Бочоолу, Гочоолу и Дочоолу вече са стегнали редиците
На нормалния българин му писна да ходи до урните
В неделя отново ще лъсне пословичната байганьовщина в домашните избори. Бочоолу, Гочоолу и Дочоолу вече са стегнали редиците. Тези, които ги хванаха да купуват гласове, са само цаца в изборното море. Цаца, ама риба, цитира вътрешният министър един култов филм от социализма.
Риба, ама цаца, опонира честният гласоподавател. Истината е, че едрият паламуд се измъкна през мрежите и ще реши резултата от вота. На нормалния българин му писна да ходи до урните. За три години седем пъти му хвърлят въдицата с бюлетината.
Още в зората на нашата лъжедемокрация Алеко Константинов предсказа, че нацията е обречена на това непоправимо нещастие. Изборната шашмалогия, която праща депутатите при паламуда на скара. Знаменитият фейлетон "Бай Ганьо прави избори" няма давност в политическата ни история.
Алеко Константинов предсказа, че нацията е обречена на изборна байганьовщина.
През 1894 г. на власт е Народната партия на Константин Стоилов. Тя няма нищо общо с народа. В нейните редици тежко стъпват милионерите Иван Евстратиев Гешов, Теодор Теодоров, Димитър Яблански, Георги Губиделников, Атанас Буров. Една компания от свръхбогати!
На 11 септември са насрочени парламентарни избори. Шумно е разгласено, че гласуването ще е напълно свободно. "Окръжният управител има заповед да се придържа строго в границите на закона", телеграфира Стоилов на Алеко в Свищов. Неговата кандидатура е издигната от Демократическата партия.
Двамата се виждат в крайдунавския град и премиерът крепко стиска ръката на кандидата. "Господин Константинов, ще ми бъде твърде приятно да се срещнем и в Народното събрание!", уверява го той.
"А бе Стоилов и на мене каза същото", споделя опозиционер от Радомир. Оказва се, че с тази фраза народняшкият водач замазва очите на политическите противници. Инак на ухо нарежда да се вземат всички мерки за изборна победа. "До урните да бъдат допуснати само наши!", шепне премиерът на окръжните и околийските управители в обиколката си из страната.
"В надвечерието на изборите, в събота, окръжният управител с Атанаса Данков, един от "избраните", беше тръгнал от кафене на кафене, от кръчма на кръчма да "влияе", хроникира Алеко Константинов. В нощта срещу неделя народняците организират ударен отряд от власи и цигани.
Вино и ракия палят бабаитлъка на шайката, призвана да осигури изборната победа. Заранта в центъра на Свищов започват да се стичат избиратели.
"По едно време – пише Алеко – откъм Крайната махала се зададе с музика начело една тълпа от пияни чудовища, с кървави от всенощно пиянство очи, предвождана от А. Данкова, Няголовци, Копоевци и подобни тям личности, лишени от граждански и политически права за позорни престъпления."
"Дивата орда от пияни изверги нахлу в двора на училището. Боже! Колко грубост, колко арогантност, колко тъпа свирепост в тези изпъкнали кървясали очи, в тези бабаитски движения, в тези провокаторски погледи!", рисува тълпата Щастливеца в "Бай Ганьо прави избори".
Инструкцията на Константин Стоилов е спазена, на 4853 избиратели е отрязан пътя до урните. Правителствената листа отбелязва блестяща победа в Свищов и тамошните народняци стягат бохчи за парламента. Покрусеният Алеко също се прибира в София, да облече Бай Ганьо в депутатски одежди. "Почнах вече "Бай Ганьо прави избори", но работя без охота", съобщава той през октомври на д-р Кръстю Кръстев.
"Не ми дрънкайте много-много, аз ви казвам, че трябва да изберем правителствени!", цитира Алеко директивата на Бай Ганьо. "А бе как ще изберем правителствени, откъде ще изкопаем избиратели? Ами че ти бе, бай Ганьо, нали си уж либерал", осмелява се да възрази Бочоолу.
"Кой ти каза, че съм либерал!", пита строго Бай Ганьо. "Как кой ми каза? Ами че не помниш ли колко консерватори си пердашил, колко си ги псувал, как да не си либерал. Не знаеш ли – ти сам каза, – че даже на Иречека си се хвалил, че си либерал?", аргументира се Бочоолу.
"Ей че си прост! Че какво, като съм казал на Иречека, дума дупка прави ли! А бе, ахмако, че аз, един Иречек ако не метна, кого ще метна?", отвръща Бай Ганьо.
"Имаш право, твоя милост! Бочоолу, налягай си парцалите, недей го опява! И аз съм консерватор", декларира Гочоолу.
"Ами че аз на гроб камък ли съм! Аз съм пък хептен консерватор", авторитетно се произнася и Дочоолу. "Я стани и ти бе, Бочоолу, един консерватор, че да ги пипнем онези, да не могат да мръднат", насъсква го той.
Текстът е завършен през февруари 1895 г. Следващия месец се появява в Кръстевото списание "Мисъл". Под заглавието е отбелязано: "Този очерк посвещавам на моя неоценим приятел Цветан Радославов."
Той е съгражданин и връстник на Алеко Константинов. Учи в Габровската гимназия, завършва с отличие класическа във Виена. После записва история и славистика. Заляга над книгите до есента на 1885 г., когато избухва Сръбско-българската война. В защита на отечеството се вдига целият народ. Под знамената са свикани и българските студенти в чужбина.
С неколцина другари Цветан Радославов потегля по Дунава към родината. На кораба обаче се чува сръбска реч. Прибират се и онези, които след ден-два ще бъдат от другата страна на фронта. Като минават Железни врата, сърбите запяват някаква патриотична песен. Нашите няма с какво да им отвърнат. Не иде да се подхване "Шуми Марица", защото с нея български доброволци се сражават в Сръбско-турската война през 1876 г.
Цветан излиза на палубата с цигулка в ръка. Погледът му шари по хоризонта. Там някъде е родината, взира се момъкът. Лъкът докосва струните, а думите идат една подир друга. Дълго ги е носил до сърцето си:
Горда Стара планина,
до ней север се синей,
слънце Витош позлатява,
към Цариград се белей.*
Есента на 1894 г. Цветан отново се прибира у дома да стане свидетел на друга мила родна картинка. Като вижда шайката на Данко Харсъзина, му настръхват косите. "Аз до днес не съм предполагал, че в нашия Свищов живеят такива страшни хора!", възкликва създателят на националния химн.
Свищов наистина се утвърждава като "столица" на купения глас. Тия дни там осъдиха трима юначаги по този казус. Потомци на Бочоолу, Гочоолу и Дочоолу.
* Редактирана многократно и хармонизирана от композитора Добри Христов, през 1964 г. песента става национален химн на България.