Днес берем отровните плодове на тези експерименти и свързаната с тях радикализация и хунвейбинщина
Диалогът не означава предателство, а преговорите не са пазарлък - това са основните инструменти за защита на интересите на избирателите
Отива си 50-то Народно събрание. Поредната от нароилите се мимолетни легислатури, произведени от политическата криза, започнала през 2020 г.-2021 г. Тогава умората от десетилетното управление на ГЕРБ, предизвикана и от плутократичното самозабравяне на властващата партийна номенклатура, не без основание се изля на улицата в протести. В тях участваха много хора, водени от най-добросъвестни намерения да се промени нещо в държавата към по-добро. Но бързо бяха яхнати от политически шарлатани и олигархични марионетки. И моделирани от професионализирани маши на мрежите на стария режим, които се групираха около инсталирания от тях държавен глава.
Очаквано, поне за мен, в резултат от тези протести не се случиха позитивни промени, а бяха отпушени остро токсични тенденции, влачещи държавата към дълбочинна ерозия на демократичната политическа система. Радикализацията и хунвейбинщината бяха превърнати в норма на политическо поведение. Предаването на суверенното управление на държавата в ръцете на случайници и треторазрядни наемници на външни интереси, извършено от институционалните, политически и задкулисни двигатели на тези протести, включително от президентското войнство, превърна България в опитно поле за всевъзможни политически експерименти.
Днес берем отровните плодове на тези експерименти и свързаната с тях радикализация и хунвейбинщина. Затова оценката на отиващото си Народно събрание изисква само едно – да припомня оценките, които съм давал за предходните няколко легислатури. Защото всичко се повтаря като в „Омагьосан ден“. Още през пролетта на 2021 г., след свикването на 45-то НС, написах в „Африканизация на парламентаризма?“ (“Труд“, 19.04.2021 г.), че българският политически процес е изправен пред опасност от африканизация. Тогава някои анализатори гледаха недоверчиво, интересно дали сега, в контекста на изминалите години, мислят така. Трибализмът, предупреждавах тогава, т.е. племенното мислене, е превзел българския политически дискурс. А това е в основата на всяка примитивна политическа култура. Светът е умален до размерите на племето, всички, които са вън от него, са врагове от други светове. Врагът трябва да бъде подчиняван и унижаван, а териториите му – опустошавани. Господства правото на силата, а не силата на правото. Няма дискусия, а крясък. Режат се крайници, а не се сблъскват каузи и идеи. И всичко е лично - как единият вожд погледнал накриво, пък другият му се вбесил. Политиката е сведена до междуличностна борба. Това е африкански тип политика. Такъв е и до днес и преобладаващият модел на африкански парламентаризъм, само че дегизиран с бутафорните средновековни перуки и тоги на парламентарните босове, заимствани от някогашните метрополии. В българската политика не от днес тече процес на африканизация. Това писах тогава. А нима днес не се виждат и с просто око симптомите на този процес в отиващото си 50-то НС?
Прочее, през 1959 г. именитият английски писател Ивлин Уо („Завръщане в Брайдсхед") разказва в писмо до съпругата си впечатления от колониална Африка. По онова време британска Кения е раздирана от кървави сблъсъци - „въстанието Мау Мау" - анти-колониална, но и вътрешна междуособица сред коренното население, в която водеща роля имат племената кикуйо, меру и масаите. За някои от масаите - пише Ивлин Уо - това бяха прекрасни времена. Колониалната власт ги прати да разоръжат племето кикуйо, а те се върнаха гордо с кошници, пълни с отрязани крайници. Използвах този образ като метафора за 45-то НС, но да ви напомня случайно и за нравите в 50-ия Парламент? Бих се изненадал, ако ни ви напомнят за това просташките скандали и обиди, които огласят пленарната зала, сатанинската злоба, с която се надпреварват кой по-рунтаво ще обиди или унизи политическия опонент, превръщането на цели партии и парламентарни групи в ескадрони за словесно обезобразяване и политическо унищожение.
Пак през пролетта на 2021 г., но по повод на разпускането на 45-то НС, през месец май писах в „Срамният парламент“ (“Труд“, 10.05.2021 г.), че ставаме свидетели на нещо като доморасъл парламентарен лудизъм – рушат парламентаризма, както лудитите в Англия през XIX век са чупели тъкачните станове в протест срещу промишлената революция, вместо да се опитват да подобряват и модернизират производствените си възможности. И предупредих за пагубните последици от отказа от нормален политически диалог.
Защото диалогът не означава предателство, а преговорите не са пазарлък. Това са основните инструменти за защита на интересите на избирателите. Чрез диалог се очертават социалните интереси, които представляваш, и темите, които са важни. Чрез преговорите се постига необходимият обществен баланс, намират се зоните на съгласие и допустимите компромиси, за да се движи държавата напред. Защото никоя от партиите не може да говори от името на народа - само всички заедно.
Парламентът се състои не само от мнозинството, а от мнозинството и малцинството, взети заедно. Управляващите - които и да са те, и опозицията - която и да е тя, заедно съставляват Народното събрание. Колцина от днешните депутати започнаха да сричат тази азбука на парламентаризма? Лошата инерция продължи. И тя превърна Парламента в политически бидонвил. Тогава, в статията „46-то НС - позорният парламент“ (“Труд“, 13.09.2021 г.) описах това със следната метафора. Очукана сграда на някогашна колониална администрация, изоставена на произвола на природата. С прорасли храсталаци по покрива и лиани, пълзящи през счупените прозорци към таваните, оплитайки се в стърчащите кабели на отдавна изтръгнати помпозни полилеи. Стадо орангутани сноват в безпорядък. Едни чоплят продънени фотьойли, други се гонят из коридорите, трети уринират възкачени на някакво старо бюро, четвърти надават пронизителни крясъци и се сбиват по някаква тяхна си, орангутанска причина… Тази дистопична картина от провалена африканска държава, слава Богу, не е огледален образ на родните политически реалности. Но тъжната констатация е, че мнозина в скоротечно споминалото се 46-то Народно събрание доста се постараха да предизвикат подобни асоциации.
Днес питам – а нима 50-ото НС изгради по-различна картина? Не, не само не успя, а не бяха положени дори минимални усилия в такава посока. Станахме отново свидетели на неспособност за цивилизован парламентарен диалог, на безплодна законотворческа логорея, на простащина и партиен гангстеризъм. И все същият примитивен партиен трибализъм, в чиято основа е битката за контрол върху публичните ресурси, а не общото благо и националния интерес.
Дали новоизбраният Парламент ще сложи край на този пагубен процес? Ще видим. Но преди това, нека отново припомним: парламентаризмът и въобще демокрацията са триединство от дух, текст и практика. Духът са ценностите, фундаментите, нравите, традицията, чувството за историчност. Текстът - правилата, конституционният ред. А практиката - начинът, по който хората и институциите превъплъщават чрез слово и дела първите две. Ако липсва духът, обществото е в криза, а държавата е в опасност. Защото казано е още в Светото писание: „буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6).