През 2010 г. с църковния историк Христо Темелски предложихме да бъдат канонизирани от Българската патриаршия
Автентичен пример са за национални водачи с ярка духовна и обществена мисия
В предишния епизод от нашата поредица се спряхме на четирима бележити владетели (Симеон Велики, Самуил, Иван Асен II и Иван Александър), чиито живот, дела и заслуги чакат признание в духа на стародавните традиции на православната църква. Ще продължим, макар и накратко, с двама бележити духовни водачи, които в не по-малка степен заслужават да бъдат редом с останалите български светци. Още в книгата „Българи светци“ (София, 2010 г.) заедно с видния църковен историк ст. н. с. Христо Темелски поставихме имената им в категорията на онези, които притежават изключителна жертвоготовност в името на своя изстрадал народ, с което са заслужили достойно признание, нещо повече - ореол на святост още за своите съвременници. Българската православна църква има опит с канонизацията на св. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански през 1964 г., така че подобно развитие би било напълно логично.
Йеромонах Неофит Хилендарец, останал в историята с прозвището „Бозвели“ - буквално „Непокорния“, е личност, която не може да не респектира със своята мисия на духовен водач, със своята отдаденост на една свещена кауза. Роден в около 1785 г. в Котел, люлката на плеяда народни будители, Неофит приема монашеството в Хилендарския манастир, като същевременно придобива добро за времето си образование. През 1814 г. е изпратен от хилендарското братство в Свищов, където е духовник и учител в продължение на две десетилетия. С течение на годините скромният, но харизматичен монах изпъква като истински църковен пастир и автентичен граждански „лидер“. Забележителни са грижите му за свищовлии по време на трагедията през октомври 1829 г., когато градът е опожарен варварски от отстъпващите руски войски. При това за втори път след т. нар. „Изгорялство“ през 1810 г. Обобщавайки печалния български опит, в меморандум до Високата порта Неофит заявява: „След завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове руските войски насилствено преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия, на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество. И опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание, нито милост към братята им славяни...“ Неофит е един първите, които не вярват в лъжливия мит за „дядо Иван“ и разкриват истинския лик на „убийствената руска политика“, както след години ще напише неговият земляк и последовател Георги Раковски. В същност още Раковски оценява изключително високо заслугите на Неофит Бозвели и го възприема като свята личност.
Събитията формират Неофит Хилендарец не само като духовен, но и политически водач на раждащото се възрожденско общество. Изтъкнатият просветител пише учебници, разпространявани из цяла България, но безспорно най-известната му творба е „Мати Болгария“ - своеобразен катехизис на възрожденския български патриотизъм. Гражданите на Търново настояват Цариградската патриаршия да ръкоположи Неофит за митрополит на старопрестолния град, но с машинации и насилие волята им е безцеремонно отхвърлена. През 1839 г. монахът поема тежкия кръст да оглави църковно-националната борба в самата столица на Османската империя. Наклеветен от тогавашния търновски митрополит като „бунтовник“, е заточен на Света гора. Въпреки заплахата за още по-жестоки гонения, през август 1844 г. непокорният монах напуска Атон и отново застава начело на многохилядната българска „колония“ в османската столица. Заедно със своя по-млад събрат йеромонах Иларион Стоянов (бъдещият епископ Макариополски) подават меморандуми до турското правителство, в които е формулирана програмата за църковно-културна самостоятелност на българите. Цариградската патриаршия, подкрепяна от руското посолство, отново изпраща на заточение духовния водач на българите. Затворен в Хилендарския манастир, той продължава книжовните си занимания и дори в изолация успява да оказва подкрепа на действията на цариградските българи.
Уви, изтощен от лошите условия на живот и несекващите репресии, Неофит умира мъченически на 4 юни 1848 г.
Казаното за Неофит Болзвели се отнася в не по-малка степен за неговия по-млад съратник в борбата за църковна независимост Иларион Макариополски (1812-1875), който през 1872 г. е ръкоположен за митрополит Търновски. Надали е необходимо да преразказваме изпълнения с апостолско служение на църквата и обществото духовен водач, но ще откроим основното. Избран за председател на цариградската българска община, Иларион се превръща в духовен пастир на хилядите си сънародници, дошли от Македония, Тракия, Мизия, Добруджа, Поморавието... В техните очи той вече е духовен глава на цялата нация. След знаменития „Български Великден“ (3 април 1860 г.) няма връщане назад! Един след друг българските градове гонят гръцките владици и признават епископ Иларион за свой духовен глава. В горнилото на „страстите български“, ако припомним образния израз на проф. Тончо Жечев, владиката преживява още много горчиви премеждия, арести, заточения...
Дълбоко вярващ, Иларион е непоколебим, дори когато е отлъчен от патриаршията, при това в разрез с каноните... Верен на православието и идеята за национално единство, той отхвърля предложението да подкрепи унията с Рим, добила популярност през онези години. Подобно на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски е един от създателите на нашето гражданско общество. Ферманът за учредяването на Българската Екзархия би останал на книга, ако не бяха многохилядните акции на българите в Цариград и по цялата българска земя. Да припомним техния възглас: „Кръвта си проливаме и владиците си не даваме!“, с който цариградските българи посрещат турската полиция при поредния арест на Иларион, този път с неговите събратя Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски през 1861 г. Обществената енергия по естествен път, в израз на автентичната воля на самите българи очертава диоцеза на Екзархията - изконните наши области Мизия, Добруджа, Поморавието, Тракия и Македония. Духовното освобождение проправя пътя за възобновяването на българската държавност. Затова картата на Екзархията е основата на онези от Цариградската конференция от края на 1876 г. и Сан-Стефанския мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г.
Политическите обстоятелства не позволяват Иларион Макариополски да бъде избран за духовен глава на Българската Екзархия, въпреки фундаменталната му роля и заслуги. И Високата Порта, и руската дипломация виждат в негово лице силна фигура, която би застрашила интересите им. Верен на църковните канони и императива за национално единство, Иларион е напълно лоялен към екзарх Антим I. Избран за митрополит на Търново, през септември 1872 г. потегля през Варна и Русе към старата столица. Навсякъде многохилядни множества посрещат своя обичан водач. Една неизкусна песен на „даскал“ Бачо Киро отразява неповторимата атмосфера в онези дни:
Радвай се, мили народе,
народен пастир сега ти доде...
Митрополит Иларион хвърля всичките си сили за издигането на образователното дело и църквата, същевременно участва активно в ръководството на Екзархията в Цариград. На 4 юни 1875 г. ненадейна болест сломява каления в битки и лишения народен пастир... Вестта за смъртта му отеква по цялата българска земя, която скърби за „... онзи, който пръв ни повика в народен живот...“ Думите са на Петко Р. Славейков и отразяват всеобщото преклонение пред неговата личност и дела.
Неофит Хилендарец Бозвели и Иларион Макариополски, митрополит Търновски, борци и страдалци за вяра и народност, не са канонизирани от Българската православна църква. Нещо повече, чуват се гласове за „неканоничността“ на Екзархията! Самопровъзгласилите се съдници на свети личности от ранга на Неофит Хилендарец и Иларион Макариополски, на практика стават единомишленици с техните гонители... Никой не е в състояние да отнеме ореола на двамата духовни водачи. Техните съдби отразяват най-същностни явления в българското общество, нашият път от Екзархията към Свободата.