„Труд” започва професионална дискусия за висшето образование в България. Поканихме за откриването й професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. Професор Борисов ни предостави серия статии по темата, които „Труд” ще публикува всяка сряда.
Ще бъде определено полезно, ако и други представители на университетските среди, както и всеки съпричастен към проблемите на висшето образование в България вземат отношение по поставените въпроси на страниците на вестника.
По покана на вестник „Труд“ в поредица от материали ще изложа своето виждане и ще определя някои от основните проблеми на висшето образование в България, които пречат за неговото европейско развитие, като качество на обучението, привлекателност и престиж.
Това виждане се базира на натрупания от мен опит като университетски преподавател вече 40 години, основател и 25 години ръководител на катедра, заместник-ректор и два мандата ректор на УНСС, както и два мандата председател на Съвета на ректорите на висшите училища в България.
В неадекватните решения, неглижирането и бездействието на институциите по отношение на университетската система за наука и образование съм се убеждавал също така и като вносител на немалко приети предложения за изменение и допълнение на Закона за висшето образование в ролята ми на депутат и председател на парламентарна група в 43-то Народно събрание, депутат и член на парламентарната Комисия по образованието и науката в 39-то Народно събрание, както и през 12-те години председател на национално призната работодателска организация.
В поредицата от материали ще се използват данни на МОН, НАОА, НСИ, Евростат, Сметна палата и други официални източници, като, за съжаление, публикуваните от тях стойности се разминават по отношение на някои от обектите, но тези различия не са от степен на значимост за направените изводи и получените резултати.
В публикациите “висше училище” и “университет” ще се използват като тъждествени понятия, без да се влагат никакви същностни различия между тях.
Първият и най-често срещан упрек към системата на висшето образование е наличието на твърде голям брой висши училища за държава с мащабите на България. При това, този упрек се отправя от всички страни, като се започне от непосредствено ангажираните с висшето образование ръководители и специалисти и се стигне до политически, стопански и държавни дейци от висок ранг, независимо че може те и да нямат непосредствен поглед върху образователната система. Бих добавил към тях и солови изяви на представители на европейски структури и специалисти от чужбина, чиито тези ме карат да се усъмня не само в техния професионализъм и компетентност, но и да ги разглеждам като опит за масово посичане на българските висши училища в контекста на разчистване на конкурентната среда от тяхното присъствие.
За да отговорим на този въпрос, ще направим един сравнителен анализ с броя на висшите училища в близки по мащабите на България държави като население и територия, които са членки на Европейския съюз (ЕС). За целта избираме Дания, Белгия, Чешката република и Гърция. Анализът ще представлява едно обикновено сравнение между числеността на населението и броя на университетите в конкретната държава, като за целта определим съответно и на колко души от населението съответства един действащ университет в страната.
За България със своите 51 университета този показател възлиза на 139 000 души от населението, съответстващи на 1 действащ университет в страната, в Белгия 1 университет „обслужва” 135 000 души или с 4 000 по-малко, в Чешката република те са 132 000 на 1 университет или със 7 000 по-малко, в Дания са 75 000 или с 64 000 души по-малко, и само в Гърция на 1 университет съответстват 140 000 души население или едва с 1000 души повече, отколкото в България. Това означава, че спрямо своето население броят на университетите в нашата страна е почти еднакъв с този на Гърция. Белгия има само 2 университета повече от нас, а Чешката република – 3. Ако се сравняваме обаче с Дания, то изоставането е почти двойно и в България би трябвало да има не 51, а 95 университета.
Аналогични изчисления за броя на висшите училища спрямо общото население на Европейския съюз ще ни убедят във факта, че броят на висшите училища в България е напълно сравним с броя на висшите училища в държавите – членки на ЕС, както и в Европейския съюз като цяло.
Следователно тезата за неимоверно нарасналата численост на висшите училища в нашата страна спрямо нейното население е категорично неоснователна и невярна. В този смисъл под израза „оптимизиране на мрежата от висши училища в България”, използван на институционално най-високо равнище, не трябва да разбираме редуцирането на техния брой, а нещо друго.
Преди да отговоря на въпроса „Кое е това нещо друго?” обаче, ще се спра на някои позабравени или по-скоро пренебрегвани истини за университетите с присъщите им функции и тяхната връзка с прословутия „голям брой на висшите училища в България”.
Обикновено, когато се говори за основните задачи на висшите училища, се споменават най-често тяхната учебна и изследователска функция и почти забравената възпитателната функция на университета, която освен начина на мислене на бъдещия специалист с висше образование, формира неговия бъдещ модел и стил на поведение като ръководител, начина на общуване в обществото и в професионалната му среда, ценностната му система и отговорност към неговите задължения и т.н.
В случая обаче поставям акцент върху една друга функция на университета, която има изцяло социална насоченост и за която обикновено не се говори на каквото и да е равнище на обсъждане на проблемите на висшето образование. И това е фактът за неразривната връзка между самото наличие на висше училище в дадено селище и неговия бит, икономика, култура и въобще съществуването и развитието на това селище. С особена сила това се отнася за малките и средните градове, където и да са те по света. Достатъчен е един поглед назад във времето, за да се убедим в историческия факт, че селище, в което е основан и функционира университет, не само е просъществувало през столетията, но и винаги е било средище на интелектуален елит, на икономическо благоденствие и културен просперитет.
Едва ли е необходимо да обяснявам защо това е така. Студентите са един постоянен и сигурен във времето немалък контингент от потребители, които трябва да се хранят, обличат, живеят, развличат, като при това, тяхното присъствие внася определен интелектуален и културен привкус в живота на градската общност. Не без значение е, че част от тях остават като постоянни жители на селището, било то постъпвайки на работа в университета или създавайки семейство с местни жители, или по друга причина. Това, от своя страна, увеличава интелектуалния и креативен потенциал на градската общност, което е в основата на способността й да се развива.
Много образно и изключително сполучливо за взаимовръзката „университет – селище” е битуващата в академичните среди фраза, че: „Ако го нямаше Великотърновския университет, Велико Търново щеше да бъде толкова „велико”, колкото „велик” е Велики Преслав”. Такива примери в нашата страна могат да се посочат много. Достатъчно е само да се запитаме какво би представлявал град Свищов без Стопанската академия в него! По тази причина за преобладаващата част от малките и среден тип градове съществуването на университет в тях е въобще въпрос за съществуването и развитието на самото селище.
Една доста близка аналогия може да се направи с училищата. В селищата, където те бяха закрити, започна масово обезлюдяване и в много от тях вече животът е замрял и те на практика не съществуват в икономически и в социален план. В този смисъл и в контекста на развиващата се демографска катастрофа в нашата страна, можем с голяма степен на увереност да прогнозираме, че регионалният обществен натиск за разкриване на нови висши училища в селища като Казанлък и други от този тип ще се засилва все повече.
В потвърждение на тезата, че не броят на университетите предопределя качеството на висшето образование, привеждам пример от една от световните класации на университетите (Webometrics), в която е отразено присъствието на университети от държавите, с които вече се сравнихме, съответно сред най-добрите от първите сто университета – класация ТОП 100 (от 1 до 100), и също – ТОП 200 (от 100 до 200), ТОП 500 (от 200 до 500) и ТОП 1000 (от 500 до 1000).
Данните от класацията са отразени в таблицата по-долу, като не мога да подмина отчайващия факт, че България класира само един свой университет и то в ТОП 1000, (Софийския университет – на 931 място).
Посочените данни недвусмислено показват, че не броят на университетите е факторът за мястото, което заемат тези университети в световната класация на най-добрите от тях. Ако по брой университети ние сме относително сравними с изследваните държави, то по мястото на българските университети в тези световните класации изоставаме и то драстично.
Доста тъжна констатация, която говори много за равнището на българското висше образование и за мястото на българските университети сред академичните им събратя от Европа и от света. Само ще допълня, че веднага след нас в световната класация за м. януари 2017 г. са Литва, Беларус, Ливан, Коста Рика, Кения и т.н.
Защо е така? Ще потърсим отговорите в следващите публикации от поредицата „Висшето образование в България”.