интересувате ли се от политика и кои политици харесвате?
- Разбира се, още от малка се интересувам от политика. Първите вестници, които идват в нашето село, моят баща си спомням, че ги четеше в хоремага. Оттогава съм започнала да чета и да се интересувам от политика. Много години, тук в България, аз се боря. Участвах в този толкова дълъг преход, и в най-трудното време. Даже се върнах от Гърция, за да помагам на всички хора, които искат да сме свободни. Защото знам какво е да си свободен. Бях спирана по летищата, сваляна по летищата по ред причини, защото не се подчинявах на несправедливостите в България и в работата, и навсякъде.
Така че обичам политиката. Аз бях първата певица сред 150 други певци и музиканти, които излизахме на митингите. По времето на Петър Стоянов, даже имам снимка - с бяла блуза като „бяла калиманка“ и съм пяла тази песен, както и „Тодоро, бяла българко“ - за Тодора, която не се е подчинявала на несправедливостта. Смятам, че имам и заслуга за свободата на нашия народ сега. Макар, че според мен свободата още я няма, защото има политици, които гледат само за себе си, да устроят семействата си - това, което на мен лично не ми харесва. Не ми харесваше преди, не ми харесва и сега. Обичам България, патриот съм, реших да си остана тук, въпреки че навсякъде по света, където съм ходила и преди 1990-а година, са ми предлагали да остана. Аз съм богат човек, най-голямото богатство е гласът ми. Догодина навършвам 80 и годините ми никак не са малко. Бог и българският народ ме подкрепят и не мога да не пея. Затова ще сляза можеща от сцената. Всеки българин трябва да е горд, че е роден в нашата малка България.
- Какво бихте пожелали на българите за Новата 2018 година?
- На първо място да имат здраве, защото когато човек има здраве, има всичко. И най-вече да вярват в някаква сила, която да ги крепи. Защото без вяра, както и Левски го е казал, нищо не може да се постигне. Всеки да върши това, което иска и разбира. Без вярата няма живот. Искам да поздравя моето семейство, да им пожелая много здраве, хиляди благодарности за подкрепата, която имам от тях. Да поздравя моята внучка Ани, която работи и учи в Швеция и има рожден ден днес на 30 декември. На българския народ пожелавам много здраве, много щастие, много любов, много късмет. На всички българи у нас и по света. Желанието на всеки българин, надявам се да е да се завърне в страната си след време. Кой когато пожелае, да се прибере в родината, защото тук при нас, си е най-хубаво.
Нашият гост
Янка Рупкина е от село Богданово, Бургаско, в Странджа планина. Родена е на 15 август 1938 година, на Света Богородица. Дошла си е с името, кръстили я на майката на баща й, от която тя научава песните си. Има брат и две сестри. През 1954 г. завършва средното си образование в техникум за медицински сестри в Бургас. След като се омъжва за съпруга си Георги Рупкин, двамата живеят малко в неговото родно село Габър в планината Странджа. От 1960-а в продължение на 30 години е солистка на Ансамбъла за народни песни на БНР. В края на 70-те години заедно с Ева Георгиева и Стоянка Бонева създава трио “Българка”. С него тя печели световна популярност и представя българското народно пеене по целия свят. Самостоятелно и с триото осъществява съвместни проекти със световноизвестни музиканти като Кейт Буш, Крис де Бърг, Джордж Харисън, Линда Ронстад и “Трансглобал Ъндърграунд”.