Няма Охридска, има Българска архиепископия!

Василий II - Българоубиец дава независимост на българската църква, но я понижава в ранг

Преди няколко дни изтече съобщение от пресцентъра на Светия Синод, че българският патриарх е заявил, че ще изпрати църковна делегация за честване на 1000-годишнината на Охридската архиепископия. Надявам се, че журналистите са се объркали, защото Негово Светейшество е отлично подготвен в историята на църковните институции на Балканите поне, и не би могъл да направи такава грешка, която води до национално предателство. Защото признавайки, че е съществувала независима Охридска архиепископия и днешната македонска църква е неин наследник, това означава, че Светият Синод признава и независим македонски народ още преди 1000 години. Но трябва да призная, че не само Светият Синод бърка. Понятието „Охридска архиепископия” се върти от няколко видни български общественици при техни публицистични изяви.

Нека да видим за какво става дума и да започнем нашите политически разкопки. През 971 година столицата на Българската патриаршия - независима от 927 година, е принудена да се премести от град Силистра в други български градове, останали извън окупацията на византийските войски. След като минава последователно през Видин, София и др. тя се установява трайно в Охрид. През 1018 г. българският цар Иван Владислав загива при опит да превземе град Дуръс, днес Драч (в Албания). Българската царица и българският аристократичен елит решават да приемат изгодните условия, които им представя за капитулация императорът на Византия Василий II - Българоубиец. А те са: първо, тези които се предадат, ще останат да управляват градовете и крепостите си, царският елит, многобройните деца на цар Иван Владислав, Гаврил Радомир и т.н. се приемат във византийския двор, а българският народ ще плаща данъци така, както е плащал по времето на българското царство. Т.е. в натура, а не в пари. Освен това Василий II - Българоубиец е решил да даде независимост като поредното добро условие за българите, и независима българска църква, като понижи в ранг Патриаршията в автокефална (самостоятелна, отделна) архиепископия. По това време такава извън вселенската патриаршия е само Кипърската църква и така се отбелязва в следващите столетия, като се изредят църковните патриаршии на изток – Вселенска патриаршия, Александрийска и т.н. се казват автокефални архиепископии.

Така Василий II, наречен Българоубиец, запазил социално-правния статут на Българската църква, като постановил епископите сами да избират архиепископа и да го утвърждава императорът, а не вселенският патриарх в Константинопол. Василий II опазил Българската църква от намеса във вътрешните й работи и от страна на гражданската администрация.

Седалището на тази българска църква си остава Охрид, но никога тя не е означавана с това име. Тя се означава само с едно име, както постановява на 29 май 1018 година византийският император: „БЪЛГАРСКА АВТОКЕФАЛНА АРХИЕПИСКОПИЯ”, а предстоятелите й се титулуват „АРХИЕПИСКОП НА ЮСТИНИАНА ПРИМА (така са смятали, че се е казвал Охрид през античността) И НА ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ”. Тук ще отбележа, че макар и архиепископия, което е един разред по-ниско в църковната административна йерархия от патриаршия, автокефалните архиепископии са си независими патриаршии.

Император Василий II - Българоубиец, постановил в указите си от 1019-1020 г. архиепископите да бъдат българи по етнически произход. Първият избран и утвърден архиепископ наистина бил българин - монахът Йоан от манастира "Св. Иван" в Дебър (днес малко градче в западния дял на областта Македония). Но след смъртта на архиепископ Йоан, в следващите 750 години, през които съществувала архиепископията, на престола били поставяни все повече гърци. В източнославянския свят ролята на царете и императорите в избора на църковния глава винаги била решаваща.

Под това име Българската автокефална архиепсикопия със седалище в Охрид просъществува до 1767 година. Обстоятелството, че тя не е организирана от църковна институция, а от светско лице, какъвто е византийският император, е един от поводите вселенските патриарси да настояват пред административните ръководители на областта – византийските императори, българските царе и турските султани, да я премахнат. И успяват, но чак през 1767 година. Тоест, Българската автокефална архиепископия е най-дълго съществувалата църковна институция. Патриаршията в Дръстър – Силистра, съществува около 40-50 години, а Търновската патриаршия около 150 години. Архиепископията в Македония съществува 750 години. Но тя обхваща само земите на днешна Македония. Една голяма част от архиепископиите й се намират в Северна Гърция, други в днешна Източна Сърбия, Влашко, Молдова, а по някое време тя има архиепископии и в Южна Италия. Защо – не знаем, може би там е имало българско емигрантско население, защото тези епархии са присъединени към нея чак през XV-XVI век, т.е. времето на турското завоевание на Балканите.

Особено голямо значение за оцеляването на българите като нация и духовност имала Българската архиепископия в Охрид след 1396 г., когато всички български земи паднали за дълги пет века под властта на мюсюлманската Османска империя, а Търновската патриаршия била ликвидирана. Българска автокефална архиепископия в Охрид останала единствената българска духовна институция и с много усилия и труд успяла да опази жив християнския дух сред българите. През XV-XVII век охридските архиепископи все по-често започнали да се подписват с титула патриарх.

Неслучайно Българското Възраждане започва от Македония. От Македония е и Христофор Жафарович, който прави първия български герб, Паисий Хилендарски, който пише първата История на България, братя Миладинови, които създават първия сборник с български народни песни. И затова, когато се създава Българска екзархия, само 100 години по-късно с разпускането на Българската автокефална архиепископия в Охрид, градът остава заедно с Битоля и Скопие извън границите на Българската екзархия (в първоначалния ферман от 1870 г. само източна Македония като част от Кюстендилска епархия влиза в границите на екзархията).

В Охрид, Битоля и Скопие са произведени избори, за да се види как ще се определи населението. В Охрид Българската екзархия печели референдума с 94% за вярващите, със 74% в Битоля и с 80% в Скопие. Така нейната безусловна роля, макар че невинаги е била в границите на държавата България, е много голяма за запазването на българското национално самосъзнание. Тези митрополии, за които споменах, след фаталната за нас Междусъюзническа войска (1913 г.) и още по-фаталния за нас Ньойски мирен договор (1919 г.) остават в границите на Сърбо-хърватско-словенското кралство, по-късно Югославия. И са присъединени към Сръбската православна църква, но това не означава, че тя е майка на македонските епархии. Те наистина не могат да бъдат направени в отделна църква, защото нямат история. Освен това никога не са съществували като Охридска архиепископия или някакъв друг подобен буламач. Те са били или независима българска църква, или епархии (църковни области) на Българската екзархия, по-късно патриаршия. Редно е, ако искат да следват канона, да се присъединят към Българската патриаршия, а не да формират една нова църква с измислената история на „Охридска архиепископия”.

Редно е обаче и друго - тези български общественици, които продължават да настояват по телевизионни студия и страници на вестници да признаваме „Охридската архиепископия като независима”, да прекратят своята дейност. Не зная дали съзнават колко вредят на България и на българската кауза в Македония.

TRUD_VERSION_AMP:0//
Публикувано от Проф. Божидар Димитров

Този уебсайт използва "бисквитки"