И през 1908 г., и днес Денят на независимостта отправя послание за суверенитет и национално обединение
Титлата „цар на българите“ поставя на преден план освобождението на сънародниците ни под чужда власт
Когато отбелязваме постигнатата на 22 септември 1908 г. независимост, нека припомним – в началото на ХХ в. България е възприемана като европейско „чудо“ в политически, стопански и културен план, като „Япония на Балканите“… Тази картина, която ни изглежда донякъде фантастична, е отразена в дипломатически документи, в пресата и спомените на съвременниците. Ще се ограничим да посочим „Документи по обявяване на независимостта на България – 1908 г.“, публикувани от Цветана Тодорова и Елена Стателова още през 1968 г., „Спомени за обявяването на Независимостта“ (1984) и „Независимостта на България. Документи и периодичен печат“ (2008), книгите на проф. Петър Горанов, акад. Георги Марков и други специалисти.
Прогласената в историческата и духовна столица Велико Търново българска независимост има силен отзвук в чужбина. Ще цитираме някои наблюдения на английския историк и публицист Хенри Чарлз Уудс в книгата му „Опасната зона на Европа“ (1911 г.), на която обърна внимание д-р Тони Николов. Ерудираният наблюдател подчертава: “Има отчетливи разлики, които се набиват в очи, още щом човек влезе в България. Даже моят водач мюсюлманин (…) отиде дотам да заяви, че „… където правителството е добро, всичко върви добре…“ Българските пътища са прокарани не само добре, но и са грижливо поддържани. Полетата се обработват добре. Всякакъв вид добитък е грижливо изведен на паша … Горите се разработват системно, като на мястото на изсечените дървета се засаждат нови, които идват да заместят онзи дървен материал, който е използван за продажба или за всекидневни нужди. След освобождението на княжеството през 1878 г. България се замогва постепенно. Населението постоянно нараства, българската армия е организирана ефективно, годишният износ нараства скокообразно и периодично. София, която през 1878 г. беше едно кално и занемарено селище, сега е процъфтяващ модерен град. Всяко село има своето държавно училище и се развива... Ето как през 1908 г. България се оказа достойна да заеме позицията на водеща сила в Ориента.“ И още, „…подмяната на Санстефанския договор с Берлинския бе толкова пагубна за България, че беше съвсем естествено тя да се стреми да си възвърне загубеното величие...“
И друг път сме отбелязвали качествата, а и недостатъците на тогавашния ни политически елит. В онази епоха правителствата на България се състоят от 7-8 души, а всеки от тях отговаря за по няколко сектора – приблизително същите, с които днес се занимават министерства, държавни агенции, комисии, дирекции… Правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов включва образовани хора с висок авторитет. В кабинета са трима българи „от чужбина“, както бихме казали сега, вкл. министър-председателят – уважаван юрист, родом от с. Пандъклия (дн. Ореховка, Украйна). Бесарабски българин е и ген. Данаил Николаев, „патриархът на българското войнство“, преминал пътя от боевете на Шипка, през Съединението до изграждането на модерната българска армия. В правителството е и младият тогава Андрей Ляпчев, един от най-големите ни държавници на ХХ в., родом от Македония. Трима от министрите са от територията на бившата Източна Румелия и само двама от онази на Княжество България преди 1885 г. Нека припомним, че в международно-правен контекст автономната провинция не е „закрита“, а до 1908 г. българският княз „де юре“ е и неин генерал-губернатор. Съществува заплахата в някакъв момент да бъде поставено под въпрос самото Съединение, а българските политици са готови да го бранят докрай. В същност, независимо кой откъде е, министрите имат ярка „национална“ биография. „Военният дипломат“ ген. Стефан Паприков на младини е учител в Панагюрище и участник в Априлското въстание. Михаил Такев е сред първите, посветили се на освобождението на Македония. Министърът на финансите Иван Салабашев е доктор по математика и академик, но и участник в българска чета в сръбско-турската война (1876 г.) и учител в Болградската гимназия… Всеки от министрите има отношение към великата идея на обединението на Отечеството, всички, както и политиците от другите партии, съзнават какво значи независимост! Трябва да се отбележат и несъмнените заслуги на княз Фердинанд, особено при дипломатическата подготовка. В никакъв случай обаче правителството не е „инструмент“ на монарха. В крайна сметка, най-важното е, че в средите на тогавашния елит има висока степен на съгласие за осъществяването на Сан-Стефанския идеал за „целокупна“ България – въпреки лютите политически битки и борби за власт. Затова не съществуват особени колебания, че България трябва да официализира своя статут на независима държава, каквато в същност е още от началните години след Освобождението, особено при и след управлението на Стефан Стамболов. В църквата „Св. Четиридесет мъченици“ Фердинанд е обявен за „цар на българите“, а не само „… на България“ – формула, в която е кодирана идеята за национално обединение на еднокръвния народ от Мизия, Тракия и Македония.
И още един цитат от Хенри Чарлз Уудс, в който са поставени нерешени и до днес проблеми: „От Гюешево до Куманово разстоянието е около 80 километра… Очевидно е, че ако София и Ускюб (Скопие) бяха свързани с железница, големият път Дунав – Адриатика щеше да минава през България, вместо през Сърбия. Ако линията край българската граница в Куманово някога бъде изградена, правителството на цар Фердинанд ще се стреми дунавската железопътна линия да стига до Адриатика в Дуръс или пък до Авлона (Вльора) през Монастир (Битоля) . И двата проекта имат огромно политическо значение за България (…) Понастоящем турците не искат и да чуят за построяването на железопътна линия до границата с България…“ Повече от век Османската империя, която някога е възпрепятствала изграждането на „коридор номер 8“, както го наричаме сега, не съществува, но транспортната свързаност на България с Македония, Западните Балкани, Италия и т.н. остава в неизвестното бъдеще… И ако тогавашните ни политици са визионери, защо днешните им наследници не следват този държавен приоритет, формулиран преди повече от век?
Във времето на комунистическия режим темата за обявяването на българската независимост през 1908 г. беше неудобна за властта. Не само поради наложената стигма върху цар Фердинанд, обявен за универсален виновник за едва ли не всичките ни нещастия през ХХ век, но и още повече заради самото понятие „независимост“! Съветската окупация на България през септември 1944 г., чийто грозен паметник продължава да „краси“ София, в действителност унищожи българския суверенитет. Да припомняме ли васалното и раболепно поведение на българските комунисти пред Сталин, „доктрината Брежнев“, идеята за „16-та република“, диктата на „братския“ Съветски съюз спрямо всичко в собствена ни родина… Уви, у нас и днес има поклонници на ретроградната сила, претендираща да е наследник на руския царизъм и съветския империализъм, обявила ни на всичкото отгоре за „вражеска държава“… И е кощунство, че именно такива политици имат нахалството да се кълнат в … независимостта и националните интереси на България!
В заключение, може ли 22 септември да бъде обявен за нов национален празник, както призовават политици и общественици? Безспорно става дума за една от най-светлите дати в модерната ни история. При подобно решение обаче се създава впечатлението, че преди 1908 г. България е била зависима държава, без собствена политика и свое лице пред останалия свят. А това, меко казано, е невярно… Актът от 1908 г. е логично продължение на Освобождението и Съединението. През десетилетията преди 1908 г., а и днес най-празничният ден за всички българи е 11/24 май. От друга страна, Денят на независимостта трябва да се възприема и като ден на солидарността, на грижата на българската държава за нашите сънародници, останали извън скромните ѝ граници – послание, което е достатъчно актуално и в наши дни.