На 15 септември се навършват 105 години от рождението на големия автор
Той се самосъздава благодарение на своя корав, суров характер, силен инстинкт за живот
Привърженик на един благороден консерватизъм, който предизвиква уважение
Апостол, обречен на словото, оставящ непреходни книги
Поклонник на природната красота
Николай Хайтов е сред малцината български писатели, които са с мисия в културата. Творец, който от първата до последната си книга отстоява своите убеждения, последователен и в успехите, и в грешките си, без да се съобразява с конюнктурата и със силните на деня. След Иван Вазов Николай Хайтов е най-българският писател. Той пишеше само за България и българите, никога не се изкуши да излъже в литературата и да тръгне по пътя на съглашателите. Няма негов текст, който да не е свързан със съхраняването на духовната и физическата цялост на Родината. В редица свои статии и интервюта Николай Хайтов открито заявява, че е родолюбец, патриот, националист: “и преди, и сега”, че това е “нормалното му агрегатно състояние”. Възпитан в обич към България, при него патриотизмът е съдба, израз на родолюбие и гореща любов към отечеството, към българския народ и българската земя. На върха на ценностната му система е обичта към родината, а способността да пожертваш нещо от себе си за отечеството - висша добродетел. Неколкократно той е споделял: “Не се отказвам от вярата си в звездата на България, от убежденията си, от истината, на която служа и която осмисля живота ми. Ще направя всичко, за да остана верен на себе си. Това, макар и скъпо да се заплаща, ми осигурява чисто сърце.”
Огромното по обем и разнолико художествено наследство на Николай Хайтов е удивително монолитно като мисъл, чувство, етика, естетика. На визитната му картичка може да се запише: поклонник на природната красота вдъхновен ваятел на изящното слово, родолюбец, радетел на традиционни народностни ценности, привърженик на един благороден консерватизъм, който предизвиква уважение. Неговото кредо под заглавие “Десет божи заповеди за писателя” е записано в дневника му от 8 април 1974 г. Там, между другото четем: “Обичай хората въпреки техните грехове и се опитвай да видиш в тях добро! Ако не го откриеш, измисли го!”; “Бъди верен на себе си и на никого другиго!”; “Вярвай в оправянето на света въпреки всички доказателства на историята за обратното!”; “Не пожелавай друга власт освен тая, която ти дава писането, защото пътищата на властта и на творчеството са противоположни!”. Николай Хайтов, като истински радетел на божието слово, следва тези скрижали и ги завеща на потомците.
Както справедливо бележи литературният критик и историк Петър Велчев, Николай Хайтов безспорно има щастлива творческа съдба, но истината е, че той се самосъздава благодарение на своя корав, суров характер, силен инстинкт за живот, безподобно трудолюбие и несломим оптимизъм. При това става дума не само за реализиране на дадена свише художническа дарба, но и за отстояване на мирогледни и социални позиции, което не е лесна работа. Спираловидно е развитието на феномена Хайтов в нашата култура и литература Започнал като добър очеркист в сп. “Наша родина”, той се изявява като автор на краеведски монографии и пътеписи, достига безспорни чисто литературни върхове в есеистиката на “Шумки от габър” и в белетристиката на “Диви разкази”, за да се насочи към биографични очерци за бележити исторически личности, а след това задълго се отдава на една публицистика от висок ранг, посветена на пареши теми: чистота на езика, трусовете на екологията, съдбата на българите мохамедани. В нея той влага страстните си вълнения по повод недъзи, от които обществото ни не е спряло да страда, споделя тревоги за съдбата на българския език, подлаган на всякакви злоупотреби, разчопля тъмните истории около гроба на Васил Левски, до последния ден на живота си, с перо и слово, се бори срещу всякакви опити за ликвидиране на българската национална самобитност в угода на користни външни и вътрешни интереси.
В българската белетристика Николай Хайтов има свое запазено място като майстор на един труден жанр, какъвто е разказът, като сладкодумен представител на сказовата повествувателна форма и най-вече като писател, у когото националното по-ярко се разкрива чрез регионалното и по този начин се включва в света на непреходните общочовешки ценности. Това силно проличава в книгата “Диви разкази” (1967), в която Николай Хайтов е и художник, и народопсихолог.
През последните няколко години от живота си Николай Хайтов, чрез някакъв нов, невероятен взрив на енергия и работоспособност, успя да напише значими, необходими книги като “Време за разхвърляне на камъни”, “Който има ухо да чуе”, двутомника “Троянските в България”. Макар формално да ги причисляваме към публицистиката, те не отразяват само злобата на деня, а по същество са дълбоки, трагични размисли за съдбините на нашето отечество, все повече превръщащо се в лесна плячка на враждебни геополитически сили и интереси.
Паметник на Хайтов в Борисовата градина
И неслучайно на 3 юли 2002 г. на опелото на писателя в софийската църква “Св. Седмочисленици” Никола Радев нарече Николай Хайтов апостол, обречен на словото, оставящ непреходни книги. Всичко, излято изпод безпощадното му перо е откъртено от душата, от нейните злачни и божествени недра и носи изутробната цялост на човека. След Иван Вазов той е единственият български писател, който се радва на всенародна слава. Тази слава ще расте от ден на ден и ще бъде наша утеха, надежда и вяра, че ще пребъдем като народ.