Днешната "промяна" се изроди в подмяна и се провали от тези, които поне на думи я желаеха
Днешните ни политици не спират да закусват, обядват и вечерят, но с редки изключения за пет пари работа не вършат
Ние губим своята свобода, владеят ни тъмни страсти, омразата ни убива като народ
На 14 юли е националният празник на Франция. Честит празник на нашите френски приятели! И си спомних.
Късно вечерта на 18 януари 1994 г. посрещнах на аерогара София президента на Френската република Франсоа Митеран. Това бе негова втора визита у нас. Първата бе пет години по-рано, през януари 1989 г. Тя остана запомнена с работната закуска, която той даде на 12 български интелектуалци, представени му като „критици на режима”, т.е. дисиденти. За половината от тях това не бе вярно. Бяха го излъгали. Още в началото на тази "историческа" закуска във френското посолство кинорежисьорът Анжел Вагенщайн, по-късно депутат от БСП, се изхвърля с твърдението, че „съвремието” се е крепяло на „три кита” – „Комунистическата партия, обективната действителност и интелигенцията”. Последната пък имала „две пътеводни звезди” – „Кремъл и Парижката комуна”.
Желю Желев, бъдещ лидер на СДС и президент на страната, побързал да поясни, че „не желаем конфронтация с официалните власти”, т.е. с управляващите комунисти. Барух Шамлиев, журналист от комунистическия партиен орган "Работническо дело", направо ошашавил Митеран като казал, че е дошло време за „истински социализъм”. Журналистката Копринка Червенкова, московски възпитаник и доскорошен член на БКП, почти интимно споделила, че „имала недоразумения с Партията”, но се надявала те скоро да се преодолеят. Проф. Николай Василев, също член на БКП, а по-късно основател на Алтернативната социалистическа партия, която се присламчи към БСП в подкрепата си за "сламеното експертно правителство" на проф. Любен Беров, декларирал, че е бил временно изключен от БКП, но продължава да се чувства комунист. Главният редактор на "Работническо дело" и по-късно депутат от БСП в три последователни парламента, Стефан Продев, също участник в закуската като "дисидент", заявява, че има "лични проблеми”, но не желае да ги дискутира. Иначе всичко си било наред у нас и дори разкритикувал френската преса, че не била обективна, когато пишела за положението в България.
Години по-късно Блага Димитрова характеризира тази закуска като „много шум за нищо”. И правилно, защото мърморенето и сръдните в една партия, несъгласията с ръководството ѝ дори, не е дисидентство. Ако то е такова, то тогава днес партии като БСП и ДПС направо бъкат от дисиденти. Не е дисидентство и оплакването пред „чужди порти”, нещо което наши политици демонстрират от години. И не става дума само за "Галя от посолството".
Но да не се отклонявам. Истината е, че антикомунистическата 1989 година у нас започна с една "работна закуска" във френското посолство и завърши с мощни скандирания: „Долу БКП!” на площада пред храма „Св. Александър Невски”.
Но моя личен спомен е за 19 януари 1994 г., сряда, когато точно в 17 ч и 33 минути народните представители в 36-то Народно събрание, на което имах честта да бъда председател, с бурни и продължителни аплодисменти приветстваха в пленарната зала френския президент Франсоа Митеран.
В обръщението си към него, преди да му предоставя думата, определих първата му визита у нас през 1989 г. като „предвестник на демократичната пролет в България”. Но му обърнах внимание, че нашенските „дисиденти”, с които тогава е закусвал, вече „представляват различни, дори противоположни политически тенденции и възгледи.” Изтъкнах също така, че „естествено и нормално е стремежът към разширяване и задълбочаване на демократичните процеси да става все по-голям, а гладът за реални реформи още по-силен.” И обобщих в мой стил: " За демокрацията една закуска не стига”!
И днес бих повторил същото. Днешните ни политици не спират да закусват, обядват и вечерят, но с редки изключения за пет пари работа не вършат. И това е особено очевидно през последните години на "промяна". Завърших словото си преди 30 години с думи за надеждата, че и ние ще станем част от обединена Европа: „България днес и България утре – това е стремежът към разширяване на европейското политическо и духовно пространство, това е желанието да се изгради един общ европейски свят.” Позволих си тези думи, защото първите две най-важни крачки за осъществяването на европейската ни мечта бяха постигнати от парламента, на който имах честта да бъда председател – 36-то Народно събрание. Именно тогава, през 1992 г., България бе приета за член на Съвета на Европа, а през 1993 г. станахме и асоцииран член на Европейската общност.
Президентът Митеран говори половин час и сподели истини, които за съжаление през нашия демократичен преход пренебрегвахме. Ето някои от тях:
1. „Политическата демокрация не може да бъде пълна, ако не е икономическа, социална и културна. Ако всеки гражданин не разполага с равни права.”
2. „Ние знаем каква е цената на реконструкцията на една страна. На нас през 1945 г. ни се помогна. Нашите съюзници ни помогнаха и най-вече планът "Маршал". Докато България и много други страни бяха лишени от такава помощ. Аз си представям доколко имате нужда от международна поддръжка, за да успеете да осъществите вашите аспирации.”
3. „Икономическите трансформирования са деликатни с такова наследство като вашето.”
4. „Вие сте като нас. И аз непрекъснато го повтарям навсякъде в Европа и във Франция."
5. „В България преди да се установи комунистическата система имаше юридическа система, която се вдъхновяваше от латинския пример, но тази система беше унищожена.”
Френският президент завърши словото си възторжено: "Да живее България! Да живее Франция!" И след тези му думи, нямаше как да не отвърна: "Днес бе хубав ден за българската демокрация”. Така си беше.
Днес няма вече такива емоции. От години не е стъпвал чужд държавен глава в българския парламент. А българският президент така и не бе поканен в Европейския парламент. Всичко е някак си по-сиво, по-скандално и посредствено, по-шарлатанско. Днешната "промяна" се изроди в подмяна и се провали от тези, които поне на думи я желаеха. Ние губим своята свобода, владеят ни тъмни страсти, омразата ни убива като народ. Изобщо „европейци сме ний, ама все не сме дотам”, както би рекъл и днес великият Алеко Константинов, ако можеше да ни види щуротиите политически.