Преди 24 години София издигна своята кандидатура за зимната олимпиада, получи я норвежкият курорт Лилехамер. А 24 месеца по-рано драматично ни изпревари Албервил, след като столицата ни беше №1 на първи тур, но отстъпи на балотаж.
Времената се промениха и желязната завеса отдавна я няма. И “Труд” твърди – мисията “София – домакин на зимни олимпийски игри” е възможна. Най-вече защото няма друга столица на Стария континент, която да има планина като Витоша в сърцето си. Днес София е европейска столица на спорта. Столица е и на Европейския съюз. Време е за Олимпиада в София!
“Труд” инициира проект, който може да ни направи център на световния спорт.
Петър Попангелов е едно от чудесата на българския спорт. Самоковецът е перлата в най-силната ни генерация в алпийските дисциплини на ските, която наследява поколението на баща му Петър Попангелов-старши и Георги Димитров. Пепи пробива на територия, запазена за големите сили от Стара Европа и Северна Америка. Най-големият му успех е единствената и досега българска победа в Световната купа – в Ленгрис (Германия) през 1980-а. Има още 10 класирания на подиума и многобройни победи в състезания на европейско и национално равнище. На олимпийски игри пък два пъти заема 6-о място в слалома – в Лейк Плесид през 1980-а и в Сараево 4 години по-късно.
- Идва време за зимни олимпийски игри. Това навява ли ви носталгия? Най-добрите ви класирания са 6-ите места в слалома от Лейк Плесид 80 и Сараево 84...
- Чакам я, все пак е веднъж на 4 години. Няма носталгия, има спомени. Все пак съм бил на 4 олимпиади като състезател и на една като гост – в Торино 2006.
- Преди време имаше големи личности, сега сякаш са по-малко. Вие мерехте сили със Стенмарк...
- Не само с него, братята Мер, Крижай, Венцел. Сега само Хиршер изпъква повече. Мисля, че Австрия такъв скиор няма да има още 50 години. Той е фаворит, но слаломът е много рискована дисциплина. Винаги може да не завършиш. В тениса, например, ако загубиш финала, в най-лошия случай си втори.
- Ските са занимание, което човек практикува за удоволствие. Но може би това се губи, когато човек е спортист и гони задължителни резултати. При вас имаше ли нещо такова?
- Не може да се сравнява карането за удоволствие с пътуванията и състезанията. Сменяш държави, учиш нови писти, търсиш места за тренировки. Правили сме по 9 тренировки на седмица през лятото.
- В този спорт много важно е и материално-техническото осигуряване. Отстъпвахме ли много на големите и богатите в тази част?
- Да. Тогава нямахме такива коли като сега, бяхме с руски. Никой не го интересуваше с какво самочувствие пресичаш границата. В началото отстъпвахме и като екипировка, но когато дойдоха първите резултати, се намериха и фирми, които ни даваха по-модерни ски, по една кола.
- А как се получаваше така, че с по-ниска материална база тогава вие постигахте много по-добри резултати, отколкото сегашните състезатели, които не могат да се оплачат от нищо?
- Сегашните скиори са много далеч от нашите резултати. Български скиор в първите 30 в някоя дисциплина ще бъде успех. Но от друга страна българинът гледа какво си взел, а не какво си дал. Това ни е манталитетът. А резултатът идва от това какво си дал. Нищо, че ние карахме за жълти стотинки. Сега имат спонсори, но поколението е много по-разглезено. От друга страна преди, независимо, че е било социализъм или комунизъм, се обръщаше много голямо внимание на спорта. Сега всичко е политика. Това не ми харесва. Всичко опира до власт и пари. Но на оня свят никой не носи нищо със себе си.
- Имало ли е някакви много сериозни изисквания към вас – ултиматуми за класирания, медали – от тогавашната власт?
- Не. Стратегията ни беше да съм в топ 15 на Световната купа и да съм в шестицата на олимпиада. Два пъти бях много близо до бронзов медал, на 30-40 стотни. Но така се развиха събитията, много хора не завършиха преди мен и малко се притесних.
- Навън усещали ли сте някакво особено отношение от страна на хора от големите алпийски страни затова, че сте българин?
- Гледаха ни странно, питаха ни дали имаме планини в България. Майтапехме се. Бяха много впечатлени, че от държава без никакви традиции идва скиор от световна класа. А сега ме уважават много.
- Сега българският спорт сякаш се развива на семеен модел. Григор Димитров е започнал с уроци от баща си, в зимните спортове така са Радослав Янков, Александра Жекова, Влади Зографски... Вие с баща ви ли въведохте този модел? Какви са предимствата и какви недостатъците, когато един спортист работи с баща си?
- Да, ние и сестри Малееви и Юлия Берберян. Те са малко по-млади от мен. Много хора смятаха, че баща ми ми казва нещо повече, отколкото на другите състезатели, което не беше вярно. Той по начало не беше такъв човек. От 3-годишен съм стъпил на ски и той ми предаваше интересни уроци. Учех вратите наизуст. И досега имам много добра зрителна памет, помня много добре цифри и телефонни номера. Той си беше решил да ме прави скиор от световна класа и така и стана.
- В последните години излязоха автобиографии от големи спортисти като Андре Агаси, Рони О'Съливан. Те разказват, че като малки са били оставени без избор с какво да се занимават – този въпрос бил решен от родителите им. При вас имало ли е нещо такова?
- Никога не ме е питал дали искам да играя футбол или да стана баскетболист. И сега като има ски състезание, не го пропускам. Ние сме си скиорска фамилия.
- Имало ли е моменти, в които ви се е искало да зарежете всичко и да правите нещо друго?
- Никога не съм мразил ските, но много пъти в края на сезона наистина съм бил много уморен. За 4-5 месеца правехме по 60 състезания – Световна купа, Европейска, републиканско. Не знам дали сега правят по толкова.
- Вие обаче преразгледахте политиката на баща си и не сте направили двете си дъщери спортистки...
- Никога не съм имал намерение да ги правя състезателки, тъй като спортът е много тежък. Разбрахме се да си карат за удоволствие и да учат. Едната е в Холандия, другата в София.
- Сега дестинацията е Пьонгчан. Следите ли какво се случва със ските и зимните спортове? Имаме ли шансове за медал? Радослав Янков се превърна в едно от големите имена в сноуборда, спечели Големия кристален глобус...
- Има шансове, да. Той малко трябва да коригира формата си и спокойно може да вземе медал. Много е трудно, има силни състезатели от много страни, но ще видим.
- Вие бяхте сред хората, които представиха кандидатурата на София за домакин на игрите през 92-а. Гласуването показа, че имахме реален шанс да спечелим. Какво не ни достигна тогава?
- Имаше няколко кандидатури. Първият път бях в делегацията. Тогава бяхме първи на първия тур, но това е като да водиш с 20 стотни на междинното време. След това французите имаха 15 гласа повече от нас и накрая спечелиха те. Но без да съм бил песимист, щеше да ми е много странно, ако бяхме спечелили. Надявах се да стане някакво чудо, но дълбоко в себе си бях убеден, че няма да стане.
- Ако все пак беше станало, можеше ли да останете на пистата за още един олимпийски цикъл?
- Тогава се контузих и ми извадиха далака. Бях на 29 години. Това ми повлия на ранглистата и с баща ми решихме да се отказваме, защото вече не бях в топ 10 или топ 15. Но по принцип можеше. На 32 години. Ако всичко беше наред, можеше и да карам. Но така е било писано.
- Витоша или Боровец биха били по-подходяща арена за олимпийски ски състезания?
- Боровец, тъй като на Витоша малко трудно можеше да се направи мъжко спускане – финалът трябва да е в Кремиковци.
- Какво мислите за сегашното положение със ски инфраструктурата?
- Навсякъде ще има противници на всичко. Аз съм „за“ кабинката в Банско, но няма смисъл да се правят толкова много хотели, които после да фалират. Иначе лифтове са необходими и в Боровец, и в Пампорово, и в Банско.